„ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА" – ВЪЗХВАЛА НА ПОДВИГА В ИМЕТО НА БЪЛГАРИЯ
ЖАНРОВАТА СЪЩНОСТ НА ТВОРБАТА
Стихотворението е последното от цикъла „Епопея на забравените“, посветен на Българското възраждане. В него са възпети онези исторически личности, които със слово или на дело повеждат народа към нов живот, към по-достойно бъдеще. Вазов нарича цикъла „епопея“. Същевременно епитетът „забравените“ показва една двойна насоченост във времето – пряка възхвала на героичното минало и косвена критика на настоящето, на съвремието на писателя, което според него не е осъществило идеалите на възрожденците. Подобна идея е налице и в повестта „Немили-недраги“. С присъщия си усет за хода и развитието на историята Вазов е доловил вярно мига, когато епопеята на героите започва да се превръща в епопея
на забравените.
Стихотворението „Опълченците на Шипка“ носи характерните стилови белези на Вазовите оди: тържествена интонация, чийто патос достига високата зона на героичното; многобройни повторения – анафори, градация на чувството; антитези и контрасти, благодарение на които се засилва романтическият ефект при изображението, постигат се полемичност и драматизъм на лирическия разказ; лирическо встъпление и лирически епилог като нови, различни гледни точки към събитието (а в други оди от цикъла има и лирически отклонения); възклицания („О, Шипка!“ „О, геройски час!“), които насищат с емоционален интензитет преживяването.
Заслужава да се отбележи и посочването на датата на събитието – 11 август 1877 г. – в подзаглавието на одата. Това е похват, използван в цялото творчество на Вазов. От една страна, той показва смесването между факт и фикция, взаимодействието между литература и история в неговите произведения. От друга, поетът неслучайно ни насочва към последния от трите дена на битката, към последните часове, към кулминацията, малко преди развръзката. Съсредоточаването върху изключителното, върху неповторимото и бягството от рутинното, от познатото, от всекидневното и обикновеното е принцип, върху който е изградена „Епопея на забравените“. Така се засилва емоцията, грабва се въображението на читателя и се пренася в селенията на подвига.
ЛИРИЧЕСКОТО ВСТЪПЛЕНИЕ НА ОДАТА
В него се разгръща полемика за смисъла на българската свобода, опровергава се историческият комплекс за подарената свобода и се разгръща една многопластова антитеза:
– на тезата, че свободата ни е била дадена даром, е противопоставено разбирането, че тя е завоювана с цената на много скъпи жертви;
– на трагичните примери от старата и новата история на България (сражението на Самуиловите войници с войските на Василий Втори Българоубиец в планината Беласица през 1014 г. и клането в баташката църква по време на Априлското въстание) е противопоставен един оптимистичен пример – боят на Шипка;
– на срама и позора от миналото е противопоставена гордостта от настоящето;
– на историческия мрак – светлината на подвига.
Ключова роля в привидното съгласие играе анафората с наречието „нека“, повторено осем пъти в началото на одата. Думата съдържа в себе си както болка, така и стаен гняв, отрицание, бурно несъгласие. Няколко сполучливи метафори дават художествена плът и образност на Базовата полемика с враговете и хулниците на нашия народ:
– споменът за позорните моменти в нашата история виси като тъмен облак в българското небе: „нека спомен люти от дни на позор / да висне кат облак в наший кръгозор“;
– споменът за Шипка е истински духовен паметник на героите;
– клеветата хапе като зло куче (метафората „зъбът на клеветата“).
Името Шипка е градирано и е наречено „ново, голямо, антично“:
– ново, защото се противопоставя на всичко старо и позорно;
– голямо, защото е велико и славно;
– антично в духа на основното сравнение в одата между боя на Шипка и античната битка между гърците и персите в планината Термопили. Така Вазов внушава, че българската история достойно мери ръст с най-славните събития от световната история.
ОБРАЗИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ И ТУРЦИТЕ В СТИХОТВОРЕНИЕТО
Те са представени контрастно, като пълни антиподи:
– всичко добро, красиво, възвишено, героично и достойно е приписано на българите. Сравнени са с лъвове, със скали, с желязо. Присъща им е разумната вяра в справедливия християнски бог;
– всичко лошо, недостойно и отблъскващо определя нравствения облик на турците.
За тях е характерен фанатизмът, който в критичния момент на битката се изражда в суеверие: „И турците тръпнат, друг път не видели / ведно да се бият живи и умрели“.
Българите и турците символично са разположени върху една нравствена вертикала:
– българите са горе, на върха, във висотата на героичното и прекрасното;
– турците са долу, в подножието, в низостта на фанатизма.
ХУДОЖЕСТВЕНИ ПОХВАТИ, ЧРЕЗ КОИТО Е ПРЕСЪЗДАДЕНА КАРТИНАТА НА БОЯ
Множество експресивни глаголи, които придават динамика на изображението: пушкат, отблъскват, екнат, реват, падат, мрат, идат, бягат...
Сравнения и метафори: основно в одата е вече посоченото сравнение между Шипка и Термопилите: „Кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса...“ Подобен похват може да се открие във всяко от дванайсетте стихотворения на цикъла; метафората „тоя връх висок е“ подчертава, че върхът стои високо не само в пространството, а и в българската история; метафората „вълните намират канари тогаз“ е богата на подтекст, съдържа особена символика, чието възможно разчитане гласи: на Шипка си дават среща не просто българи и турци, а две противоположни нравствени начала; върхът е метафоричен вълнолом между Европа и Азия, между цивилизацията и варварството.
Антитези и контрасти: антитезата „идат като тигри, бягат като овци“ противопоставя предварителната смелост на турците на последвалата я паника; антитезата „щурмът е отчаян, отпорът е лют“ разкрива изключителния драматизъм на битката; но най-значима е антитезата, която противопоставя численото превъзходство на турците на морално-волевото и нравственото превъзходство на опълченците.
СЪЗНАНИЕТО ЗА ИСТОРИЧЕСКАТА ЗНАЧИМОСТ НА ПОДВИГА
Най-напред трябва да се открои фактът, че могъщият руски цар е заложил целия си авторитет в тази война. Красноречиви са думите на генерал Столетов: „На вашата сила царят повери / прохода, войната и себе дори!“ Опълченците са изправени пред цяла България и пред цяла Вселена – тази хипербола още веднъж подчертава романтическата трактовка на събитието. Смъртта за опълченците е „сладка радост“, те извършват истинска хекатомба пред олтара на отечеството. И обратно, бягство би било позор – „ако би бегали: да мрем по-добре!“. Когато свършва оръжието, всяко дърво се превръща в меч, всеки камък – в бомба, всяко нещо – в удар... За оръжие служат даже телата на мъртвите им другари.
КУЛМИНАЦИЯТА НА ОДАТА
Неравната битка достига критичната си точка – желязото сразява железните гърди, вълните от дивашки орди потопяват юнашкия орляк. Заслужава коментар стихът „желязото срещат с железни гърди“, който съдържа една метонимия и една метафора. Метонимичната форма на изказ, съчетана със символика, олицетворение и метафоризъм, насища текста с определени, важни за разгръщане на конфликта значения: „върхът отговори“, „заветният хълм“, „тоя връх висок е...“ Към това трябва да се прибавят и няколко синекдохи: „волите траят“, „щикът се пречупва“ и така нататък.
На преден план се откроява величието на саможертвата. Безименните герои придобиват ореола на святост. Категорично „прекрасно“, „героично“ и „трагично“ се изпълват с бляскаво съдържание. Мигът придобива особена стойност и се разтегля до вечност. Внимателният прочит на творбата разкрива три основни гледни точки към събитието в нея:
– гледаната точка на героите, ситуацията на „ставането“ при която времето се концентрира в интензитета на битката, в нейната драматична свръхнапрегнатост, а мигът се отъждествява с вечността и като следствие от това действията придобиват съдбоносен смисъл;
– гледната точка на Вазовото съвремие, през която миналото изглежда уголемено и величаво, ценностно несъизмеримо с настоящето;
– гледната точка на универсалното, която поставя боя на връх Шипка до най-славните битки за свобода и равноправие в историята на човечеството и търси мястото на България сред достойните срани и народи.
Същинската кулминация е вложена в стиха „Йоще миг – ще падне заветният хълм“. Развръзката идва веднага след нея, по вазовски неочаквано и рязко – „Изведнъж Радецки пристига със гръм".
ЛИРИЧЕСКИЯТ ЕПИЛОГ
Той представя нова гледна точка към събитието – през призмата на историята – и така го увековечава. Всяка природна буря в Балкана напомня голямата историческа буря, минала по тези земи. Времето и пространството символично си подават ръка, за да прославят подвига. Славата на шипченци се носи през пространството („от урва на урва") и през времето („от век на век").
@bgmateriali.com
