„ОВЧАР СИ ГОРА ПИТАШЕ“ И „ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ, БАЛКАНДЖИ ЙОВО“
ИСТОРИЧЕСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ
В историческата народна песен „Овчар си гора питаше" мотивът за робството е разработен в по-лирична тоналност. Гората в песента е основен участник и всъщност символизира българския народ. Подобно на повечето юнашки и хайдушки песни, и тук е използван композиционният похват на диалог между гората и младия момък:
Овчар си гора питаше...
Гора овчарю говори...
В този диалог чрез възходяща градация - характерен похват за народните песни - е пресъздадено засилващото се страдание на гората, свидетел на мъченията на поробените девойки, невести и млади юнаци. Страданието й е разкрито чрез нейното състояние: „гора се с върше превива“, „гората с шума опада“, „гора с клонове изсъхва“. Народният певец разкрива съпричастието на природата към народното страдание.
В разказа на гората за мъките на поробените се преплита и разказът на измъчените „три синджира роби". Техният плач е мрачна изповед. В песента се представят успоредно два разказа - на гората, която, чувайки плача на робите, съпреживява техните страдания, и на поробените - лишени не само от физическа, но и от духовна свобода.
Девойките тъгуват и линеят заради погубената си младост. Поробителят ги е лишил завинаги от възможността да се радват на свой дом и свое семейство. Невестите не могат да прежалят своите „дребни дечица, сутрин без майка станали". За тях вече не ще проблесне светлинка в живота им. Насилствено разделени от децата си, те са обречени и животът им е безсмислен. Юнаците също страдат за дом и семейство. Поробените не виждат изход. Останала им е само вярата, която им дава сили.
Песента „Даваш ли, даваш, балканджи Йово" пресъздава героичното поведение на българина пред турските насилници, неговата народностна устойчивост в една изключителна, драматична ситуация, в страшния сблъсък на два свята.
За българина потурчването е най-голямото унижение и страдание. То означава не само физическо покоряване, но и предателство пред вярата. В драматичния диалог между турския войвода и балканджи Йово се долавя именно това желание на поробителите не насилствено да отведат българката, а да я склонят да предаде вярата си. Трагичната развръзка се предусеща от категоричния отговор: „Море, войводо, глава си давам, / Яна не давам на турска вяра." Балканджи Йово остава без ръце, без крака и без очи, подложен е на пълно физическо унищожение, но той е определил за себе си високата цена на своя отказ: живота си. Непоклатим остава пред мъките, защото по този начин отстоява своята чест, достойнство и принадлежност.
Народният певец ни отвежда към най-страшните моменти на робството, за да ни докаже, че не е загинал българският род, че все така силен и мъжествен е духът на българина. Изразявайки преклонението си пред величието на обикновените хора, народният певец преувеличава физическата издръжливост на балканджи Йово. Гордият българин с достойнство се противопоставя на омразния поробител в този жесток двубой.
Братът и сестрата са разделени насилствено, но духовната близост помежду им никога не ще бъде унищожена:
и го не питат, нито разпитват,
току си взеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня...
Вярата ще запази тяхната неразривна връзка. Балканджи Йово с нежност и любов отпраща своята сестра: „Хайде със здраве, хубава Яно!" Това е последният му братски благослов, отправен към свидната сестра. Йово е сигурен, че Яна ще си остане завинаги българка. Тя не ще се откаже от своята вяра, защото е твърда и непоколебима като брат си.
Историческите народни песни отразяват душевността на българина във време на вековна героична борба. Ние се изпълваме с безгранична национална гордост и възхищение, че сме техни потомци.
@bgmateriali.com
