ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ РОМАНА „НОЕВ КОВЧЕГ“
Отказвайки се от обичайната романова условност, според която, ако нещата, разказани в книгата, се бяха случили наистина, то щяха да се случат точно така, „Ноев ковчег“ изгражда един много своеобразен модел на света. В него житейската достоверност се съчетава с алегоричната иносказателност; реални исторически личности се срещат с митологични персонажи, същества от фолклорната демонология съжителстват с познати сюжети и персонажи на художествената литература, явно или скрито цитирана от повествователя. Всички тези разнообразни образи са обединени в едни сложен модел на света, символизиран от Ноевия ковчег.
Пространството на този ковчег е разделено на две ясно очертани половини – палубата и тъмния трюм. На палубата тече обичайният живот, символизиран от океана, а плуването е метафора на съществуването. Този обичаен живот не е много лицеприятен, „въшкав“ е, ако използваме думите на разказвача. Неговата хаотичност и подчиненост на природните закони трябва по някакъв начин да бъде преобразувана и осмислена, за да се постигне някакъв ред. Ето защо човекът е призван „да събира трохите на живота си“ и да ги трупа в тъмния трюм на своя Ноев ковчег. Така трюмът се превръща в символ на човешкото съзнание, на паметта, съхраняваща близки и далечни спомени, парчета живот, но и парчета човешка мъдрост, съхранени през хилядолетията. Пространството на този трюм не е ясно и логично. В него има множество прагове, стълби, коридори, скрити площадки и тъмни ъгли. В него дори стопанинът на ковчега трудно може да се ориентира без ветроупорния си фенер – символ на знанието и мъдростта. В трюма няма нито врати, нито прозорци и затова в него цари пълно безветрие. Но все пак разказвачът усеща някакъв полъх, някакво течение, символизиращо непрекъснатите усилия на човека да намери смисъл в живота:
Въпреки че навън цари пълно безветрие и ни-къде няма отворени ни врата, ни прозорец, аз продължавам да чувствам как едно леко, едва доловимо течение движи застоялия и тежък въздух в трюма... Тъй и в неуютния живот и при най-пълно безветрие, ако човек напрегне сетивата си, ще долови едно съвсем леко движение на въздуха, зародило се от тайно открехната врата или тайно открехнат прозорец. Като че самото време открехва тайно врати и прозорци, за да не се задуши животът в собствената си непроветреност. Аз не искам тук да говоря за ураганните ветрове, които движат историята, въртят вятърните мелници на човечеството и мелят мливото му, за да хранят неговия дух. Думата ми е за слабите, едва доловими и съвсем тихи въздушни течения. Те са зачената в самата утроба на неподвижното.
Нека не забравяме, че текстът е писан в края на осемдесетте години, когато комунистическата идея беше изпаднала в дълбока криза, метафорично наричана „застой“. Именно за този застой говори разказвачът, когато споменава неподвижността и непроветривостта. Животът е истински живот само когато се развива и то не само от революции и исторически превратности, а и от незабележимите движения на мисълта, непрекъснато търсеща истината:
Тези леки въздушни течения разместват, макар и много бавно, тежките въздушни пластове в трюма. Те разместват също така тежките въздушни пластове и на самия живот, за да не залежи нищо на едно място и животът да не заприлича на неизлечимо болен човек, потънал сред възглавниците и завивките на своя смъртен одър.
Именно в трюма, в който се съхраняват трохите живот, разказвачът се опитва да подреди по някакъв «начин битието си, за да се спаси от неговата безсмисленост:
Препъвайки се из тъмното, понякога си мисля, че наред с всичко този трюм е една малка, макар и нищожна част от душата на света. Не повтаря ли той всъщност и не имитира ли дълбоките ниши и теснини на световната душа?... Нейните лабиринти и слепи помещения?... Тъмните й кладенци и бездните й?... И най-после не повтаря ли онези пълни с шеметни височини и бездни вътрешни Хималаи, които човечеството катери още от зората на своето появяване и не ще успее никога да изкатери?
@bgmateriali.com