ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ“

 

          Анализаторите многократно са отбелязвали особената роля, която в лириката на Христо Ботев играят местоименията „тук“ и „там“. „До моето първо либе“ е може би най-яркият пример за тази роля. Защото смисълът на тези местоимения не може да се обясни чрез пространствените отношения между говорещия и слушащия в акта на общуването. Ако приемем, че „тук“ е мястото, където се намира говорещият, а „там“ – мястото, където е слушащият, как ще обясним значението на изрази като там, де скръб дълбока владее, там, де е с кърви облено, Там, де земя гърми и тътне, Там... там буря кърши клонове и смъртта й там мила усмивка?

          Очевидно е, че „тук“ и „там“ не са типични определения за място, а по-скоро символичен израз на границата, минаваща между света на делничните и света на героичните ценности. От едната страна е „тук“, т.е. делничният свят, в който властват битовите принуди и който е светът на робството. А от другата страна е „там“, т.е. светът, управляван не от бита, а от универсалните ценности. „Там“ не са важни парите и собствеността, родовите връзки и любовните страсти, а равенството и братството, свободата и разумът. С други думи, човешкият живот е „там“.

          Това разграничение между „тук“ и „там“ обяснява и защо едни и същи явления от действителността получават различна оценка – песента, плачът, младостта, гробът... Когато са от страната на „тук“, те са страшни и лоши: Остави таз песен любовна, /не вливай ми в сърце отрова; млад съм аз, но младост не помня; в тез гърди веч любов не грее; О, махни тез думи отровни; от викове страшни и злобни / и предсмъртни песни надгробни...

          Погледнати от страната на „там“ обаче, същите тези основополагащи ценности получават подчертано положителна оценка: чуйш ли как пее гората?; и смъртта й там мила усмивка, / а хладен гроб сладка почивка!; пък тогаз и сам ще запея / що любя и за що милея. Дори и любимата Ботева опозиция любов и омраза е разделена между „тук“ и „там“. В света на робството властват злобата и омразата: де всичко е с рани покрито и сърце зло в злоба обвито!; от викове страшни и злобни. В света на героичните ценности обаче властва любовта. Доказателство за това намираме в една от най-съществените поправки, които Ботев прави в текста на стихотворението между първата и втората му публикация. В първата редакция, отпечатана в „Дума на българските емигранти“, последният стих звучи като Що мразя и за що милея!... При втората редакция обаче, отпечатана в „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“, стихът вече звучи като що любя и за що милея!... В света на робството може да се мрази, но това не значи, че лирическият герой обича злобата. Напротив, той съзнава, че омразата е гибелно чувство, унищожаващо човешкото у човека – ср. И себе си, брате, губя, / тия глупци като мразя. („Към брата си“). Намерил веднъж верния път, героят се освобождава от гибелните чувства на злобата и омразата и приема любовта.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave