ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК – „ДЯДО ГОРИО“
(Анализ)
Известни са илюстрациите към най-мащабното приживе на Балзак издание на „Човешка комедия“, осъществено от Фюрн между 1842 – 1848 г. Те са дело на бележитите художници и илюстратори Домие, Гаварни, Моние и Бертал. Портретът на дядо Горио е излязъл изпод перото на Оноре Домие. На него виждаме прегърбената фигура на старец, облечен в износен фрак и панталони, седнал на прост дървен стол и скръстил ръце. Ала най-удивителното в тази рисунка е изразът на лицето: черепът е сякаш на неандерталец, очите са дълбоко хлътнали, погледът – угаснал, челото – ниско и полегато въпреки дълбоката плешивина, носът е малко едър и чип. И положението на фигурата, и изражението на лицето излъчват внушение за старческо слабоумие и тъпота. Едва напоследък си дадох сметка, че тази рисунка никога не се е покривала с представата ми за героя при неколкократния прочит на романа по протежение на половин век. Но нали Домие е съвременник на Балзак и не по-зле от него е познавал своите съвременници, за да мога да го заподозра в пристрастно, гротесково изображение на героя? Мисля, че дълго време и аз съм бил недостатъчно внимателен читател и естественото човешко съчувствие към героя ми е пречило да се „вслушам“ в предупреждението на писателя, който неколкократно заявява за своя герой, че е тъп. Разбира се, той не влага в това определение за него най-отрицателната характеристика, тъпотата на дядо Горио е по-скоро старческо отсъствие на каквито и да било други интереси извън живота и благополучието на двете му дъщери. Героят е тих и безразличен към шегите и задявките на останалите пансионери в дома на мадам Воке и се оживява единствено когато стане дума за Анастази Дьо Ресто и Делфин Нюсенжан. Както вече беше казано, той е от героите маниаци, обсебени от някаква страст.
Една от най-интересните отличителни особености на Балзаковия реализъм е тясната обвързаност между героя и бита, материално-веществената среда, която го обкръжава и до голяма степен го формира. За писателя, повлиян от прогреса на науката от онова време, тази връзка е закономерна, причинно-следствена. В „Гобсек“ той заявява, че лихварят и домът му си приличат „както мидата и нейната скала“. Тъкмо поради убеждението в изключителното значение на тази връзка Балзак смята за неотменно свое задължение да описва изключително подробно, без да отбягва и най-дребните материални детайли, средата и обстановката, в които се развива действието. Неговите пространни описания показват външния изглед на къщи, имения, замъци, но също така и интериора, сред който протича животът на героя и който свидетелства за неговата професия, вкус, предпочитания, материално състояние.
Балзак е изключително наблюдателен белетрист. Но за него материалната обстановка е интересна не сама за себе си, не чрез ирационалния „живот“ на вещите, както е при „новите“ романисти, а именно във връзка със социалната и психологическата характеристика на персонажа. В новелата „Фасино Кане“ (1836) той прави следното интересно признание: „Наблюдението беше станало при мене вече интуитивно, проникваше в душата, без да пренебрегва тялото; по-точно казано, то улавяше така добре външните подробности, че тутакси минаваше отвъд тях. То ми даваше способността да изживявам живота на личността, върху която се упражняваше... Да напусна навиците си и да стана някой друг чрез опиянението на духовните си способности – това ми беше развлечението.“
Така че преходът от описанието на средата към физическия портрет на героя е не само съвсем естествен, но и необходим у Балзак. Трябва да се отбележи обаче, че наблюдателността на белетриста е колкото достойнство, толкова и недостатък. Нерядко характеристиката на обстановката и персонажите в романите му, която изпълнява ролята на експозиция, е прекалено обстоятелствена и рискува да отегчи читателя. Тя внася известна статичност в композицията и забавеност в повествователния темпоритъм. За съвременниците на Балзак този недостатък на реализма му вероятно не е бил така отчетлив, както за днешния читател, привикнал към по-динамично и лишено от описания повествование. Но тази пренаситеност откъм материални детайли не е недостатък на „Дядо Горио“, където описанието на пансиона на мадам Воке е експозиция на романа, запознаваща читателя с главните и второстепенните персонажи и с мястото, където е съсредоточено действието.
Многобройните подробности в описанието на „Дом Воке“ трудно се запомнят, но остава общото впечатление за овехтялост и занемареност, контрастиращо с твърдението на рекламните листовки, разпространявани от собственицата, че е „един от най-старите и най-уважавани пансиони в Латинския квартал“. Усещането за социалната същност на почтена бедност е внушено не толкова чрез описанието на пансиона, колкото чрез пояснението на онова, което белетристът нарича „миризма на пансион“: „Тя представлява смесица от спарен въздух, мухъл, граниво, от нея те побиват студени тръпки, в нея има нещо лепкаво, което дразни носа и прониква в дрехите; то е като воня на трапезария след ядене, на стая за прислуга, на умивалня и старчески дом. Тя би могла да се опише, ако бъде измислен някакъв способ да се определят вонящите специфични дихания на всеки отделен пансионер, млад или стар.“
Този мотив на вонята не бива да се възприема буквално, той е метафоричен, подобно на мотива за гнилостта и моралното тление в Шекспировата трагедия „Хамлет“. Той загатва, че зад благопристойната бедност се крият неизлечими язви и срамни тайни. Затова няма нищо неестествено, че в „почтения“ дом на мадам Воке съжителстват бивш новобогаташ, разорен от дъщерите си, избягал каторжник, укриващ се от полицията, стара госпожица доносница със съмнително минало, дъщеря на милионер, изоставена от баща си, и др. Със забележителна пластичност и чувство за мярка са въведени главните обитатели на пансиона на Воке. Запомнят се характерни детайли, като тюлената шапчица на госпожа Воке, възпроизведена и от художника Бертал в споменатото издание, зелената тафтена козирка на госпожица Мишоно, бастунът на Поаре с дръжка от пожълтяла слонова кост, нездравото жълтеникаво лице на младата Викторин Тайфер, атлетическата фигура, черната перука и боядисаните бакенбарди на Вотрен и т. н.
Но не само точните и изразителни детайли, разкриващи характера и социалното положение на героя, правят впечатление у Балзак. Освен историк на нравите, за какъвто се смята, той е и сатирик, разкриващ недъзите и язвите на обществото. Много от подробностите, които подчертава у своите герои, носят силно шаржиран, гротесков характер и това обяснява защо илюстраторите на „Човешка комедия“ са подходили към персонажите по същия начин. Ето част от физическия портрет на госпожа Воке, който не оставя съмнение относно отношението на писателя към нея: „Скоро пристига и вдовицата, влачейки разкривените си чехли, натруфена с тюлена шапчица, под която висят закрепени надве-натри изкуствени къдри. Повехналото й тлъстичко лице, на което стърчи нос като папагалска човка, дебеличките й ръце, цялата й закръглена фигура като на черковен плъх, прекадено изпънатият й корсаж, който се тресе, са в съответствие с тази стая, където се процежда дъх на нещастие и се таи алчност.“ Гротескното е и в цялостно нахвърлената скица, и в стилистичните похвати, чрез които е постигнато внушение за смешната външност на стопанката на дома.
Гротесково е скициран и образът на госпожица Мишоно, но при нея белетристът прибягва до активизиращия съзнанието похват на риторичния въпрос: „Шалът й с изтънели плачещи ресни, сякаш покриваше скелет – дотолкова формите, очертани под него, бяха ъглести. Каква ли киселина бе лишила това същество от женственост (защото тя трябва да е била красива, добре сложена) – порок, мъка, алчност? Дали бе обичала прекадено много? Сводница ли е била или само куртизанка?“
Още през XIX век критиката е отбелязала, че у Балзак сякаш „са съединени“ Шекспир и Молиер. При него типовете са пълнокръвно обрисувани характери, а характерите – внушителни типове с подчертана психологическа доминанта. Такъв тип характер е и дядо Горио, който обединява в себе си типичния образ на предприемчивия буржоа новобогаташ, присъщ на онази епоха, и нетипичната маниакална страст на баща, готов на всичко заради щастието на дъщерите си. Но този Шекспиров по сила на трагичното внушение образ е въведен в романа по начин, напомнящ постепенното саморазкриване на Тартюф от едноименната комедия на Молиер.
Глуповатият и затворен в себе си пансионер остава сляп за очевидните намерения на госпожа Воке, „по баща Дьо Конфлан“, която няма нищо против да смени вдовството си срещу фамилното име на богатия макаронаджия. След като надеждите й остават излъгани, дребнавата собственица на дома се изпълва с жлъчна неприязън към нищо неподозиращия старец. Случайните посещения на двете му дъщери в пансиона му спечелват скандалната слава на потаен сладострастник. Молиеровското в постановката на този образ е в постепенното разкриване, опровергаващо предварително изградената у другите представа за героя.
Типичен в социалната си същност на забогатял след революцията буржоа, превърнал се от обикновен работник в едър собственик, дядо Горио е нетипичен в самопожертвователната си бащина любов, която го довежда до пълно разоряване и преждевременна смърт. И страшното е, че тази безгранична любов остава невъзнаградена – дъщерите му се интересуват от него само когато имат нужда от пари, безразлични са към болестта и смъртта му, а на погребението биват изпратени само празните карети на граф Дьо Ресто и барон Дьо Нюсенжан.
Посредник между двата парижки свята – на едва прикритата нищета („Дом Воке“) и на висшето общество, е младият Йожен Дьо Растиняк, една от най-колоритните фигури сред героите, сътворени от гения на Балзак. Той също е типът характер, положил началото на цяла галерия от подобни образи във френската критико-реалистична литература през XIX век – на амбициозния герой кариерист, който иска да стигне до върховете на обществото. Този герой има свой далечен прототип в образа на ренесансовия пйкаро и на авантюриста от просветителския роман на XVIII в. Но класическият пикаро стои по-близко до сюжетно-повествователния модел на античния роман, докато при Балзак зависимостта между младия кариерист и определящата го социална среда излиза на преден план. При създателя на „Човешка комедия“ се очертават две разновидности на разглеждания тип – на преуспяващия Йожен Дьо Растиняк и на сгромолясалия се в бездната на неуспеха и позора Люсиен Шардон (Дьо Рюбампре). Общото между тях е, че и двамата са млади и бедни провинциални аристократи, нелишени от чар и качества, които попадат в Париж и биват обладани от жаждата да завоюват място сред висшето общество.
Растиняк е бедно портретиран в сравнение с останалите герои от романа. Узнаваме за него, че е „израснал в благородно семейство“, че притежава известни навици на конте въпреки бедността си. Иначе физическият му облик е лишен от гротескова окраска – „Йожен дьо Растиняк имаше напълно южняшко лице – бяла кожа, черни коси, сини очи“. Гаварни го е изрисувал като модно конте с цилиндър, бакенбарди до брадичката, моден фрак, жилетка, панталони, с изящно тънко бастунче и димяща пура в ръка. В подобен вид вероятно героят е бил доволен от себе си – той не може да забрави унижението, което е изпитал при сравнението на своя вид с този на младия любовник на графиня Дьо Ресто – Максим дьо Трай – при първото му посещение в дома на дъщерята на дядо Горио.
Но Растиняк е тип характер, защото освен социалната си същност той е и ярко индивидуализиран. Младият честолюбец, решил да завоюва Париж, притежава редица симпатични черти. В „Дядо Горио“ той още не е станал опитният и бездушен светски мъж, който се надсмива над другите по-малко сполучили авантюристи. Той усвоява уроците, които му преподава висшето общество, но не е загубил човешката си доброта и почтеност. Растиняк веднага схваща механизмите на успеха сред висшите кръгове – необходима протекция, елегантна външност и показен цинизъм, знатна любовница, която да възмездява временно недостига на средства. Но същият пресметлив младеж, който хладнокръвно преценява, че няма шансове пред едната дъщеря на дядо Горио и веднага се ориентира към другата, е един от двамата, които неизменно се грижат за болния старец и го съпровождат до последното му жилище, като заплащат с оскъдните си средства за бедняшкото погребение.
Младият честолюбец разбира, че за да преуспее във висшето общество, е необходимо да потъпче всички благородни чувства, които са го въодушевявали. Успехът е кумир на това общество, а той е безмилостен властител. Получил достъп до аристократическите кръгове чрез покровителството на графиня Дьо Босеан, младият човек усвоява от нея циничния морал на т.нар. виеше общество. Ето една незначителна част от „урока по морал“, който госпожа Дьо Босеан преподава на своя млад и беден роднина: „Колкото сте по-хладно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнете. Удряйте безмилостно – ще се боят от вас. Гледайте и на мъжете, и на жените като на пощенски коне, оставяйте ги да мрат, щом стигнете до станция, където можете да ги смените – така ще се изкачите до желания връх.“
Според признанието на самата виконтеса (графиня) и за нея се откриват неизвестни страници от книгата на живота. Тя е колкото покорителка, толкова и жертва на висшето общество. Когато нейният млад любовник, португалският благородник Д‘Ажуда-Пинто оповестява официално сватбата си, цял светски Париж се стича на приема у графиня Дьо Босеан, за да се наслади на унижението й.
Другият „учител“ на Йожен е избягалият каторжник Вотрен. В романа той е показан като вечно бодър и услужлив веселяк, към чийто чар на светски мъж не е безразлична и подозрителната госпожа Воке. Вотрен е модерният изкусител, който разчита без усилия потайните мисли и желания на своите съпансионери и се старае да ги насочва в определена посока. (Балзак е приземил този фаустовски мотив, като е употребил прозаичното сравнение за риба, захапала стръвта.) Вотрен също познава механизмите на обществото, но от друга страна – нелоялна конкуренция, престъпления и измами, хищничество и безчестие. Самият той се занимава неофициално с управление на имуществото на спекуланти, намиращи се на каторга и в затвора, и мечтае да отиде в страната на свободната конкуренция – Съединените щати, – където би се наричал „господин Четиримилионов“. Философията на избягалия каторжник също е безогледна и цинична, тя провъзгласява правото на коварния и силен хищник. В неговите мисли се оглеждат и някои от разбиранията на писателя, който чертае паралел между животинския свят и човешкото общество в предговора си към изданието на „Човешка комедия“. Вотрен оприличава младите честолюбци, подобни на Йожен, на хиляди паяци, затворени в гърне, които се изяждат взаимно. А ето и стратегията на изкусителя, както нарича Вотрен самият Балзак, целяща да създаде у младежа чувство за превъзходство над останалите и морална безнаказаност: „Един човек е всичко или нищо. Той е по-малко от нищо, когато се нарича Поаре; можеш да го смажеш като дървеница, защото е плосък и вони. Но човек, който прилича на вас, е бог: той вече не е машина, покрита с кожа, а театър, на чиято сцена се разиграват най-прекрасни чувства, а аз живея само чрез чувствата.“
При това изкушенията на Вотрен ще са свързани с общи пожелания, а насочват към съвсем определена цел. Тъй като белязаният каторжник не може да покори парижкото висше общество, на него му трябва подставено лице, каквото вижда в лицето на Растиняк. А за да го изтласка на авансцената, той съзнателно го подтиква към обезнаследената Викторин Тайфер, като хладнокръвно скроява престъпен план – убийство на нейния брат чрез подставено лице, приемане на дъщерята от богатия баща и евентуален брак между нея и Йожен. Растиняк е едновременно омагьосан и отвратен от хладния цинизъм на Вотрен и с големи усилия успява да се отклони от неговия почти напълно реализиран план.
Балзак непрестанно подчертава магнетичната сила на своя герой и ролята му на изкусител. („Ще бъдете прекрасна плячка за дявола“ – заявява Вотрен на Растиняк.) Това придава особена романтична окраска на образа, подсилена и от своеобразното благородство, което проявява в момента на арестуването му. В духа на приключенския роман е изградена сцената с упойването на престъпника с цел да бъде открито позорното му клеймо. Колкото и ефектна да е сцената на арестуването, днешният читател трудно би се убедил, че опитен психолог като Вотрен ще се остави да бъде надхитрен така наивно. Но по-същественото е, че Вотрен също се нарежда сред типовете характери в романа чрез подчертаната доминанта на социално-психологическата си характеристика, обогатена от множество ярки и запомнящи се реалистични детайли.
И все пак в центъра на романа е житейската драма на бившия търговец на макарони и фиде. Белетристът не е снизходителен към своя невзрачен герой, когато скицира бегло физическия му облик. „Макар очните кладенчета на Горио да бяха обърнати, подпухнали, провиснали, което го заставяше честичко да ги бърше, тя намери, че той има приятен и приличен вид. Впрочем месестите му изпъкнали прасци, както и дългият му тъп нос говореха за нравствени качества, на които вдовицата, изглежда, държеше; те се потвърждаваха и от кръглото като луна простовато лице на стареца. Той положително беше едро, здраво животно, способно да си даде и сърцето, и душата.“
Постепенната социална и духовна деградация на дядо Горио е опредметена чрез остроумната символика на постепенното му преместване от най-хубавата стая на госпожа Воке на първия етаж на пансиона до мизерното мансардно помещение, където той умира. Балзак остава верен на разбирането си да описва обективно герои и явления и никъде в романа не показва отношението си към героя. Дядо Горио става жертва на своята неразумна и самопожертвователна бащина любов, на фанатичната си готовност да направи дъщерите си щастливи на всяка цена. Неговата трагедия е в това, че жертвите му остават неоценени. Анастази и Делфин ги приемат като нещо, което се разбира от само себе си, срамуват се от вида му подобно на съпрузите си и остават безразлични дори към смъртта му. Едва в предсмъртната си агония Горио разбира, че те всъщност никога не са го обичали, и изживява потреса на пълното отчаяние. Откритието, че любовта на дъщерите не може да се купи с пари, е всъщност опровержение на меркантилния дух на новото буржоазно общество, където всичко е обект на покупко-продажба.
В самия край на романа Растиняк, съгледал вечерен Париж от високата част на гробището след сиромашкото погребение на дядо Горио, изрича своята затаена закана: „А сега ще видим: аз или ти!“ Ясно е, че героят е направил своя избор – той желае да бъде сред господарите на живота, а не сред жертвите му и ще осъществи намерението си.
Отношението на френската критика към забележителния роман на Балзак невинаги е било еднозначно. Упреците за непристойност съвсем не са били най-съкрушителните за писателя. Мнозина (нека споменем само Е. Фаге, Г. Лансон и Льо Брьотон) са оспорвали мощния специфичен стил на романиста, оригиналното сплитане на обективното изображение с гротесково-сатиричната деформация. Още приживе на Балзак претенциозни критици са се надсмивали над просторечното междуметие hein, изпъстрило репликите на виконтеса Дьо Босеан, и са смятали, че той не е познавал живота на висшето общество, щом е вложил в устата на героинята си подобна думичка. Едва през XX век в резултат на по-сериозни проучвания се стига до безспорния извод, че писателят е не само могъщ изобразител на френското буржоазно общество от първата половина на XIX столетие, но и забележителен стилист с мощно, гъвкаво и изразително слово, в което се преливат различни аспекти на естетическото – от гротескното и комичното до трагичното, възвишеното и трогателното. Словото му е необикновено изразително – белетристът твърде често си служи с метафората и сравнението, а нерядко мисълта зазвучава като афоризъм или сентенция. Сред любимите му похвати са перифразата и иносказанието (така например Вотрен е назован „страшния сфинкс“, чиито погледи „хипнотизират“ неопитния Йожен).
Романът „Дядо Горио“ е сред вечните шедьоври на европейската литература. Дори и сега, когато първото двадесетилетие на XXI век е почти зад гърба ми, този роман се чете с неизменно удоволствие.
@bgmateriali.com