ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК — „ДЯДО ГОРИО“
ЛИЧНОСТ И ОБЩЕСТВО В РОМАНА

 

      Френският писател Оноре дьо Балзак е сред малцината световни творци, който не започва с блестяща кариера, а години наред търпи неуспехи. Но Балзак не се отчайва. Благодарение на своя неизтощим творчески дух той стига до идеята да създаде грандиозен цикъл, наречен „Човешка комедия“, в който да обедини всички свои белетристични творби, по-голямата част от които са романи. Така Оноре дьо Балзак се нарежда до Флобер, Мопасан, Стендал и братя Гонкур, които пресъздават в произведенията си психологически мотивирана и правдива картина на обществения живот във франция през първата половина на XIX век.

      В „Човешка комедия“ (включваща 93 или 97 творби, при първоначален замисъл на автора да бъдат 143) идеята на Балзак е да „...побере всички човешки типове, всички обществени прослойки, да въплъти всички социални промени така, че нито една професия, нито нечии възгледи, нито една френска провинция, нито от детството, старостта и зрялата възраст, правото или военното дело да не остане забравено.“ Така самият писател определя своя мащабен замисъл в писмо до г-жа Каран през 1834 г. То обаче ни помага да вникнем в разбиранията на Балзак за ролята на твореца и неговите убеждения, че романистът трябва да бъде всевиждащ разказвач, творец едновременно на социалния и на човешкия свят.

      Според това как е замислена „Човешка комедия“, романът „Дядо Горио“ принадлежи към етюдите за социалните и човешките нрави. Писателят защитава идеята, че човешката личност се моделира от социалната среда. Това е част от основанията романът „Дядо Горио“ да се разглежда като реалистична картина на своето време. Тя е представена чрез умаления модел на обществото, което обитава пансиона „Воке“; чрез героите, които живеят в него; чрез конфликта между вечния стремеж на човека към по-добър живот и необходимостта в изобразяваната епоха това да бъде постигнато с цената на неговото нравствено падение.

      Така читателят има възможност да си обясни обективните и субективните предпоставки за възхода на дядо Горио и за неговото падение; да се запознае заедно с Йожен дьо Растиняк със средствата за издигане в социалната йерархия и с цената, която трябва да се плати за това. Фактите, които представя Балзак, потвърждават неговата идея, че нито една личност не може да се развие и оформи в противоречие със законите на средата, в която живее. Илюстрация на това са съдбите на живеещите в дома „Воке“ — група хора, която „действително представяше в умален вид обществото с всички негови съставки“. По различни стечения на обстоятелствата в пансиона живеят бившият производител на макарони дядо Горио; студентът Растиняк — представител на обеднялата провинциална аристокрация; избягалият каторжник Вотрен; бившият служител на реда Поаре; пренебрегнатата дъщеря на виден банкер; бившата куртизанка госпожица Мишоно; вдовицата на военен интендант от времето на френската революция и самата съдържателка на пансиона — госпожа Воке. Тяхното място в социалната йерархия зависи от финансовите възможности, които имат. Художествена реализация на този принцип и на идеята за силата и властта, които осигуряват парите, намира метафоричен израз в образа на главния герой. Въпреки че романът „Дядо Горио“ носи името на нещастния старец, отритнат от обществото и дъщерите си, в него важно място заема съдбата на младия Йожен дьо Растиняк. Умен, красив младеж с потенциал, той щурмува върха на обществото, за да си извоюва положение в него. Амбициите му го поставят пред нравствен избор, който трябва да реши: да живее в бедност „чист като лилия“ живот или да прави компромиси и да стане богат, уважаван и преуспял.

      Затова две са и основните сюжетни линии в романа. Едната е за трагичната съдба на дядо Горио, който е изоставен от дъщерите си, след като са взели от него всичко, което е имал. Втората линия е щурмуването на обществените върхове от младия и амбициозен Растиняк. Двете сюжетни линии се преплитат, на места са равностойни, но постепенно авторовият акцент се пренася върху съдбата на младия човек.

      Контрастът е основен похват в изграждането на романа. От едната страна са героите, а от другата — заобикалящите ги вещи и предмети. Контраст има и между двамата герои — Растиняк и Горио. Единият щурмува обществото, а другият е изхвърлен от него заради фанатичната си бащина любов. Пътищата на двамата се пресичат в пансиона на госпожа Воке. Същевременно съдбата на дядо Горио е поука за Растиняк. Старецът се е изкачил по етажите на пансиона — отначало наема апартамент на втория етаж с наем 1200 франка годишно, след две години се премества в стая на третия етаж с по-нисък наем, а накрая — в мизерна стаичка на четвъртия етаж. Всичко това е в резултат на неговата безгранична любов към дъщерите му, която става причина да се лиши от всичко, което е придобил през дългите години упорит труд. Съдбата, която е дала добри възможности на Горио след революцията, за да поеме нагоре по стълбата на социалната йерархия, го натоварва и с нещо, което предизвиква възмездие, а именно неговата фатална привързаност към децата му — Делфин и Анастази. За героя те са семейството, уютът, радостта в живота, към които всеки човек се стреми. Но те са причината и за най-голямото разочарование на бащата. Тяхната неблагодарност, коравосърдечие и егоизъм убиват илюзиите на любящия ги баща и стават причина за множество проблеми, които намират място в романа вече като общочовешки, социални проблеми. Това са проблемите за прекомерната любов и доброта на родителите; за саможертвата в името на децата; за принципите на възпитание; за човешкия егоизъм и т. н. Причина за тях обаче е не само прекомерната любов на бащата, но и превръщането на парите в идол, в единствена цел, в единствено средство за просперитет в обществото. В името на тази любов дядо Горио е готов на всичко: „аз... бих продал отца, сина и светаго духа, за да им спестя една сълза, и на двете!“

      На фона на това най-силно бащинско чувство, трагедията на стареца става още по-пълна. И затова толкова много страдание съдържат думите му, произнесени непосредствено преди смъртта му: „В този миг виждам целия си живот. Измамиха ме! Те не ме обичат, никога не са ме обичали!... Никога нищо не успяха да разберат от моите мъки, от моите страдания, от моите нужди и за смъртта ми няма да разберат. Те дори не успяват да проникнат в тайната на любовта ми... Ето ми наградата, изоставиха ме.“ Такава е равносметката на един човек, извървял успешно пътя на социалното си издигане и падение.

      Младият 20-годишен Растиняк с „южняшко лице“ е възпитан в семейство, където на почит са трудът, учението, честността и неподправеността в човешките взаимоотношения. Съдбата му на бъдещ адвокат го задоволява, но не и за дълго, защото в дома „Воке“ той попада под прицела на опитния и критично настроен Вотрен — бивш каторжник. Именно той ще окаже по-голямо влияние върху Растиняк, отколкото Висшето училище и правните закони. За Растиняк се оказва достатъчно да облече нови дрехи и душата му вече е готова да смени своите ценности: „Като се видя в нови дрехи, ръкавици, Растиняк забрави добродетелното си решение. Когато обърне гръб на справедливостта, младежът не смее да се погледне в огледалото на съвестта, докато зрелият човек е свикнал да се вижда в него: в това се състои цялата разлика между тези два периода от живота.“

      Именно Вотрен формира у младия човек модерно мислене, което да му отреди почетното място в салоните на суетната аристокрация, защото там господари са парите, титлата — също завоювана с пари, лицемерието, необходимо, за да си уважаван и да бъдеш „достоен“ гражданин на парижкия хайлайф. „Вие, младежо, сте на кръстопътя на живота, избирайте!“ Бащински, Вотрен приканва Растиняк да реши кой е най-прекият път към успеха. Видял разкоша у братовчедка си и в дома на графиня дьо Ресто, почувствал се по-добре в изисканите дрехи, сравнил лукса с мизерията, която цари в пансиона на мадам Воке, Растиняк вече е твърдо убеден, че наистина висшето общество е „сбирщина от измамени и измамници“ и за да не бъде от първите, бърза да приеме за свое кредо думите на Вотрен, че „богатството е добродетел“ и да насочи своята амбиция не към ползата от правното образование, а към салоните на висшето общество.

      Благородството u противоречивите чувства приключват за Растиняк със смъртта на дядо Горио, причинена от свадата с двете му дъщери. Трагедията на нещастния баща отваря още по-широко очите на героя, за да види безнравствената същност на обществото, в което иска да си извоюва място. Последната си младежка сълза той пролива, прощавайки се със своята чистота и доверчивост на гроба на дядо Горио. Отърсил се от тези свои черти, героят отправя към Париж своето предизвикателство: „А сега ще видим: аз или ти!“, след което се втурва към министерското кресло, възползвайки се от госпожа дьо Нюсенжан.

      Но докато младият Растиняк е в началото на своето падение, един друг герой, натрупал богат жизнен опит, изиграл много социални роли, прави цялостен, задълбочен, макар и циничен анализ на своето общество и на своето време. Това е избягалият каторжник — Вотрен. Презрял смъртта и условностите, благодарение на острия си ум и на хладнокръвието си, той отдавна е прозрял това, до което дядо Горио достига едва на смъртния си одър. Героят твърди, че Париж е „блато“, в което „ако задигнете нещо дребно — ще ви изложат на показ на площада пред Съдебната палата. Откраднете един милион — по приемите ще ви сочат като доблестен човек.“ Потопил се в това блато, човекът губи своята съвест и своята нравственост. „Поквара има колкото щеш... покварата е оръжието на посредствеността, която е масова и вие навсякъде ще усещате нейните стрели.“ Тези думи, изречени от Вотрен, са безжалостна критика на парижкото общество. В презрението си към него той решава да го напусне и да се засели в Новия свят.

      Не е много по-различно и мнението за света на представителите на висшата парижка аристокрация. Самата виконтеса Дьо Босеан отправя упреците си към света, който за нея е „тресавище“, а „хората са подли и зли“. Нейните уроци всъщност са обобщен образ на нравствената деградация, обхванала хората и обществото в средата на XIX век.

      Чрез романа си „Дядо Горио“ Балзак внушава на читателя, че любовта е средство, бракът — сделка, а парите — висша сила във времето, в което живее. За да постигне желания успех, Растиняк трябва да направи своя избор, т. е. да избере една от трите възможности. Трудността на избора идва оттам, че той трябва да се реши да направи компромис със себе си. Но средствата за действие ще избира не само той, а и грубата реалност на покварената обществена действителност. Житейският път на Растиняк е само щрих към съдбата на много млади хора, живели през първата половина на XIX век във франция. Чрез неговия образ Балзак отрича социалните контрасти на своето време, породили личното страдание и драма на героите в романа „Дядо Горио“.

Димитрина ЛАЛОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave