ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА В „ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА“ ОТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

 

          1. ЕПОХАТА, АВТОРЪТ И ТВОРБАТА

          Христо Смирненски и неговото време 
          Христо Смирненски е поет, който живее в кръстопътното време на Първата световна война и последвалата я икономическа разруха на страната. В неговото творчество рефлектират политическите сблъсъци на времето, пресичат се различни естетически доктрини – символизъм, реализъм, романтизъм. Животът му е разпилян между Кукуш и София, между Техническото и Военното училище, между интереса към българската действителност и погледа към световните революции.
          Тъй като умира млад, ненавършил 25 години, критиката налага за него клишето „слънчево дете на българската поезия“. Образът не е случаен, защото светлината присъства постоянно в неговите стихове заедно с метафората за смяната на историческата нощ с историческия ден на човечеството. Невероятно продуктивен като поет, за осем години Смирненски създава над осемстотин творби, експериментира в различни ритмични форми и жанрове.
          Смирненски е творец, който е раздвоен между лириката и сатирата. Първата му стихосбирка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“, подписана с псевдонима Ведбал, разкрива изключителните му способности да превръща парадоксите и несъвършенствата на всекидневието в мащабни социални обобщения за духа на времето. В лирическите си текстове той е възторжен певец на две революции – руската и германската, резултат от участието на тези страни в опустошителната Първа световна война. Поетът е искрен мечтател за световна промяна, за установяване на „вечна обич, вечна правда на света“. Той е романтик по душа и по стилистика.
          Поезията му е изпълнена със съчувствие към страданията на човека в големия град. И макар да желае безрезервно Промяната, за кратко време той прозира и предупреждава за капаните, които крие необмислената революционност. Така от патетични творби, като „Първи май“ и Червените ескадрони“, за броени години той съзрява и стига до проникновените си сатирични произведения „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“, изпълнени с философски прозрения за настоящето и бъдещето, за човека, обществото и властта.
          Когато четем лирическите му стихове, усещаме ентусиазма и енергията на младия човек, тръгнал да преобразява света. Когато разлистим сатиричните му текстове, се учудваме от мащабите на социалното му мислене, далеч надхвърлящи неговите години. Прозренията на Смирненски показват, че възрастта не може да ограничи поета, защото дарбата не подлежи на дефиниция. Талантът е път към прозрението, концентрация на върховен промисъл за света и човека.

          Житейски и творчески път на Христо Смирненски
               • Роден е в град Кукуш, днес на територията на Гърция, на 17 септември 1898 г. Истинското му име е Христо Измирлиев. С псевдонима Смирненски той се подписва за първи път през 1917 г. по модела на гръцкото име на турския град Измир – Смирна.
               • Родителите му, а и самият той, ще станат бежанци от Македония по време на гоненията срещу българите там по време на Междусъюзническата война през 1913 г. и ще се заселят в София, в бедния квартал „Ючбунар“.
               • Литературната дарба не е изключение сред роднините му. Вуйчо му Владимир Попатанасов е поет. Брат му Тома Измирлиев също е известен поет сатирик.
               • От 1908 до 1910 г. живее и учи в София. После се завръща в Кукуш, където завършва прогимназия през 1911 г. Поради липса на средства не успява да се запише в Солунската гимназия и прекъсва учението си.
               • След опожаряването на Кукуш през 1913 г. се премества в София. Записва се в строителния отдел на Държавното средно техническо училище.
               • През 1917 г. напуска Техническото училище и постъпва във Военното училище. През 1918 г. обаче правителството хвърля юнкерите (младежите, учещи във Военното училище) да спрат разбунтувалите се войнишки маси при Владая. Поетът се сблъсква е жестоката същност на войната и написва импресията „Очи“, изпълнена със съчувствие към един убит войник. Това е причината да напусне и Военното училище, а баща му е принуден да плати солидна глоба.
               • През 1918 г. се записва за студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но не успява да продължи поради липса на средства.
               • Първите му публикации са от 1915 г. Сътрудничи на списанията „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Червен смях“, а по-късно и на „Работнически вестник“.
               • През ноември 1919 г. заедно с брат си Тома Измирлиев започва да издава хумористичното списание „Маскарад“, което излиза до смъртта му през 1923 г.
               • През 1920 г. Смирненски става член на Комунистическия младежки съюз, а на следващата 1921 г. – на Комунистическата партия, и възприема нейната идеология.
               • Приживе публикува две стихосбирки – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“ (1918) и „Да бъде ден“ (1922).
               • През пролетта на 1923 година се разболява от туберкулоза, от която умира на 18 юни.

          2. ТВОРБАТА И НЕЙНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

                ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

                                                          Посветено на всички, които ще кажат:
                                                         „Това не се отнася до мене!“

               – Кой си ти? – попита го Дяволът...
               – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
              Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
               – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
               Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
               – Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
               – О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
               Дяволът се усмихна:
               – Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
               – Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
               Дяволът пак се усмихна:
               – О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
               – Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
               – Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!
               Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
               – Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
               Момъкът спря и се вслуша:
               – Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... И той пак се затече.
               Дяволът пак го спря:
               – За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
               Момъкът отчаяно махна ръка.
               – Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
               Дяволът:
               – Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
               Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
               – Виж голите им кървави меса.
               – Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
               През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
               – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
               – Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
               Момъкът махна ръка:
               – Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
              Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
               –  Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
               Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
               – Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
               – Напротив – най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
              Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
               – Да бъде! Вземи ги!
               ...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
               – Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
               – Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

         3. ТВОРБАТА И СМИСЪЛЪТ

         Съдържателни и художествени особености на притчата „Приказка за стълбата“
               • Притчата е кратък разказ със скрито значение. Тя съдържа определена поука. Притчи се използват в религиозните разкази. Например в Евангелието Исус Христос говори на своите ученици с притчи, а после разяснява смисъла им.
               • Заглавието „Приказка за стълбата“ е метафора – става дума за стълбата на властта и изкачването по нея на онези революционери идеалисти, които са тръгнали да променят социалната действителност. Предупреждението в подзаглавието също е насочено към тях.
               • Очертават се романтическите противопоставяния горе – долу, социален връх – социални низини, разкош – мизерия. Налице е романтическа обобщеност на образите, както и символи и словосъчетания от поетиката на символизма.
               • В началото момъкът представя себе си. В края, изкачил се по стълбата, той е друг. Този отказ от първоначалните идеи се нарича ренегатство.
               • Дяволът въплъщава представата за изкусителя. Той е страж на пируващите князе и принцове и им служи вярно, като подмамва момъка да стане един от тях.
               • В началото момъкът трябва да направи малък компромис в името на голямата цел - отмъщението. Но се оказва, че това ще доведе до верига от компромиси, а поговорката „Целта оправдава средствата“ не е валидна, защото подмяната на средствата води и до подмяна на целите.
               • Промяната в социалното положение на момъка води до промяна в мисленето му. Той вече вижда света по друг начин. Така се оправдава идеята на философа Карл Маркс, че битието определя съзнанието. Да не забравяме, че Смирненски е член на Комунистическата партия от 1921 г.
               • Всъщност момъкът няма голям избор. Ако не приеме условията на Дявола, ще си остане долу, при дрипавите тълпи на мизерията. Ако ги приеме, ще има възможност да отмъсти, но вече ще бъде друг и няма да има желание за мъст.
               • Дяволът не е виновен за това положение, защото е страж на „ония горе“ и пази по задължение техните интереси. Пируващите князе и принцове също не са виновни – те виждат света в розово. На пръв поглед виновни няма и изход няма.
               • Но виновни има и изход има. Виновна е стълбата на властта, изходът е нейното премахване. Дали това е осъществимо, е друг въпрос.
               • Творбата е предупреждение към революционерите за капаните, които крие необмислената революционност. Може да се направят някои неприятни изводи:
                  – че революционерите, които проявяват ценни качества като водачи, веднъж преминали във властта, се превръщат в тирани;
                  – че революциите далеч невинаги идват за доброто на народите и от тях имат полза единствено революционерите.

          Мотивите в творбата
               • Мотивът за изкушението е стародавен в литературата и обикновено се представя като облог с Дявола. Върху него е изградена и най-популярната творба на великия немски писател Гьоте – „Фауст“. Дяволът в образа на Воланд се появява и в прочутия роман на съветския писател Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“.
               • Мотивът за ренегатството – измяната на първоначалните идеи, е актуален за времето на Смирненски в условията на многопартийна система с леки и по-силни уклони към авторитаризъм, но става още по-актуален след две десетилетия, в условията на тоталитарна диктатура, когато бившите „другари“ на Смирненски вземат цялата власт в ръцете си и я използват в собствена изгода, сякаш забравили за посланията на поета.
               • Мотивът за властта и злоупотребата с нея води до мрачни изводи за същността на обществената система. Тя е несправедлива по дефиниция и по природа, тя заблуждава управляващите за реалностите в управляваната от тях държава. Предупреждението в подзаглавието е безмилостно: „Посветена на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!"

          Конфликтите в творбата
               • Водещ е конфликтът между идеала и действителността. Идеалът за обществена промяна чрез революция обикновено води до горчиви разочарования при нейното осъществяване.
               • Конфликтът между бедни и богати, управляващи и управлявани е проблем на всяко общество. Опитът за насилственото му решаване обаче невинаги носи полза на хората.

          Посланието
          Човешката природа е такава, че човек почти винаги се влияе от условията, при които живее, и обикновено вижда света от своята собствена камбанария. Не бива да се доверяваме изцяло на добрите първоначални намерения.

          АКЦЕНТИТЕ НАКРАТКО

               • Христо Смирненски умира млад, но в краткия си творчески път постига невероятно за годините си съзряване, доказателство за което е прочутата му сатирична творба „Приказка за стълбата“.
               • Тази притча има изключителен отзвук и във времето си, и десетилетия по-късно. При встъпването в действие на новия български парламент през 2001 г. например председателят на парламента професор Огнян Герджиков връчи разпечатка от „Приказка за стълбата“ на всичките 240 депутати.
               • И заглавието на творбата, и конфликтът в нея съдържат скрито, но разбираемо послание – не се изкушавайте от властта.
               • Светът на притчата е двуполюсен, а художествените средства в нея, макар и оригинални, са почерпани от поетиката на символизма и на Романтизма като цяло.
               • Основната тема на произведението е ренегатството – измяната на първоначалните идеи в полза на личния интерес.
               • Никое общество и никоя епоха не могат да предпазят напълно човека да не се изкуши и да не повтори грешките на момъка.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave