ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА В „АНДРЕШКО“ ОТ ЕЛИН ПЕЛИН

 

          1. ЕПОХАТА, АВТОРЪТ И ТВОРБАТА

          Елин Пелин и неговото време 
          Истинското име на писателя е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима Елин Пелин той избира по две причини:
          – защото му харесва псевдонимът на писателя Тодор Влайков, който се подписва Веселин, поради звучното окончание;
          – защото преценява, че мисията му в литературата е да разкрие горчивата истина за живота в българското село, а пелинът е горчиво растение.
          Елин Пелин е разказвач в класическия смисъл на думата. Той довежда късия разказ до неговата представителна форма – в един разказ има една случка, разгърната в кратък интервал от време. Така той се различава от Вазов, чиито разкази представят поредица от случки, и от Йовков, при когото разказът е по-обемен и по-малко събитиен.
          Елин Пелин е художник на българското село с ясно изразени предпочитания към живота на шопите. Разказите му имат силна регионална оцветеност. Докато при Вазов е водеща тезата за българското в различни варианти, а Йовков дълбае в сферата на нравствено-етичното и психологическото, то при Елин Пелин приоритет имат социалните идеи. Ние не можем да си представим атмосферата на Елин-Пелиновите разкази без характерния им колорит – равното софийско поле, убийствената жега или есенните мъгли, небето, надвесено като купол, Витоша и бялото облаче над нея.
          Роден в този край, писателят добре познава бита, нравите и психологията на шопите. Съкровеният стремеж на Базовия дядо Йоцо е „да види българското“; героите на Йовков – добруджанци или планинци – са граждани на света. Елин Пелин си поставя като главна художествена задача да по-каже „какво става на село“. Но неговият идеал е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Художник с изострен усет за промените в бита и нравите на селяните, той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния модел и пораждат драмата на героите, особено в повестта „Гераците“.
          Израсъл на село, в зрялата си възраст Елин Пелин живее в столицата и постепенно се откъсва от селския живот. Двата му тома с разкази от 1904 и 1911 г. събират почти всичко най-хубаво, което е написал за селото. Късният му сборник „Под манастирската лоза“ препраща читателя в други културни хоризонти. Може определено да се твърди, че представителният Елин Пелин е този, когото виждаме в социалните му разкази от началото на XX век – „Ветрената мелница“, „Задушница“, „Косачи“, „Андрешко“, „Пролетна измама“...
          И още нещо за личността на писателя. За разлика от Ботев, Вапцаров или Димитър Талев, които влизат в конфликт с властта и плащат скъпа цена за това, Елин Пелин често е покровителстван от властите, които ценят високо таланта му – от професор Иван Шишманов като министър на просветата до цар Борис III. При това той никога не е участвал пряко в управлението, като Вазов например. Но прави опит да се застъпи за Вапцаров, съден по Закона за защита на държавата, и протестира пред цар Борис III срещу депортирането на българските евреи през 1943 г. Така заявява ярка обществена позиция, каквато подобава на един истински писател.

          Житейски и творчески път на Елин Пелин 
               • Роден е в село Байлово, Софийско, на 8 юли 1877 г. като последното, единадесето дете на будния селянин Йото Варджията. Както и сам той на младини, повечето му братя са учители.
               • Началното си образование получава в родното си село, а после учи в София, Златица, Панагюрище, Сливен... Не завършва гимназия.
               • От 1895 до 1899 г. работи като учител и сътрудничи на различни вестници.
               • От есента на 1899 г. се установява трайно в София.
               • През 1902 – 1903 г. издава месечното списание „Селска разговорка“, ориентирано към селските учители.
               • Благодарение на професора по литература Иван Шишманов през 1903 г. е назначен като библиотекар в Университетската библиотека.
               • През 1905 г. пътува до Италия, а през 1906 г. е командирован заедно с Яворов за усъвършенстване по литература във Франция – Париж и Нанси; през 1913 г. заедно с професор Александър Балабанов посещава Санкт Петербург.
               • Свързва се с кръга около хумористичния вестник „Българан“, който започва да излиза през 1904 г.
               • От 1910 до 1916 г. работи в хранилището на Народната библиотека.
               • От 1924 до 19“ г. е първият уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в София.
               • През 1945 г. постъпва в редакцията на детския вестник „Септемврийче“.
               • Независимо от дългогодишното си приятелство с цар Борис III, след 9 септември 1944 г. – политическата преориентация на България към съветската зона на влияние – Елин Пелин се вписва добре в новата власт, която го удостоява с медал „За наука и изкуство“ и чества тържествено неговата 70-годишнина.
               • Умира в София на 3 декември 1949 г.

          2. ТВОРБАТА И НЕЙНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

          АНДРЕШКО

          — Ще стигнем рано, господине. Във видело ще стигнем. Ей го селото — хе, под горичката там! Виждаш ли? Като прехвърлим оня баир, ниския, и то, кажи-речи, сме стигнали.
          И младият каруцар, като замаха камшика над конете, подвикна им силно и ободрително:
          — Дий — хей!… Ди-и, господа!
          Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле. Селянинът извика още веднъж, намести се по-добре на сандъка, върху който седеше, отметна от главата си влажната качулка на дебелия ямурлук и безучастно си затананика под носа.
          — Как беше ти името, момче? — обади се из грамадния си вълчи кожух дебелият господин, който седеше в каруцата.
          Момъкът продължаваше да си тананика.
          — Ей, момче! — извика високо и дрезгаво господинът.
          —  А? — обърна се момъкът.
          — Името, името? Как беше ти името?
          — Андрешко.
          — А-а — Андрешко… Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк! Играят си със съдията.
          — Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.
          — А-а-а — от сиромашия, от сиромашия… Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянствуват като скотове.
          — От добро ли е?… Не, не е от добро… Че пиянствуват — пиянствуват, всички пиянствуват. За добро, а не от добро… Това човек като вас може и да си го запише.
          — А-а, май и ти си пийнал, приятелю! Пък млад си още, мустаци не са ти никнали… Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ и туй то!
          — Пиши ги ти, господине, ние не знаем да пишем — рече момъкът и като се обърна към дръгливите си коне, подвикна им:
          — Дий, дий, господа! — и се замисли.
          Конете склисиха малко и също се замислиха. Господинът повдигна голямата яка на вълчия си кожух, потъна в него и също тъй се замисли. На усамотеното дърво край пътя кацна врана с настръхнала перушина, залюля се на сухия клон, гракна унило и също се замисли. И тъжното зимно време също беше замислено. По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци, над които прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе. Земята тънеше в кал и влага. Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи на села, речища, далечни гори и планини. По полето лъщяха големи локви, мътни, студени и оцъклени като мъртвешки очи. Малката каруца бавно се клатушкаше из дълбока та и рядка кал, затъваше, излизаше, криволичеше. Една отпрана дъска отстрани постоянно, еднообразно, глухо и безразсъдно клепеше и като удряше настоятелно нервите на дебелия господин във вълчия кожух, изкара го из търпение, Той откри яката, подаде си тлъстото лице и извика:
          — Какво е това ужасно клепало, дявол да го вземе! Не ме оставя на мира…
          — Дъската и хлопа на моята каруца, господине. Плеще като учен човек: ни сама разбира, ни другите й разбират.
          — Хитрец си ти, Андрешко, хитрец си! Трябва да умееш да лъжеш момите, ако не си се оженил. Вие се жените млади и хубави женички имате.
          Господинът свали яката на кожуха си.
          — Думай, каквото искаш, господине, ама госпожите по си ги бива… Аз знам това много добре! Ти какъв си, господине, по каква работа към наше село?
          — Аз съм съдия-изпълнител.
          Андрешко се обърна и с внимание погледна своя кираджия.
          — И по изпълнение, а?
          — По изпълнение, разбира се. Играе ме един вашенец там, ама тоя път ще му дам да разбере. Няколко пъти го гоня, а все се изплъзва от ръцете ми… Разбрах, че дяволува, и ще го издебна довечера, та ще ме помни… Житцето му ще секвестирам! Хем него на ум ще науча, хем да ви покажа един пример, та да не кръшкате друг път. Лъжете търговците, лъжете гражданите, та им продавате развалени яйца и граниво масло. Е, ама чакай, жено селяшка — властта се лесно не лъже! Пипа тя — здраво пипа! За вас камшик, руски камшик — така ще се оправите… Станахте пияници, пропаднахте, развалихте се — ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата. Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя.
          Съдията-изпълнителят разкопча кожуха си и тялото му зашава в него като пиле, което се излюпва.
          — Е, господин съдия, господ направил света и пресметнал, че на жените брада не трябва, и не им дал… Сметнал, че на магарето му трябват дълги уши, и му ги дал — отговори Андрешко с престорена наивност.
          — Хем ти не дрънкай, ами карай, че вече се мръкна… Много ми взе ти, дяволе! Толкоз пари за двадесет километра! Умеете да ни скубете вие… Карай де, карай, че крантите заспаха!
          — Дий, ди-и, господа! — извика Андрешко и завъртя камшика.
          — Ти господа ги наричаш, а? По-добре наричай ги братя — забележи сърдито съдията.
          — Ще се разсърдят, господин съдия! Ще ги докача на чест, ако не им кажа господа… Службата им е чиновнишка — на часове. На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним. После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат.
          — Я кажи де сръбна, приятелю, па не дрънкай, ами карай, че закъсняхме. Лукави очи имаш ти, лукави!
          — Няма вълци, господин съдия, не бойте се — рече каруцарят с такъв тон, че почтеният чиновник се озърна плахо наоколо.
          — От вълци аз не се боя, приятелю, ами стана студено. Нямам време да настивам.
          — Увийте се с чула, господине, Моите коне никога не се оплакват от настинка. Чулът много топли.
          „Ама лапацало, а!“ — помисли съдията и се обърна строго:
          — Карай, карай, говедо!
          И като се наду сърдито, потъна в кожуха си и млъкна.
          „А-а, попаднал си в ръце, приятелю“ — помисли си Андрешко И като се обърна, попита със сериозен тон:
          — Та по изпълнение, а? Кому ше изгорите душицата?
          Съдията дълго мълча, после сърдито отговори:
          — Има един — Станойчо го казват — нисък такъв… с дебел врат…
          — Знам го. Нему ще секвестирате житото, а? Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го.
          — Сиромах човек — жив дявол!
          Съдията пак млъкна. Вече се смрачаваше. Конете едвам лазеха въз баирчинката, зад която трябваше ла се намира селото. Андрешко нито им вече подвикваше, нито махаше камшика над тях. Той престана да говори и да си тананика и се размисли.
          Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд в полето, нощта беше настъпила, а селото още се не виждаше. Тънък и студен ветрец повея над потъналата във влага земя. Облаците, разпокъсани, се оттегляха към планините. Синият купол на студеното и помръзнало небе се изясняваше, разширяваше и възвишаваше. Скоро по него затрепкаха звезди, ледени светли звезди. Въздухът изстина страшно. А конете вървяха бавно. Съдията непрестанно се ядосваше.
          — Карай, хей, шоп! Ще помръзнем!
          Андрешко безучастно подвикна на конете и лениво размаха камшика над главите им. Те нехайно и омърлушено влачеха каруцата, сякаш не чуваха. Андрешко мислеше за бедния Станоя, комуто съдията утре ще секвестира житото, съдията, когото той сега караше.
          „Ти ми докара тая беля, Андрешко.“ — ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува. После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.
          „Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне… — мисли Андрешко. — Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад… Трябва да му се помогне — не може инак!“
          Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.
          На едно място Андрешко дръпна юздите и спря конете:
          — Чакай, като че съм сбъркал пътя!
          И момъкът почна да се взира в тъмнината. Съдията гледаше строгото му лице, по което нямаше ни следа от прежната шеговитост, и му думаше:
          — Момче, опичай си ума, че не отговарям… Бой ще ядеш!
          Андрешко дръпна юздите, завъртя камшика и викна:
          — Дръжте се здраво, господин съдия!
          Далеч напред в тъмнината светеше селото. По кучешкия лай, който идеше оттам, личеше, че то е близо. Няколко крачки надясно блещеше с бисерен блясък голямо пространство неподвижна вода. Каруцата възви право към нея.
          — Какво е това? — запита съдията.
          — Блато, господин съдия… Пътят върви през него. То е плитко, хич не се бой. Тук-таме само има дупки… Колко пъти съм го минавал аз, и с кола, и пеши, и… Дий, дий, господа! Дръжте се здраво, господин съдия!
          Конете навлязоха в студената вода, в която се оглеждаше небето, и предпазливо зацамбуркаха напред, като почнаха до потъват все по-дълбоко и по-дълбоко. Мъртвата и блестяща, зелено бисерна вода на блатото се размърда и оживя.
          — Стой, говедо! — извика по едно време съдията и се изправи изплашено в кожуха си. — Ще ме удавиш, шопе! Не видиш ли, че каруцата се напълни с вода? Спри! Спри!
          Съдията, разгневен, почна да псува.
          Андрешко спря конете, Каруцата, потънала до пода, застана сред блатото, краят на което се губеше в непроницаемата тъмнина.
          — Дий… Напред! — извика Андрешко на конете. Мощният и здравият му глас проехтя силно в нощта и потъна в непрогледната пустота. Наблизо изхвръкнаха диви патки и с шум се изгубиха.
          — Трябва и ние да станем патки, та да излезем — рече замислено Андрешко, — инак…
          — Ах, говедо! Да излезем веднаж — ще те пребия! Ще се издавим бре!… Теле!
          — Не щем, не щем, господин съдия, не бой се… В тая тъмница, кой да е, ще сбърка, бъди спокоен — заговори Андрешко и се удари на работа около каишите. Връзва, развръзва, псува, проклетисва, най-после седна отново на сандъка, завъртя камшика и викна:
          — Ди-и!… Напред!
          Конете направиха усилие и тръгнаха. Единият се откачи от ока и зацамбурка из блатото свободен. Другият застана сам с каруцата.
          — Бре! що стана? — извика съдията.
          — Стой! Дорчо… Дорчо… Дорчо — завика Андрешко след коня и почна да го мами. Но той, уплашен от водата, възви назад и бавно-бавно се изгуби в тъмнината към брега, без да чува вика на своя стопанин.
          Съдията стоеше в каруцата разтреперан и уплашен.
          В това време Андрешко бързо се качи на другия кон и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро:
          — Дорчо, Дорчо, Дорчо!
          — Къде бре… хей! Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав селянин… аз ще те науча тебе!
          Из тъмнината му отговори ехиден смях.
          — Ей, говедо, ти ме оставяш тук!… Да загина! Да ме разкъсат зверовете! Момче, не прави така, моля ти се! — заговори съдията с жален глас, в който една струнка плачеше.
          — Не бой се, не бой се, господин съдия — обади се Андрешковият глас. — Зверовете няма да влязат в блатото. Увийте се в чула да не простинете… Утре рано рано аз ще дойда… В каруцата има сено, постели си… Кирия няма да ти взема!
          — Момче, не шегувай се бе — замоли се съдията. — Не ме оставяй!… Ела! Извади ме оттук!
          — Тъмно е, господин съдия, тъмно е, не се вижда нищо!… Пък и конят избяга! Как да ти помогна? Не мога.
          Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена блатска вода, краят на която не се виждаше!
          — Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!… Избави ме!… Ще умра бе!… Деца имам!… Хлапако, нямаш ли сърце — завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.
Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото:
          — Ей, хлапе… говедо… канибал… вол… дръвник! Ела! Избави ме!… Смили се бе! Животно… селяндур… шоп! Ах-ах!… Помощ, помощ!
          И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете. Но тъмнината не му отговори.

          3. ТВОРБАТА И СМИСЪЛЪТ

          Съдържателни и художествени особености на разказа „Андрешко“
               • „Андрешко е един от най-дискутираните и най-проблематични Елин-Пелинови разкази. От написването му през 1903 г. досега в нашата литературна критика се оспорват взаимно две противоположни линии на тълкуване – едната, която одобрява Андрешковата постъпка, и другата, която я отрича и порицава.
               • Основните аргументи на първата очевидно споделя и авторът, а те опират до следното:
                   – Андрешко е добронамерен и любезен със съдия-изпълнителя до момента, в който усеща неговата грубост и разбира зловещата цел на неговото пътуване;
                   – Съдия-изпълнителят се държи високомерно, защото е представител на господстващата класа. Той неслучайно е дебел и е с грамаден вълчи кожух – дори и в приказките тези два детайла са признаци на социално хищничество;
                   – Без да е предизвикан, още в самото начало съдията вменява вина на всички селяни, като ги обявява за хитреци и пияници. Според него в скоро време те щели да станат неспособни данъкоплатци и да съсипят държавата. Затова се нуждаели от силна власт и от „руски камшик“;
                   – В изпълнението на служебната задача съдията е прекалено усърден. Той не само иска да накаже неизрядния данъкоплатец Станоя, но и да даде „пример“ на всички селяни. На възражението на Андрешко, че са сиромаси и нямат пари да си платят данъците, той не дава ухо;
                   – Андрешко е човек отзивчив на чуждото нещастие. Той влиза в конфликт със съдия-изпълнителя и поема определен риск не заради себе си, а заради друг човек от селото, който дори не му е близък, нито му е приятел;
                   – Решението да остави съдия-изпълнителя в блатото, наистина е резултат на прословутата шопска находчивост. Но каруцарят няма друг вариант. Ако откровено откаже да го закара на село и го свали на пътя, би могъл да попадне под ударите на закона, чийто представител е съдията;
                   – В крайна сметка природно интелигентният селянин майсторски изиграва глупавия и надменен чиновник. Това е идея, която напомня идеите на приказките. В очите на повечето читатели от онова време справедливостта тържествува. На същото мнение очевидно е и писателят Елин Пелин.
               • Основните аргументи на анти-Андрешковата линия на тълкуване на разказа са:
                   – По времето, когато се развива сюжетът на тази история, Българската държава осъществява небивал политически и икономически възход. Тя строи пътища, мостове, болници, училища, поддържа армия, полиция, администрация. Понеже е демократична, няма друг начин да събира средства освен чрез данъците;
                   – В града данъците се събират лесно и от държавните, и от частните фирми. Но на село не е така. А по същото време населението на страната е 80% селско и 20% градско. Селяните ползват социалните придобивки от държавата, но се измъкват от плащане на данъци;
                   – Външният вид на държавния чиновник в едно сериозно произведение не може да бъде аргумент срещу него. Облечен е в грамаден вълчи кожух, защото е студено, а дебелината е медицински проблем, не е признак за социално благоденствие;
                   – Наистина съдията мечтае за достатъчно власт, с която да сложи в ред селяните, но това е така, защото той е на първа линия в борбата с неизрядните данъкоплатци. Навсякъде, където отиде, го срещат не с почерпка, а с псувни и закани;
                   – Станоя наистина е беден, но пие в кръчмата. Защо тогава най-напред не си плати данъците?
                   – И най-сетне, постъпката на Андрешко е несъответна на предизвикателството. Едно е да мечтаеш за повече власт, с която да сложиш в ред селяните, друго е да оставиш човек в тъмна и студена нощ в блатото.
               • Ако трябва да подкрепим про-Андрешковата линия на тълкуване на разказа, ще изтъкнем доказаната истина, че българската литература, пък и литературата въобще, винаги е подкрепяла слабия, унизения, онеправдания. Изкуството служи на хуманизма и няма как да бъде иначе.
               • Ако трябва да подкрепим анти-Андрешковата линия, ще изтъкнем, че българският народ цели пет века не е имал своя държава. Две-три десетилетия след Освобождението, откакто реално има, по инерция на мисленето продължава да възприема държавата като чужда и да й прави бойкот. Така че Андрешко оставя в блатото не съдия-изпълнителя, а колата на Българската държава, която бързо се про меня и от отоманска каруца се превръща в модерен автомобил.
               • И така, в развоя на българската литература след Освобождението се очертават два полюса:
                   – на единия полюс стоят дядо Йоцо на Вазов, който в душата си съхранява националния идеал, и Серафим на Йовков, който съхранява човещината;
                   – на другия полюс обаче са Бай Ганьо, който разрушава националния мит, и Андрешко, който се противопоставя хитро на своята държава.

          Мотивите в творбата
               • Мотивът за селския хитрец, който изиграва находчиво градския глупак, е водещ. Той произтича и от приказния фолклор, и от нагласите в мисленето на ранния Елин Пелин. Този мотив се подкрепя от облеклото и поведението на гражданина и от вродената интелигентност и находчивост на селянина. Те двамата са представители на два враждебни свята в една все още оформяща се социална общност, която още не е постигнала желаното национално единство.
               • Мотивът за социалната отзивчивост и съпричастие на Андрешко е безспорен. Той не се колебае да защити един чужд човек, макар и негов съселянин, с риск да навлече неприятности на самия себе си. Прави му чест, че не мисли егоистично.
               • Мотивът за хитрата измама идва от приказките. Там чорбаджията е богат и глупав, а беднякът винаги намира оригинален изход от неприятната ситуация. Тук ролята на чорбаджията се поема от държавния чиновник, а за Андрешко не е казано, че е бедняк, но помага на бедняк.

          Конфликтите в творбата
               • На преден план се откроява конфликтът между българския селянин и Българската държава. Той е напълно в духа на Елин-Пелиновото мислене, при положение че самият писател споделя мнение за държавата, че за едни е майка, а за други – мащеха.
               • Заедно с него върви конфликтът между града и селото, между богатите и бедните, защото градът е социално силното пространство, а селото – социално слабото пространство.

          Посланието
          Българският селянин, онеправдан от държавата, има своите начини да се защити. Властта го смята за необразован, наивен и прост, но в народните низини се крие потенциална енергия, готова да помете всичко при определени ситуации, за добро или за лошо.

          3. АКЦЕНТИТЕ НАКРАТКО

               • „Андрешко“ е най-дискутираният Елин-Пелинов разказ от появата му до днес заради парливия социален проблем, който поставя.
               • Конфликтът между младия каруцар и държавния чиновник има по-глобален смисъл – това е конфликт между града и селото, между човека и държавата.
               • Разказът може да се тълкува от две противоположни гледни точки и всяка от тях има своите аргументи.
               • При тълкуването няма как да не се използват извънлитературни аргументи, защото самият сюжет ги предполага.
               • В крайна сметка този спор води до заключението, че доброто и злото често се оспорват и променят местата си и това е естествено в сложната конфигурация на живота.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave