ОБРАЗЪТ НА ЧОВЕКА В РОМАНА „ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА ГЪЛИВЕР“

 

          Когато пишел „Писма на сукнаря“, Суифт вече работел и над „Пътешествията на Гъливер“. Тласък за написването на книгата дал безпримерният успех на „Робинзон Крузо“. Суифт бил раздразнен от сполуката на своя колега, а и от популярността на модната тогава авантюрно-приключенска и пътешественическа литература. Той възприел романа на Дефо като измишльотини и решил да го пародира. Едва ли би било пресилено твърдението, че „Пътешествията на Гъливер“ са пародия така както и „Дон Кихот“ е пародия на рицарски роман.
          През 1726 г. Суифт прекарал около половин година в Лондон, където не бил гостувал цели дванадесет години. Той използвал времето и за да огледа ръкописа в окончателния му вид, а преди да отпътува за Дъблин в средата на август, оставил част от ръкописа на известния издател Бенджамин Мот с уговорката, ако го намери за удовлетворителен, да се свърже с него на определен адрес. Верен на писателския си нрав, Суифт отново разигравал анонимност от името на Ричард Симпсън, братовчед на корабния хирург и по-късно капитан Лемюъл Гъливер. Мот уговорил утвърдително и на 13 август получил и останалата част от ръкописа, който скоро се превърнал в истински бестселър. Пълното заглавие на романа, който за краткост ще именуваме „Пътешествията на Гъливер“ (такова е и заглавието, предпочетено в пълното издание на „Народна култура“ от 1977 г.), гласи: „Пътешествия до няколко отдалечени страни на света в четири части от Лемюъл Гъливер, отначало хирург, а сетне капитан на различни кораби“.
          Последното издание на романа, коригирано лично от автора, е от четиритомното издание на съчиненията на Суифт от 1735 г. и оттогава неадаптираните за деца публикации започват с „Писмо от капитан Гъливер до братовчед му Симпсън“ и с „Предговор на издателя“, подписан от същия мним братовчед Ричард Симпсън. В него той се препоръчва за издател и редактор на книгата и поема върху себе си всички евентуални укори за допуснати грешки. Краткият предговор завършва с изречението: „Повече сведения за автора читателят ще получи от първите страници на книгата.“
          Джонатан Суифт не смесва пародийното и комичното. Пародията е затаена в замисъла на романа и само от време навреме се проявява в отделни детайли. Съвременниците на Дефо и Суифт не забелязали веднага, че „Робинзон Крузо“ и „Пътешествията на Гъливер“ са много тясно обвързани и втората книга пародира първата. Сред комичните детайли, заслужаващи отбелязване, е обстоятелството, че Суифт прави своя герой „зет“ на самия Дефо. Още в края на втория абзац от първата част на романа Гъливър споменава, че се оженил за Мери Бъртън, „втора дъщеря на г-н Бомънд Бъртън, търговец на чорапи и плетива на улица Нюгейт...“ Това е недвусмислен намек за Даниъл Дефо, който на млади години държал подобен магазин на същата улица. Друга закачка с ненавиждания съперник е идентифицирането на героя като родственик на прочутия мореплавател адмирал Дампиер: Дефо, от своя страна, твърдял, че е роднина на ренесансовия мореплавател и авантюрист сър Уолтър Роли.
          Както и в прочутия роман на Дефо, повествованието се води от името на главния герой. И Лемюъл Гъливер, подобно на своя предшественик Робинзон Крузо, изключително много държи на точността: винаги отбелязва началото на дадено пътуване, както и точните географски координати в момента на бедствието. Героят на Суифт е същински наследник на Робинзон, тъй като неговите четиридесетгодишни скитания по море приключват през 1699 г., а тези на Гъливер започват през 1699 г. и завършват през 1715 г.
          Основният ефект на пародийното при Суифт е съсредоточен върху намерението фантастичното и недостоверното да бъде представено максимално реалистично и документално. В този смисъл Суифтовата пародия се отнася не само до романа на Дефо, но и до целия свод от публикации и релации за пътувания и пътешествия, в които измислиците и съчинителството били нещо обикновено. Суифт постигнал целта си и в това е и обяснението за големия успех на неговия роман, който бил възприеман на фона на този тип литература. Мнозина от тогавашните читатели го възприемали като достоверен разказ за истински морски пътешествия, а някои любознателни дами дори се опитвали да нанесат на картата страната Балнибарби, която според Гъливер се намирала някъде „между Япония и Калифорния“.
          Краткият роман на Джонатан Суифт, който не обема дори триста страници, се състои от четири части, обозначавани обикновено като „Пътуване до Лилипутия“, „Пътуване до  Бробдингнаг“, „Пътуване до Лапута, Балнибарби, Лъгнаг, Глъбдъбдриб и до Япония“ и „Пътуване до страната на хоинъмите“. Книгата е писана няколко години и се смята, че третата част е създадена последна и впоследствие вмъкната между втората и четвъртата. В многобройните адаптации на романа за деца обикновено се включват само първите две части на романа.
          Въпреки очевидните интертекстуални взаимопрониквания между двата романа на Дефо и Суифт, на които в английското литературознание са посветени специални изследвания, днес „Пътешествията на Гъливер“ се възприема не като роман пародия, а като политическа и философска сатира. Романът на Суифт се оказва несводим към никой от съществуващите по онова време повествователни жанрове и тъкмо в това се крие и неговата особена естетическа привлекателност и перспективност. Основният художествен парадокс на творбата е в неповторимата му битност на реалистическа фантастика. В тази посока авторът е задължен на творци като Рабле, Моър и Сирано дьо Бержьорак. В сатирата и фантастиката Суифт сякаш се оказва наследник на Франсоа Рабле, от Томас Моър иде вкуса му към градежа на социални утопииантиутопии), а по линия на Бержьорак, чийто роман „Държавите и империите на луната“ (1657) несъмнено е чел, в „Гъливер“ прониква типа повествование, който бихме назовали фантастичен реализъм. Всички структурни и съдържателни елементи на романа са сплавени в художествено цяло, което трябва да увлича и пленява читателя. За разлика от Дефо, чийто девиз е „измислицата е по-достоверна от истината“, девизът на Суифт е по-скоро „Великолепен лъжец“. (На заглавната страница на едно от първите издания на романа имало чудесна винетка и латинският израз Splendide Mendax, означаващ точно това: „блестящ, великолепен лъжец“.)
          Идеята за общуването между пигмеи и великани най-вероятно е подсказана на писателя от Франсоа Рабле. Трябва да се отбележи обаче, че в началото на XVII в. тя била разисквана и в научните кръгове. Точно по времето, когато нашумяват романите на Дефо и Суифт, се води международна научна дискусия по въпроса за пигмеите. Английският учен Е. Тайсън публикува „Опит относно пигмеите в древността“, в който доказва, че тези дребни същества били измислица, но малко по-късно един френски академик го опровергал. Като пряк източник за Суифт може би е послужила публикацията на професора от Кеймбридж Джошуа Барне „Герания, преоткриването на народа от дребни хора, известен от древността и назоваван пигмеи, с описание на техния вид, обичаи, нрави, постройки, наука и начин на управление“ (1675).
          Така или иначе в първата част на романа си писателят отправя своя герой, корабния лекар и хирург Лемюъл Гъливер в далечната страна Лилипутия, която според него се намира на югозапад от остров Ван Димен (съвременна Тасмания, на юг от Австралия). След стегнато и убедително описание на бедствието, претърпяно от героя и неговите другари, Гъливер се отпуска изнемощял на непознатия бряг и скоро заспива. Попаднал на брега на смрачаване (на пети ноември 1699 г., както известява „педантичният“ разказвач), на развиделяване Гъливър не успява да стане: „Опитах се да стана, но не можах да мръдна; открих, че както бях легнал по гръб, ръцете и краката ми са били здраво завързани за колчета, забити в земята; косата ми, която беше дълга и гъста, беше стегната по същия начин. Усещах също, че няколко тънки връвчици стягат тялото ми от мишниците до бедрата... След малко почувствах, че по левия ми крак се движи нещо живо, което, минавайки внимателно по гърдите ми, дойде почти до брадичката ми. Сведох колкото мога по-надолу очи и видях, че това нещо беше човешко същество, не по-високо от шест инча, с лък и стрела в ръце и колчан на гърба.“ (Пр. Теодора и Боян Атанасови .)
          Още Уолтър Скот в предговора към първото издание на събраните съчинения на писателя от 1814 г. предполага, че Суифт е заимствал идеята за вързания от лилипутите Гъливър от описанието на спящия Херакъл, когото пигмеите се опитали да завържат, направено от древния автор Филострат. (Тук е уместно да добавим, че Скот е имал предвид вероятно Филострат IV, живял през V в. сл. Хр., автор на популярните съчинения „Описание на картини“ и „Описание на статуи“.)
         Гъливер се оказва попаднал в империята Лилипутия, която прилича на коя да е западноевропейска държава, само че всичко в нея е дванадесет пъти по-малко: хора, животни, растения, постройки. От приведения цитат става ясно, че средният ръст на лилипутите е шест инча, т. е. около петнадесет сантиметра или една обикновена човешка педя. (Нека забегнем малко напред и да добавим, че в намиращите се в своеобразна „огледална“ зависимост страни Лилипутия и Бробдингнаг съотношенията спрямо „нормалния“ свят са същите, само че преобърнати: всичко в страната на великаните е дванадесет пъти по-голямо. Математическият израз на това съотношение е: 12:1:12.)
          Воден от необикновено мощно и пластично въображение, Дж. Суифт сътворява един въображаем свят, в който наглед всичко е човешко, а необикновеният ефект произлиза от конфликта между различните мащаби. Така в страната на лилипутите „средният англичанин“ Лемюъл Гъливер се оказва великан с всички произтичащи от това последствия. Малките човечета го именуват веднага Човек планина (Куинбус Флестрин на лилипутски език). Още в същата първа глава плененият великан бива пренесен до столицата на Лилипутия и настанен да обитава най-големия храм на страната, където той с труд може да пропълзи и да се изтегне лежешком.
          Заслужава да се отбележи, че в първата част от романа Лемюъл Гъливер е един безкрайно сговорчив и добродушен великан. За разлика от Херакъл на Филострат, който след като се събужда, презрително насмита дребните човечета в лъвска кожа и тръгва да ги отнесе на любимата си Евристея, героят на Суифт играе съвестно ролята на пленник и по-късно верен поданик на „всемогъщия император на Лилипутия, радостта и ужасът на вселената“. Чрез договора, сключен между Гъливър и император Голбасто (императорът има осем имена, които тук ще спестим), се регламентират отношенията между Човека планина и владетеля на Лилипутия. В анекса към този договор се посочва, че Куинбус Флестрин „ще получава дневна дажба от храна и напитки, достатъчни за изхранването на 1728 наши поданици“, Както пояснява малко по-нататък разказвачът, неговият „порцион“ бил изчислен от математиците на негово величество, след като измерили ръста му и предполагаемия му обем.
          Приключенията на героя в страната на лилипутите са изключително занимателни. Чрез необикновения конфликт между различни мащаби на човешкото Суифт е съумял да представи всекидневното и баналното като ново и необикновено. Един от похватите да бъде постигнато това е методът, наречен от руския литературовед В. Шкловски през 20-те години на XX век остраннение (възприемането на познатото като нещо необикновено). Този похват е използван още във втора глава при описа на вещите, открити от лилипутите в джобовете на Гъливер. Описаните предмети са кутия за емфие, носна кърпа, гребен, джобен часовник и няколко златни монети. При наложената промяна в мащабите тези предмети на бита се превръщат в нещо неузнаваемо. Така медните и златните монети се привиждат на съставителя на описа и неговия колега като „няколко кръгли плочи – едни от бял, други от червен метал – с различна големина; някои от белите кръгове, които изглежда да са от сребро, бяха толкова големи и тежки, че моят колега и аз едва можахме да ги повдигнем.“ Още по-непонятно изглежда описанието на джобния часовник на героя според описа. Съгласно заключението на чиновниците „това е или някакво непознато животно, или богът, който той почита, но по сме склонни да приемем второто мнение, тъй като той ни увери (ако сме го разбрали правилно, защото той се изрази съвсем несъвършено), че рядко вършел нещо, без да се съветва с него.“
          Другият основен естетически похват, използван от автора в тази част (същото важи обаче и за втората), може да бъде описан като оживяване на кукленското. Лилипутите са като оживели кукли, с които Човекът планина безкрайно внимателно и грижливо се забавлява и си играе. През прозорците на кукленския императорски дворец, като прилегне край него, Гъливер наблюдава живота на двора; като се разкрачи, той се превръща в триумфална арка, под която преминава императорската армия; на връвчица героят влачи подире си цялата флота на Блефуску из морски пролив, дълбок колкото някоя селска бара в родината му. Художественият ефект от контраста между човешко и великанско несъмнено е подсказан на Суифт от Рабле и затова не бива да се учудваме, че и в „Пътуване до Лилипутия“ откриваме някои физиологически мотиви, които са така присъщи за романа на Рабле. Но не и за Суифт, който се отвращавал от физиологията на човека.
          В трета глава обсценното (непристойното) е умело загатнато в раблезиански стил в краткото описание за марша на представителните части на лилипутската войска под краката на Гъливер, изиграл ролята на „древния колос“. Въпреки строгата заповед никой да не гледа нагоре по време на парада, „това обаче не попречи на някои от по-младите офицери да вдигнат очи нагоре, когато минаваха под мен. И да си призная истината, панталоните ми по това време се намираха в такова лошо състояние, че даваха повод за смях и възхищение.“
          Още по-находчив е епизодът от пета глава, в който героят успява бързо да потуши пожара в двореца, причинен от небрежността на придворна дама, която заспала, докато четяла някакъв роман. Гъливер потушил пожара за три минути, като си пуснал водата и спасил не само двореца, но и „всички околни величествени сгради, изграждани в продължение на векове“.
         Но занимателният разказ за приключенията на Гъливер в страната на лилипутите има и друг, дълбинен смисъл. С основание се смята, че първата част на романа е и сатира на английския политически живот. Мнозина критици са склонни да твърдят, че поведението на Гъливер в тази част е алегория за участието на Суифт в политическия живот на съвременна му Англия. Някои дори се заели да изброят въжетата, с които бил овързан героят на морския бряг, по броя на публикациите, насочени срещу Суифт. Може би подобно тълкувание е малко произволно, но е несъмнено, че в образа на кукленския императорски двор писателят визира родината си. Съвременниците на Суифт били склонни да идентифицират императора Голбасто с крал Джордж I, главния адмирал Болголам – с херцог Аргайл, а повратливия министър Флимнап — с министър-председателя на уигите Робърт Уолпол. Бягството на обвинения в държавна измяна Гъливер в съседно Блефуску се оприличава на бягството на видния горийски политик и личен приятел на Суифт виконт Болинброк във Франция. Подобни аналогии придавали допълнителна актуалност на прочита навремето. Много по-интересна е обаче сатиричната парабола, позволяваща дворът на Лилипутия да се привиди като сатиричен образ на английската действителност от първата четвърт на XVIII в. Съперничеството и войните между Лилипутия и Блефуску лесно се идентифицират с вековните разпри между Англия и Франция, но в сатиричния план на повествованието причината за това е в спора откъм коя страна трябва да се чупи вареното яйце – откъм тъпата или откъм острата. По такъв начин религиозните разпри (Англия е протестантска, Франция – католическа страна) са минимализирани и направени смешни. Не по-малко остроумно е показано несъщественото различие между уиги и тори на кормилото на властта. Двете партии в Лилипутия се различават по това, че едните ходят с обувки с високи токове, а другите – с ниски токове. За да бъде добре и с двете партии, престолонаследникът носи една обувка с висок, а другата – с нисък ток, и поради това куца, като ходи.
          Политическите нрави в империята на лилипутите, визиращи съвременна на писателя Англия, са описани с ирония, преминаваща в сарказъм. Най-високопоставените политици са ония, които умеят да скачат най-ловко и най-високо на въже. Министърът на финансите Флимнап е най-ловкият въжеиграч. „Уверяваха ме, че година-две преди да пристигна в Лилипутия, Флимнап щял да си счупи врата, ако не бил паднал върху една от кралските любовници, която случайно се била излегнала под въжето и омекотила удара като възглавница.“ Това подхвърляне несъмнено пак е свързано със злободневна навремето клюка, която днес ни убягва.
          Най-смехотворното е, че императорът на Лилипутия и неговите поданици се вземат много насериозно. В преамбюла към договора между Гъливер и владетеля на миниатюрната страна е записано следното:
          „Голбасто Момарен Евламе Гурдило Шефин Мули Ули Гуе, всемогъщият император на Лилипутия, радостта и ужасът на вселената, чиито владения се простират на пет хиляди блъстръги (обиколка около дванадесет мили) чак до края на земното кълбо; цар на царете; по-висок от всички синове човешки; владетел, чиито нозе стигат до центъра на земята и чиято глава опира в слънцето, и кимне ли с глава, коленете на всички земни царе се разтреперват...“
          В „Пътуване до Бробдингнаг“ ситуацията е огледална на първата част. Героят попада в страната на великаните, където всичко е дванадесет пъти по-голямо в сравнение с нормалния свят. И както Гъливер е единственият великан в страната на лилипутите, така той се оказва единственият лилипут в страната на великаните. Оживялото кукленско в тази част от книгата е още по-занимателно, а приключенията на героя, носещи винаги комичен оттенък в първата част, във втората придобиват авантюрен и драматичен характер. Дребното човече, каквото е Гъливер, е в смъртна опасност в епизоди, чиято битова прозаичност иначе би будила само усмивка. Още докато е в дома на чифликчията, намерил го на нивата си, героят трябва да се сражава с два плъха, големи колкото кучета, които са се покатерили на леглото. По-късно, когато е в кралския дворец, Гъливер за малко не се удавя в супника на трапезата, сражава се с влетели в трапезарията оси, едва се измъква от костта, където го е затъкнало злобното джудже на краля и т. н. Това преобръщане на кукленското, интимизирано, защото е представено през погледа на главния герой, несъмнено е изключително привлекателно за малките читатели, които го възприемат в плана на лудическото (игровото), без да се стараят да вникнат в по-сериозното послание на автора.
          Трябва да се отбележи, че във втората част на книгата Гъливер е натоварен да представя лилипутската самонадеяност и самочувствие от първата част. Критиката на английската действителност е осъществена по друг начин в сравнение с „Пътуване до Лилипутия“. В разговорите си с краля на Бробдингнаг Гъливер разказва за „подробностите за собствената ми любима родина – за търговията ни, за войните по море и по суша, за разкола в религията и за партиите, в държавата“. Тогава кралят го взима внимателно в дясната си ръка и през смях го пита дали е „виги или тори“. „И все пак – каза той – готов съм да се обзаложа, че тези гадинки си имат свои титли и почетни отличия, градят си малки гнезда и дупки, които наричат къщи и градове; важничат с облеклото и каляските си; любят се, бият се, спорят, мамят и вършат предателства.“
          Конфликтът между различните мащаби, заложен като специфична художествена оптика в първите две части на книгата, дава повод за редица неутешителни заключения, но заслужава да се отбележи и нещо друго: чрез полета на необикновената си фантазия Суифт дава плът на една твърде популярна и многократно разисквана през епохата на Просвещението идея – тази за „множествеността на световете“, съгласно която е възможно сред безкрайната вселена да съществуват и други светове, населени с разумни същества, макар и по-различни от земните хора.
          Специфичен ефект от конфликтуването на мащабите в страната Бробдингнаг е това, че там и най-големите красавици се струват грозни на Гъливер, тъй като порите на кожата им са големи, докато всички жени в Лилипутия му се струват хубавици поради скромните си размери. Суифт особено настоява върху отвратителната миризма на великаните, а това е несъмнено свидетелство за отвращението на писателя от човешката физиология.
          Някои изследователи твърдят, че втората част от краткия роман на Суифт може да бъде възприеман като своеобразна утопия. Бробдингнаг е щастлива страна, управлявана от крал, учил философия и математика. Хората се прехранват със земеделие, непознати са им пороците, на каквито е свидетел в родината си Гъливер. Като модел за измислената страна Бробдингнаг смятат, че Суифт е имал предвид Шотландия.
          Третата част на книгата, обозначена като „Пътуване до Лапута, Балнибарби, Лъгнаг, Глъбдъбдриб и до Япония“, напомня за фантастичното пътуване на компанията около Пантагрюел в романа на Рабле. В нея Гъливър попада на различни острови, пръснати из океана, където става свидетел на редица прелюбопитни неща. Най-напред героят бива взет на летящия остров Лапута, който според възприетата от Рабле идея да се злоупотребява с точни цифри, представлява „пълен кръг с диаметър 7837 ярда, или около четири мили и половина, и следователно има площ десет хиляди акра. Дебелината му е триста ярда.“
          На хвърчащия остров, който непрестанно кръжи над страната Балнибарби, се намират кралят, неговите учени, сред които преобладават астрономите, а една от главните функции на острова е да бъдат привеждани в подчинение и покорство жителите на Балнибарби, когато се разбунтуват, посредством предупредителни бомбардировки. Това хрумване на Суифт поразително напомня за някои съвременни „миротворчески операции“.
          Следващото приключение на Гъливер е в столицата на Балнибарби Лагадо, където най-любопитно се оказва посещението в Академията на проектантите. С основание се смята, че в тези страници сатирата на писателя е насочена против Кралското научно дружество, председателствано по времето на писането на романа от великия Нютън. В по-общ план сатирата е съсредоточена върху безплодната наука, която не намира приложение в живота. Учените в академията в Лагадо се занимават с проекти и експерименти, които са не само безсмислени, но и смешни. В пета и шеста глава са описани заниманията на учените от Лагадо. В един от кабинетите, където героят едва не припада от зловоние, го запознават с най-стария академик, който се труди над проект, според който човешките фекалии да се трансформират в изходните продукти на храната. Ученият, цял оплескан в лайна, прегръща сърдечно госта си. „Академията му отпускала седмична дажба от човешки изпражнения в съд, голям приблизително колкото бристолска бъчва.“
          Сред оригиналните земеделски нововъведения се откроява новият способ за разораване на земята чрез зурлите на свинете. Способен архитект въвел нов начин на строителство, заимстван от паяка: да се започва най-напред от покрива и да се отива към основите. Професор, обкръжен от четиридесет ученици, прави нещо като примитивен компютър, в който вкарва всички налични думи от езика, като целта му е машината сама да пише. Днес това е по силите на компютър, стига в него да е зададена съответна програма. Най-удивителното е, че Суифт неволно е изпреварил някои научни открития, направени след него. Така той е предсказал съществуването на двата естествени спътника на планетата Марс цели 150 години, преди те да бъдат открити от американския астроном Хол. Кондензирането на водни пари било осъществено през 1877 г., а производството на амониева селитра от атмосферния азот, над което се труди учен от Академията, е започнало в годините преди Втората световна война.
          На остров Глъбдъбдриб, където Гъливер гостува на губернатора, той получава възможност да призовава велики духове от миналото и да разговаря с тях. Това хрумване несъмнено е подсказано пак от Рабле, където един от героите отива до отвъдния свят и след това разказва за срещите си с прочути люде там. Самата стилистика на тези глави (III, VI, 7, 8) твърде напомня за белетристичния почерк на Рабле: „След това видях как Ханибал прекосява Алпите; той ми каза, че в лагера му нямало капка оцет.
          Видях Цезар и Помпей начело на войските им точно преди да влязат в бой. Видях Цезар при последния му голям триумф.“
          Според мен най-интересното в тази част е въпросът, който Суифт разисква в десета глава. В страната Лъгнаг, която също посещава, Гъливер узнава, че сред всяко поколение се раждат и по неколцина стрълдбръги, което на местния език означава „безсмъртници“. По волята на съдбата тези хора са осъдени на безсмъртие. Героят въодушевено излага предимствата на този необикновен дар, но събеседниците му са на друго мнение. Дали Суифт се е вдъхновил за този микро-сюжет от древната легенда за Ганимед, е трудно да се съди. И неговите „безсмъртници“ са получили като любимеца на Зевс вечен живот, но не и вечна младост, а това обезсмисля рядката им привилегия. „По-покрусяваща гледка от тези безсмъртници не съм виждал; а жените бяха по-ужасни и от мъжете. Освен обикновената уродливост на много дълбоката старост съответно с годините те придобиват страшна мъртвешка бледност, която не се поддава на описание...“
         Склонен съм да мисля, че романът на Върджиния Улф „Орландо“ (1928), излязъл от печат три столетия след „Пътешествията на Гъливер“, е повлиян в някаква степен от това хрумване на Суифт.
          Последното пътуване на вече морския капитан Лемюъл Гъливер трае малко повече от пет години (1710-1715) и е онасловено „Пътуване до страната на хоинъмите“. При него изходната сюжетна ситуация е видоизменена и напомня за релациите на капитан Роджърс, когато открил прототипа на Робинзон Крузо на безлюдния остров. Моряците от кораба на капитан Гъливер решили да станат пирати, като продадат стоката за своя сметка, и затова го оставят на някакъв непознат бряг. Това се оказва страната на хоинъмите, „говорещите коне“.
         В продължение на почти три столетия тази част е предизвиквала най-много възражения и несъгласия. Карикатурата на целия човешки род според редица изследователи е израз на крайна мизантропия, която сякаш няма реална опора в културно-историческото развитие на човечеството. Други смятат, че заболяването на писателя, довело до пълно безумие към края на 30-те години, вече се долавя отчетливо в тези страници на романа.
          Суифт пак е използвал похвата на „преобръщането“, но вече не като съпоставяне на мащаби. В тази необикновена страна разумни са говорещите коне хоинъми, а деградиралите хора, наричани яху, са извършителите на грубата работа. Писателят е нахвърлил колективен портрет на двете общества, а дорестият кон, с когото Гъливер се сприятелява, е негов домакин и сърдечен приятел, който му разяснява принципите на хоинъмската цивилизация.
          Първата среща с хоинъмите и с яху естествено обърква героя. Особено шокираща е срещата с яхусите, представени от писателя като диваците, за които пишат в своите релации мореплавателите от онази епоха. Думите, с които си служи разказвачът, са „грозното чудовище“, „животно“, „добиче“, „говеда“, „стадо“ и др. под. Яхусите се покатерват на едно дърво и започват да обсипват Гъливер с фекалии и той едва успява да се предпази, като се притиска към стъблото на дървото.
          Думата „хоинъм“ на техния език значи кон; а по етимология значи „съвършенство на природата“. Когато понаучава езика на конете и започва да разменя информация с любезния си домакин, става ясно, че в родината на Гъливер „яхусите са единствените управляващи животни“, което се оказва неразбираемо за хоинъмите. Разказът на героя за състоянието на съвременна Англия и Европа е сбит сатиричен преразказ за европейската цивилизация, който не дава основание за гордост. Накрая домакинът хоинъм заповядва на Гъливер да млъкне, защото „се наслушал на тема война“.
          При дългия си престой в страната на хоинъмите героят се привързва искрено към мъдрите и човеколюбиви говорещи коне, като същевременно се изпълва с все по-голямо отвращение от яхусите, на които го уподобяват. При характеристиката на яхусите в седма глава Суифт стига до натуралистични детайли в стремежа си да подчертае нравствената им уродливост. Впрочем, разказът за техните нрави е вложен в устата на господаря хоинъм. „... в повечето стада имало нещо като управляващ яху (както у нас има водач или главен елен в парковете), който винаги бил телесно по-уродлив и по-злобен по нрав от останалите. Този водач обикновено си имал любимец, колкото може по-подобен нему, чиято работа била да ближе краката и задника на господаря си и да подкарва женските яхуси в колибата му; за което от време на време го награждавали с парче магарешко месо. Този любимец бил омразен на цялото стадо; ето защо, за да се пази, той винаги гледал да стои близо до водача. Обикновено продължавал да заема тази служба, докато се намери по-лош от него; но още с уволнението му неговият заместник повеждал всички яхуси в областта, млади и стари, мъжки и женски, и всички заедно го покривали от глава до пети с изпражненията си.“ В края на този абзац хоинъмът лукаво добавя, че неговият гост ще прецени дали такива отмъщения биха били подходящи и за Англия.
          След завръщането си в Англия героят дълго не може да свикне да общува отново със себеподобните си и си купува два млади жребеца, които стават най-любимите му същества. В края на последната глава (IV, 12) Гъливер признава, че най-сетне е разрешил на жена си да сяда срещу него в най-отдалечения ъгъл на масата, за да се храни. „Но тъй като миризмата на яху все още ми е много противна (отново маниакалният мотив за отвратителната миризма на човешкото тяло, б. а.), винаги хубаво си запушвам носа с цвят от седефче, лавандула или тютюневи листа.“
          Хрумването на писателя не е особено убедително, защото физиологията на коня влиза в противоречие с мисловността, която писателят му приписва. Днес тази част се възприема като своеобразна антиутопия, при която конете се развиват до нов стадий на разумни същества, а хората деградират до състоянието на животни. Подобна инволюция плаши Суифт, защото тя е против самото съществуване на човешкия род. Самите хоинъми също не са образец на висок интелект – те имат развито стадно чувство и главната им грижа е равновесието в обществото и грижата за потомството. В това отношение те напомнят за някои хрумвания от друга гениална антиутопия, писана триста години по-късно – „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли.
          Успехът на романа сред читателите е забележителен. До края на същата 1726 г. излиза второ редактирано от автора издание у същия книготърговец Мот. Вестник „Лондон пени поуст“ спира печатането на „Дон Кихот“ в подлистници и започва публикуването на „Пътешествията на Гъливер“, за да може и хората със скромни финансови възможности, които не могат да си купят книгата, да я прочетат.
          Веднага започват и да превеждат романа на чужди езици. Първите преводи са на френски и немски, след това идва ред на холандското издание (1727), италианско (1729), датско (1768), руско (1772), на шведски (1772) и на португалски език (1793). През XVIII в. и XIX в. „Пътешествията на Гъливер“ е една от най-четените книги. Независимо от това как е бил възприеман и оценяван писателят, той си завоюва място в първата редица на световните сатирици. През епохата на Романтизма книгата се нарежда сред шедьоврите на детско-юношеската литература. („Гъливер за деца“, „Малкият Гъливер“, „Гъливер за юноши“). Нов тласък за изучаването на писателя дават романтиците Колридж, Хазлит, Томас де Куинси. Сред най-проникновените текстове за великия сатирик се нарежда написаното от Уилиам Хазлит в книгата му „Четения за английските комически писатели“ (1819). Проницателният критик нарежда Суифт до Рабле и Волтер:
          „При Суифт... остроумието бе сериозно, мрачно и практическо; у Рабле – фантастично и жизнерадостно, у Волтер – леко, игриво и словесно. Остроумието на Суифт бе остроумие на разума, раблезианското – остроумие на безразсъдството, а волтеровското – остроумие на безразличието към едното и към другото.“
          Отдавна вече Джонатан Суифт се възприема като автор на „една книга“, която на всичко отгоре днес минава за детско-юношеска класика. Но без един по-задълбочен поглед върху личността и творчеството на великия писател трудно бихме разбрали сложния му характер и огромната му сила на сатирик, иронист и памфлетист.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave