ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО „СПИ ЕЗЕРОТО“

 

          Най-важната дума в миниатюрата „Спи езерото“, както впрочем и в цялата книга, е сън. Творбата започва с твърдението, че езерото спи, а цялото по-нататъшно развитие показва усилията на буките да го събудят, да го сепнат. Както се оказва, напразно, защото сепването стига само до повърхността. За да разберем причините за този неуспешен опит, трябва да се вгледаме малко по-внимателно в различните значения на думата „сън“.

          Макар точно в това стихотворение да не става дума за съня като мечта и блян, това значение не може да се изключи напълно, защото „спи езерото“ е част, при това много важна част от книга, наречена „Сън за щастие“. Най-малкото единият от изнесените „извън скоби“ персонажи, участващи в действието, наречено художествен акт, ясно е изразил желанието си да заживее в един свят, в който представата за щастие е именно постигането на едно напълно лишено от дразнения битие, в един безметежен и почти неподвижен свят. Това е устойчива идея в цялото творчество на Славейков. Ненапразно една от неговите знакови поеми се нарича „Успокоеният“. В същото време това е и характерна за времето идея. Като доказателство можем да приведем стихотворението на Яворов „Нирвана“. Образът на нирваната е въведен в българската култура от статията на проф. Михаил Арнаудов „Буда и будизмът“, публикувана в сп. „Мисъл“ през 1903 г. В тази статия състоянието нирвана е определено така: Има място, където няма пито земя, нито вода, пито огън, нито въздух, нито място в пространството, и няма нито възприятие, нито невъзприемане, нито този свят, нито друг свят, нито двата заедно, нито слънце, нито луна. Там няма нито движение, нито покой, нито възникване, нито унищожение. То не се движи и не стои и върху нищо не се основава. То наистина е край на страданието. От цялото това изреждане на несъществуващи неща изводът е, че нирвана е край на страданието. Но стремежът към край на страданието не е ли синоним на съня за щастие?

          Второто значение на думата „сън“, което като че ли е основно в „Спи езерото“, е чисто физическото състояние на заспиване, неподвижност, спокойствие. В света на творбата по нищо не личи, че нещо може да смути съня на езерото – нито душевни преживявания като спомени, нито желания или видения, нито пък някаква външна намеса като усилията на буките. Езерото не се вслушва в шепота на свелите над него вити гранки буки, не откликва на допира на отронения от тях лист. Само миг и сепнатите от слабата „дълга“ повърхнини отново се успокояват и застиват в своето невъзмутимо съвършенство.

          Това състояние, формирано от съчетаването на двете значения на думата сън – край на страданието и дълбока неподвижност – като че ли наистина достига до мечтаната нирвана. Но както знаем, това състояние е крайна цел на човешкото битие. То в някакъв смисъл е небитие. И тук вече стигаме до третото значение на „сън“, въведено в стихотворението с думата „замряло“. В цялата човешка история представата за смъртта е свързана със съня. Църквата нарича починалите „усопши“, т.е. заспали, а самият акт на смъртта е „успение“, т.е. заспиване. И днес често използваме евфемизма „приспивам“, за да не кажем „умъртвявам“. Тук стигаме до последната двойка, оформяща конфликта в стихотворението, за която премълчахме преди малко. Тази двойка е живот – смърт, битие – небитие. С твърдението, че усилията на буките да събудят езерото водят само до мимолетно сепване на повърхността, без обаче да засягат същността, символизирана от глъбините, стихотворението всъщност ни навежда на мисълта, че основното състояние на природния ред е небитието, докато животът е само незначително дразнение, което може само да сепне, но не и да наруши вечната неподвижност. В края на краищата се оказва, че всеки опит на човека да надникне отвъд видимото, под повърхността на нещата, за да открие същността на природния закон, да го разгадае и познае, не е нищо друго освен илюзия.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave