ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК – „ДЯДО ГОРИО“
(анализ)
Първият роман, в който Балзак реализира своя цялостен замисъл, е именно „Дядо Горио“. В крайния каталог на „Човешка комедия“ той се нарежда в цикъла „Сцени от частния живот“, които са част от „Етюди за нравите“. Много от героите на този роман обаче и най-вече Растиняк и Вотрен, се срещат и в други романи от поредицата, което показва, че те са възприети от автора като човешки типове, в най-голяма степен характеризиращи същината на епохата.
В едно писмо от 18.Х.1834 г. Балзак пише:
Но има нещо съвсем неочаквано за вас - „Дядо Горио“. Това ще е книга на книгите. В нея ще опиша чувство, изпълнено с величайша сила, което не е в състояние да бъде разрушено от нищо — нито от обида, нито от нараняване, нито от несправедливост: героят на произведението е баща до такава степен, в която светият великомъченик е християнин.
Първите части на романа излизат във вестник „Ревю де Пари“ от декември 1834 до февруари 1835 година като четиво с продължение. Това е много често използван по онова време начин за разпространение на литературата, който осигурявал широка популярност на произведението. В много голяма степен този начин за публикуване е оказвал влияние и върху строежа на текста. За да се поддържа жив читателският интерес, в края на всяка от главите, публикувана във вестника, е трябвало да остане някаква загадка, чието решение да стане ясно в следващата глава, която читателят очаква с нетърпение. Освен това отделните сюжетни линии е трябвало да се развиват в самостоятелни глави, за да не се обърква читателят. След като вестникарската публикация приключва, романът е отпечатан в отделно книжно тяло през март 1835 година.
Историята, разказана в „Дядо Горио“ не е особено сложна или сензационна. В края на 1819 година в дребнобуржоазната атмосфера на семейния пансион „Воке“ си дават среща характерни за обществения живот във Франция от онова време персонажи: бившият фабрикант на макарони Горио, който в сляпата си любов към двете си дъщери Анастази и Делфин им е дал цялото си богатство, за да ги ожени и осигури живота им във висшето общество; младият студент по право Йожен дьо Растиняк, който е решил да проникне във висшето парижко общество, за да се добере до успеха; избягалият каторжник Вотрен, който заедно с виконтеса Дьо Босеан напътства Растиняк; пенсионираният полицейски служител Поаре; преживяващата от рента с неясен произход госпожица Мошино; нещастната дъщеря на банкерско семейство Виктории Тайфер и, разбира се, съдържателката на пансиона мадам Воке. Отношенията между тях се отразяват пряко в личната съдба на Растиняк. Бедният провинциален младеж най-напред е привлечен от необикновената красота на Анастази дьо Ресто, по-голямата дъщеря на дядо Горио, но после става любовник на Делфин дьо Нюсенжан – омъжената за банкер по-малка дъщеря на стареца. Вотрен, от своя страна, му предлага пъклен план – да го ожени за зестрата на Виктории, но след като Поаре и госпожица Мошино го разкриват и той е арестуван, Растиняк успява да се изплъзне от участие в коварния замисъл и изцяло се посвещава на семейство Горио. Бившият фабрикант, воден от прекомерната си бащина любов, дава и малкото си останали средства на своите дъщери прахосници и, напълно изчерпан и изтощен, умира. Единственият, който го изпраща до гроба, е Растиняк - от страна на дъщерите пристига по една празна карета е гербовете на съпрузите им на вратата. В края на историята Растиняк заравя в гроба на дядо Горио „последната си младежка сълза“, изправя се срещу Париж и обявява „схватката си с обществото“ за открита с предизвикателната фраза: „А сега ще видим: аз или ти!“
1. Сюжетът и хуманитарните търсения на времето
Основната черта на романовия сюжет е стремежът да се изобрази едно конкретно общество в конкретна историческа епоха, както и да се анализират проблемите и конфликтите, пораждащи се в него. Основният двигател на действието е стремежът на героите на всяка цена да постигнат успех в обществото, което е разделено на две ясно очертани социални групи. От едната страна е светът на простолюдието и дребната буржоазия, свързан с пространството на пансиона „Воке“. От другата страна е светът на аристократичните салони и висшето парижко общество, който държи всички финансови и властови лостове. Хората, обитаващи света на дребната буржоазия, се стремят да проникнат в недостъпния свят на висшето общество, защото знаят, че само там се крият възможностите за социален успех. Този стремеж е накарал бързо забогателия спекулант Горио да направи всичко, за да може дъщерите му да влязат във „висшия“ свят по пътя на изгодната женитба - аристократите осигуряват титлата и общественото положение, а той парите. Подобни са и мотивите на обеднелия провинциален благородник Растиняк. Младежът иска да се измъкне от бедността, която го е запратила в неподобаващия за неговия произход еснафски свят, и да завладее Париж на аристокрацията и едрия финансов капитал. И в единия, и в другия случай решаваща се оказва ролята на парите. Без парите на фабриканта Горио дъщерите му никога нямаше да влязат в света на аристократичното виеше общество. Без парите, които любовницата на Растиняк, която е съпруга на банкер, може да му осигури, той никога няма да се добере до мечтаното положение. Пътищата, по които тези пари се осигуряват, са различни. Никой от тях обаче не е напълно морален. Дядо Горио е натрупал богатството си със спекула, използвайки глада, съпътстваш Наполеоновите войни. Вотрен предлага на Растиняк да му осигури богата зестра с цената на подло убийство. Братовчедката на Растиняк, виконтеса дьо Босеан, пък го съветва да стане любовник на жена с високо обществено положение.
Действието в романа показва подготовката на плановете, както и колебанията на Растиняк кой от предложените му пътища да избере. В един момент той е почти готов да послуша Вотрен, но когато наставникът е арестуван, пред него се открива другият път, който като че ли повече му приляга - става любовник на Делфин дьо Нюсенжан, дъщерята на дядо Горио. Краят на историята настъпва със смъртта на последния - старецът вече не е нужен на никого, както и с окончателния избор на Растиняк.
За да може читателят да се ориентира добре в скритите движещи сили на действието, както и в мотивите на героите да постъпват по един или друг начин, основна роля играят коментарите и сведенията, които дава разказвачът. Още в началото той е „обяснил“ на читателя, че ще се срещне с „драма“ и дори „трагедия“, което дава ясна ценностна ориентация. След това разказва биографията на Дядо Горио и неговия път към богатството. Този разказ ще бъде потвърден и от сведенията, събрани от Растиняк. Повествователят прави и различни коментари, в които пряко обяснява душевното състояние на героите и мотивите за техните постъпки. Например: „Той беше видял трите главни образа на обществото: Покорност, Борба и Бунт - Семейство, Висши сили и Вотрен.“ Понякога думите на разказвача и мислите на героя се преплитат: „Госпожа Дьо Босеан избяга, а дядо Горио умира - рече си той. - Красивите души не изтрайват дълго в този свят. И наистина, как могат големите чувства да съществуват в това дребнаво, ограничено, повърхностно общество?“ Случва се повествователят да използва и един театрален похват - да обяснява чувствата и мотивите на героите чрез техните монолози. Например предсмъртният монолог на Дядо Горио.
Съчетанието на непосредствено изобразените действия на героите с обясненията и коментарите на разказвача изгражда разбираем образ на света и показва ролята, която всеки от героите играе. Ако се върнем към цитирания по-горе коментар, ще видим, че Дядо Горио и госпожа Дьо Босеан изразяват различни страни на семейството. За Дядо Горио то е свързано с двойката покорност и противопоставяне, а госпожа Дьо Босеан е символ на пътя към висшето общество, което трябва да се завладее с борба. Избягалият каторжник Вотрен и неговата своеобразна философия пък изразяват бунта. Растиняк е посредник между тези разнопосочни сили, които се обединяват в неговата лична съдба и оформят характера му. В тази иначе стройна схема има само едно знаково изключение - силната, почти патологична любов на Дядо Горио към дъщерите му. Тази любов е неговата страст, противоречаща на неговия иначе пресметлив, трудолюбив и простоват характер. Тя е направо всепоглъщаща. Само тази необикновена страст е в състояние да го накара да продаде онова, „за което е готов да рови земята с нокти, но да не се раздели с него“. Тя обяснява иначе необяснимите с делничната логика постъпки на стареца. Без нея не би имало трагедия, а само обикновена сълзлива мелодрама без сериозно художествено значение.
2. Конфликтът като сблъсък на ценности
Конфликтът обикновено е сблъсък между интересите на двама души или на две обществени прослойки. Според тази представа романът „Дядо Горио“ не е особено конфликтен - в него липсва ярко изразена борба, предизвикана от пряк сблъсък на интереси. Конфликтът в романа е по-скоро ценностен. Той показва сблъсъка между оправданото желание на хората да живеят по-добре, от една страна, а от друга - необходимостта да постигнат своите желания по пътя на престъплението, чрез отказ от морал и от нормални човешки отношения. Този конфликт обаче не се е появил от само себе си. Той изразява сблъсъка между движещите сили на буржоазното общество и човешкото същество като съвкупност от морални норми, желания и стремежи, лични качества и чувства. С други думи, конфликтът може да се сведе до базовото противопоставяне между човек и общество. Балзак анализира този сблъсък чрез изобразяването на типични герои. Най-ярък пример в това отношение е съдбата на главното действащо лице, Дядо Горио, показваща връзката между характера на човека и обществената история.
До Великата френска революция от 1789 г. Жан-Жоспен Горио е обикновен работник в някаква фабрика за фиде. Сръчен, пестелив и предприемчив, той успява да купи фабриката на господаря си, загинал случайно в бунтовете през 1789 година. Поема и председателството на своята секция на сдружението на зърнотърговците и мелничарите. По време на гладните години натрупва чрез спекула значителен капитал и започва да търгува с размах. Така на практика демонстрира верността на поговорката „пари при пари отиват“. Той притежава необходимите качества, за да се добере до успеха: търпелив, деен, енергичен, упорит, бърз, акуратен в изпращането на стоката, проучва законите, за да намери слабостите им, потаен в замислите и войник при изпълнението. Неговото забогатяване не е резултат на пряка кражба, наследство или мошеничество, а на спекула и умела търговия. В същото време обаче, не може да не се отчете фактът, че забогатяването на Горио би било невъзможно, ако не беше настъпилият вследствие на революцията и Наполеоновите войни глад и свързаното с него повишаване цените на зърното. С други думи, макар и да не е крадец и мошеник, той все пак използва в свой интерес човешкото нещастие. Проблемът е в това, че за буржоазния морал такова поведение не е осъдително, а е напълно в реда на нещата. Много по-зле изглежда в очите на обществото фактът, че Горио е обикновен „тъп и груб работник, човек, неспособен да разбере една мисъл, безразличен към духовните радости“. Противоречието между тези две начала, едновременно присъстващи в характера на Горио, много точно изразява вътрешния конфликт на буржоазното общество, в което ценностите на печалбата и пазара се възприемат като по-значими от ценностите на морала и духовността.
Когато обаче Наполеон е свален и идва Реставрацията, аристокрацията се връща и отново получава своите загубени привилегии. Това й дава основание да се дистанцира от новозабогателите буржоа, част от които са си купили благороднически титли, водени от стремежа да се издигнат не само материално, но и обществено. Така се оформя още един конфликт - между успелите благодарение на собствени усилия хора и наследниците на феодално-аристократичния свят, които смятат себе си за по-висши същества.
От трета страна, в романа е представен още един сблъсък. Дядо Горио като простонароден човек все още е подвластен на традиционните родови представи за вярност и дълг към семейството. Те обаче са несъвместими както с претенциите на аристокрацията, така и с буржоазния морал, за който единствено парите имат някаква стойност.
Попаднал в средата на тези три противоречия, дядо Горио изпада в сериозна криза. Той се е постарал да ожени дъщерите си за важни хора - обеднелия аристократ Дьо Ресто и новоизпечения барон Дьо Нюсенжан, банкер и индустриалец. Докато на власт е Наполеон и ценностите се определят основно от ловкостта и богатството, Дядо Горио е любимец на своите зетьове, защото им е донесъл много пари. Когато обаче се връщат Бурбоните и ценностите вече се диктуват от престижа и титлата, тогава старият фабрикант става пречка. Една от героините на романа, херцогиня дьо Ланже, резюмира съдбата на Дядо Горио по следния начин: „клетникът започнал да пречи на господин Дьо Ресто и още повече на банкера... Разбрал, че дъщерите му се срамуват от него, че те държат на съпрузите си, а той вреди на зетьовете си. Така че трябвало да се пожертва. И той се пожертвал, защото бил баща: самоизгонил се... Бащата и децата били съучастници в това малко престъпление.“ Дори една представителка на висшата аристокрация вижда престъпление в този конфликт. Сблъсъкът между ценностите на родовия морал и ценностите на висшето общество, в което любовта, бракът, отношенията родители - деца, са само поредния начин за постигане (или загубване) на социален престиж, не може да не доведе до тежка морална криза, която с пълно право заслужава името „престъпление“.
Причината за появата на неговата прекалена бащинска страст се крие именно тук. Човек необразован, без духовни интереси, лишен от всякакви контакти с околния свят освен онези, свързани с парите, Горио се вкопчва в дъщерите си, които за него са единствената връзка с живота. Романът показва нагледно как общочовешката ценност на бащината любов се пречупва през призмата на новите обществени отношения. Освен морално и родово измерение фигурата на бащата във всички обществени структури има и важна символна роля за организацията на рода. В буржоазното общество неговият авторитет обаче е свързан основно с парите. Това дори е било заложено в законодателството - бащата е бил едноличен собственик на цялото семейно имущество, а наследниците са били длъжни да се грижат за родителите си. Тъкмо от това свое право се отказва Дядо Горио. И това е същият този Горио,
за когото се казва: „само да го би видял човек как търгува, как обяснява законите за вноса на зърно, как ги проучва, как долавя слабостите им, решавал, че е достоен за министър.“ Този отказ от права е конкретното социално измерение на неговата обсебеност - отказ от общоприетата нормалност. Затова и дъщерите му не се притесняват да се откажат от задълженията си, а барон дьо Нюсенжан, без да се допитва до Делфин, използва нейната част от общото имущество за финансови спекулации. Ако за характера на дъщерите отказът от общоприетото задължение е допълнителен знак за тяхната безсърдечност, то за Дядо Горио това има значение на „обществено самоубийство“.
Така в типичния образ на Дядо Горио се проявява историческият конфликт между отделния човек и обществото, сведен до символичния сблъсък между унищожителната сила на парите и нормалните човешки представи за бащина любов и синовна признателност.
3. Героите на романа като мяра за човешкото
Доколкото романът „Дядо Горио“ представя основния конфликт човек - общество не чрез една-единствена интрига, а чрез различни сюжетни линии, в които действат различни герои, всеки от тях носи различно измерение на основния конфликт и свое послание към читателите.
Дали ще възприемем патологичната любов на Дядо Горио като заслепение, предизвикано от едностранчивия му характер и от човешката му неразвитост, или като израз на ненормалният морал на обществените отношения във Франция след 1815 г., е без особено значение за факта, че пълната му обсебеност води до една изкривена представа за света. В предсмъртното „преглеждане“ на Дядо Горио картината на неговия свят се разпада. Много анализатори са склонни да сравнят трагедията на бившия фабрикант с тази на Шекспировия крал Лир - трагично заслепения любещ баща. Но тази прилика е по-скоро външна, защото при Шекспир трагедията на бащата е изведена в универсален принцип, докато при реалиста Балзак тя е израз на разклащането на нормалните морални ценности в един конкретен исторически момент. Дядо Горио вижда в дъщерите си продължението на своя род, а чрез тях и на самия себе си, докато те, издигнали се с негова помощ, се стремят да си изградят собствен, различен от неговия живот. С други думи, бягат от рода, бягат от баща си. Ако сравним неговата трагедия със ситуацията в семейството на Растиняк, ще видим една показателна разлика. Въпреки бедността и отделянето на младия мъж от дома, трагедия не настъпва - Растиняк не прекрачва установените социални и морални граници и не се отказва от роднините си. А те, от своя страна, го обичат с нормална, а не с маниакална любов.
В часа на смъртта си героят осъзнава, че сам си е виновен: „възпитал“ е дъщерите си само чрез парите, а сега, когато е фалирал напълно, не може по никакъв начин да им повлияе и да ги види край смъртния си одър. Но инстинктът надделява и той продължава да ги очаква. Макар че предсмъртните страдания на Дядо Горио го пречистват душевно от всичко земно и образът му запазва само ореола на бащината любов, отношението на околните към него не се променя. Смъртта му е принизена до сметките на мадам Воке, за която цялата човешка трагедия, разиграла се под покрива й, е сведена до загубата на 200 франка. Така завършва земният път на човека, който през 1813 г. влиза в пансиона „Воке“ като господин Горио, „оттеглил се от търговията човек“, „който вече от нищо не желае да се лишава“, а в началото на 1820 г. „си отива с краката напред“. И в личен, и в обществен план парите са го унищожили.
Изключителен като характер е и Вотрен. В света на романа той заема особена позиция. Като човек извън закона този мъж изразява бунта срещу лицемерната ценностна система на буржоазното общество. За разлика от другите герои на Балзак той не е представен с биография, нито пък му е отделено подробно описание. Вотрен всъщност е въплъщение на една идея, а не е цялостен човешки характер - в това е и неговата изключителност. Идеята, която въплъщава, е поривът към абсолютна свобода и непокорство пред нормите на потискащото човека общество. Той е станал каторжник не по независещи от него причини като Жан Валжан от „Клетниците“ на Юго. Напротив - престъпната му кариера е негов собствен избор. Така той символично се разграничава от обществото, защото не желае да е „част от неговия механизъм“. За да подсили това внушение, Балзак го е съпоставил с Поаре - бивш полицейски служител, който се е превърнал в бездушен автомат. Вотрен е показан като почитател на Жан-Жак Русо и на Бенвенуто Челини, т.е. на създателите на идеите за „естествения човек“ и за „ренесансовия титан“. Неслучайно във външния му вид доминира силната природа на тялото, а в момента на ареста му у него изпъква животинското начало. Той всъщност няма и име - Вотрен е фалшиво име. По-скоро прякорът му е това, което го характеризира истински. „Измами смърт“ е хубаво наименование за идеята, която авторът иска да внуши с неговия образ. Вотрен е въплъщение на вечния тип на изкусителя, на дявола, който стои отвъд доброто и злото и превръща хората в сляпо оръдие за постигане на своите цели. Ненапразно мнозина тълкуватели на романа наричат Вотрен „буржоазен Мефистофел“. Неговата задача е да свали маската от лицето на лицемерното общество, но методите, които прилага, са такива, че всъщност не предлагат истински път за изцеление на обществото. Вотрен всъщност е една засилена метафора на същото това общество с неговата хищническа природа, скрита зад лицемерната маска на благоприличие и светски блясък.
Образът на Растиняк има важна символична и композиционна роля. Тъй като водещата тема в романа е постигането на обществен успех, този герой изразява различните стратегии, които могат да доведат до него. Растиняк е все още твърде млад и затова е лишен от определен характер. Това обаче е само реалистичното оправдание на повествователя да го изобрази такъв. Всъщност чрез него Балзак иска да покаже как човекът се формира под влияние на житейските обстоятелства и затова му е нужен един все още неоформен характер. В началото Йожен е подвластен на нормалните житейски ценности. С Дядо Горио го свързва любовта към семейството, с госпожа Босеан - чувството за съсловна принадлежност, с Анастази и Делфин - жаждата за любов и удоволствия, с Вотрен - стремежът към власт и могъщество. С развитието на действието някои от тези стремежи се засилват, докато други отиват на по-заден план. У Растиняк се води вътрешна борба, защото не е склонен напълно да загърби всички морални норми в името на своето издигане. Макар и в началото да се поддава на внушенията на Вотрен, нещо у него му пречи да се предаде напълно. Затова с облекчение посреща арестуването на своя изкусител и поема по един по-приемлив в неговите очи път. Тази вътрешна борба е предадена от повествователя като диалог на различни, спорещи в душата му гласове. Там се чува и благородният глас на майка му, но и лъстивият шепот на Вотрен. Чак на финала читателят чува неговия собствен глас като символ на вече взетото решение: „А сега да видим: аз или ти!“. Това вече е гласът на решения да побеждава човек.
Образът на Растиняк е типичен за описваната епоха. В неговата съдба е представено разпадането на феодално-патриархалните норми на живот и победата на ценностите на буржоазното общество. Самият той усеща разликите между провинциалния живот и парижките нрави. Семейството му е изградило у него търпение, отзивчивост, жертвоготовност, благородство, докато в Париж, където е сам, той се отдава на егоистичните си стремежи. В Париж не е важно благородството на характера, а благородническата титла, не търпеливият самоотвержен труд, а богатството и общественото положение. Отсъствието на титла и богатство води до невъзможност за постигане на успех и до всекидневни унижения. Всъщност самата идея за успех също е исторически формирана - това е нова, следреволюционна категория. Примерът на Наполеон се е оказал много заразителен – само за броени години дребният провинциалист, започнал като ефрейтор, се издига до император. Неслучайно в много от романите на времето са показани герои, които се стремят да му подражават - особено показателен в това отношение е Жулиен Сорел от романа на Стендал „Червено и черно“. Освен това успехът е и своеобразна демократична категория - всеки може да го постигне, ако прояви нужните качества, независимо от съсловието, от което произлиза. Това е нещо немислимо при стария режим. Затова Париж е пълен с млади хора, които неистово се стремят към успех, влизайки в безогледна конкуренция помежду си и действайки без да подбират средствата. Веднъж поел по пътя на успеха, човекът има само две възможности - да победи или да загуби. Победата се възприема като израз на неговите лични качества, като доказателство за неговото човешко достойнство. А ако си припомним, че думата „достойнство“ означава „съдържание“, ще видим, че в онази епоха главното съдържание на човека се определя от неговия успех. Едно твърде горчиво прозрение.
Така тримата основни герои в романа „Дядо Горио“ въплъщават същността на реалистичния метод на Балзак - да покаже чрез индивидуалната съдба на човека обществените отношения, които са формирали неговата ценностна система и направляват действията му.
4. Образът на света, създаден от романа
Още на първата страница на романа повествователят ясно заявява какъв е неговият подход при разказването на историята - „All is true“. С този цитат от Шекспир авторът иска да увери читателя не само в това, че описаните събития са се случили наистина, но и в това, че цялостният образ на света, създаден от неговия роман, е правдив. И не само като механично огледално отражение на веществения свят, но и като дълбоко проникване в скритите механизми, които движат живота на всеки човек и на обществото като цяло. За да постигне тази своя цел, писателят използва различни техники.
Най-напред повествователят въвежда читателя в пансиона „Воке“ с дълго и подробно описание и го запознава с основните действащи лица. Нарисуваната картина е почти фотографски точна, но акцентите, които се поставят на отделни детайли, както и умелите коментари на повествователя показват, че материалната среда, в която се развива действието, е резултат на човешките възгледи, ценности и начини на живот. С други думи, още при представянето на пространството читателят започва да прониква зад външната привидност
и да открива тайните механизми на света, в който попада. Същото се отнася и до портретите на главните действащи лица. Заедно с тяхното външно описание повествователят съобщава и някои скрити черти на техните характери и епизоди от биографията, които ще се окажат по-късно много важни за развитието на действието, мотивирайки постъпките на всеки герой поотделно. Въобще думата „тайна“ е използвана често от повествователя. В този роман не само всеки от героите, но и обществото като цяло крие някаква тайна, чието запазване или разкриване е важно не само за разбиране смисъла на ставащото, но и за начина, по който се движи общественият механизъм.
Развитието на същинското действие е мотивирано от желанието на всеки от главните герои да постигне успеха, както той го разбира. Голямото майсторство на повествователя е в представянето на различните гледни точки. Всеки от героите се възприема от читателя през значението, което той има за останалите персонажи. Така например Анастази дьо Ресто за младия и наивен Растиняк е божествената царица на бала, за Вотрен тя е парижка жена, в чието сърце на първо място стои лихварят, а след това любовникът, за херцогиня дьо Ланже графиня дьо Ресто е буржоазка, дъщеря на макаронаджия. Погледнати от различни страни, героите получават плътност и обем, те вече не са плоски картинки, а стереометрични образи, разкриващи огромното многообразие на житейски ситуации и обществени отношения. Със същата цел всеки от героите е представен с характерния за него начин на изразяване, който е типичен за класата, чийто представител е. Вотрен дори и в езика си се крие зад клишета и цветисти образни фрази, госпожа Дьо Босеан и херцогиня дьо Ланже използват типичния за аристокрацията език, говорът на Дядо Горио отразява неговата духовна неразвитост и се ограничава до професионалните му познания и т.н.
При изграждане образа на света, пресъздаден в романа, съществено влияние имат и някои популярни за времето научни методи. Когато създава физиономията и структурата на модерния голям град, авторът използва автентични документи от епохата, цитира закони, представя борсови стратегии, обяснява търговски практики. Да не говорим за точната топография на града - площади, улици, ресторанти, бални зали, магазини за шапки, театри и т.н. Всяко от тези места е точно ситуирано в плана на града и в същото време носи своя символичен смисъл - определени страни от живота се разкриват само в характерното за тях пространство.
Интересен от съвременна гледна точка е и опитът на писателя да използва естественонаучни методи за обясняване типологията и характера на героите. Под влияние на зоологията той ги разпределя в групи, родове и видове, като всяко от подразделенията притежава свои специфични черти. Използвана е и модната за времето френология -
характерът на Дядо Горио е обяснен от студента по медицина Бианшон чрез проучване на специфичните изпъкналости на черепа му.
Така, комбинирайки достоверното описание на заобикалящата действителност с проникновени коментари, разкриващи скритите от погледа тайни, романът създава един достоверен образ не само на Париж и неговите обитатели, но и на цялата тогавашна епоха, в чийто образ исторически конкретното и човешки универсалното взаимно се допълват и обясняват.
5. Мястото на „Дядо Горио“ в културната история
Скоро след излизането си романът „Дядо Горио“ спечелва в цяла Европа славата на проникновен реалистичен образ на съвременния свят, който помага на хората да разберат собствения си живот, съизмервайки се с типичните представители на различните социални групи. Особено важно за европейското общество било новото разбиране на идеята за социален успех, която романът представя. По времето на Ренесанса за успешен се смятал жизненият човек, който еднакво цени плътските и духовните удоволствия и хитроумно може да разрешава различни конфликтни ситуации. По времето на Класицизма успехът бил свързан с последователно и търпеливо служене на краля и държавата, с неизменното изпълнение на гражданския дълг и с подчиняване на разумните правила. За просвещенците успехът се свързвал с упорития труд и упованието в природата, част от която е и самият човек. Романтизмът определя успеха като съдбовна предопределеност. В реалистичното разбиране успехът е свързан със социалната прагматичност. Човекът трябва да се стреми към своята цел и да я преследва с всякакви средства, без да се съобразява с морални норми и правила. Най-важният инструмент за постигане на успех са парите, а не личните качества - те служат само за печелене на пари. Точно въпросите, свързани с противоречието между използваните похвати за постигане на социален успех в буржоазния свят и универсалните морални принципи на човечеството, поставени от романа на Балзак, определят огромния интерес към него. Зададеният от романа въпрос: „Успех! Но на каква цена?“ се превръща в основния въпрос, който хората си задават от времето на Балзак до ден днешен. И това кара читателите от модерната епоха така често да посягат към него.
@bgmateriali.com
