Вътрешен печат ( в границите на Османската империя) – периоди:
1. Списание „ Любословие“ (1842г.-1844г.-1846г.); „Български орел“ 1846-47г., Лайпциг, редактор Иван Богров; „Цариградски вестник“ 1848г-1862г., редактори Иван Богоров и Александър Екзарх; сп. „Мирозрение“, Виена, редактор Иван Добровски; сп. „Смесна китка“, Петко Славейков, център Букурещ, 1852г.
2. След Кримската война (1856г.) до Блаканската криза(1875г.):
Сп. „Журнал за наука знание и търговие“ Иван Богоров; сп. „Български книжици“(1852- 1862), Иван Богоров, Сава Филаретов, Гавраил Кръстевич, Тодор Бурнов; в.“България“ 1859г.-1863г., Драган Цанков; сп.“Читалище“ 1870г.-1875г., редактори Тодор Икономов, Петко Славейков, Стефан Бобчев; в.“Гайда“ и в. „Малкедония“, Петко Славейков.
3. От 1875г. до Освобождението:
Всекидневник „Новинар“.

Константин Фотинов:
Той се появява в Измир (Смирна) през 1825г. във връзка със своите търговски дела. Едновременно с това се занимава с преводаческа и преподавателска дейност. Постепенно се сближава с протестантските мисионери, които го въвличат в своите просветителски начинания. Става преподавател по гръцки език във Френското консулство. Фотинов се заема да издава списание за да докаже идентичността на българския народ и да нареди българския език сред останалите европейски езици. Начинът, по който Константин Фотинов се заема да осъществи това свое начинание говори, че той е бил запознат с европейската практика. Той се отказва да издава вестник, защото преценява, че у нас липсват условия за това, но не започва веднага и списание, решава да проучи първо условията в българските земи и предпочитанията на читателите си. Така той стига до идеята да направи една пробна книжка, която излиза през 1842г., която е била като мостра за обиколките му по българските земи. Това му позволява да избере какви материали да публикува в списанието и да избере някакви спонсои. Негов спонсор е българският търговец роден в Шумен- Рали хаджи Мавриди.

Петко Славейков:
Журналистическата си дейност П. Славейков започва през 1849г. като учител. Първоначално в “Цариградски вестник“, а по- късно в сп. „Български книжици“ и в. „Дунавски лебед“ започват да се появяват негови дописки, главно по въпрос на черковната борба и просветната дейност. Друга струя в неговото журналистическо творчество са бележки с етнографски, фолклорен и исторически материал. В началото на 50те години той прави първите си опити в художествената проза (в сп „Смесна китка“). Своята истинска журналистическа и публицистична дейност Славейков започва с редактирането на в. „Гайда“ през началото на 1863г. в Търговищя (Ески Джумая). „Гайда“ е сатиричният вестник за свестяване на българите. Тук Славейков публикува анекдоти, стихотворения и дописки с хумористичен характер насочени главно срещу гръцкото духовенство и срещу консерватизма на някои български среди. През 1864г. „Гайда“ се прехвърля в Цариград и там до появата на в. „Македония“ е главна трибуна на демократичното крило ( на младите) в борбата  с гръцката патриаршия. През 1866г. Славейков започва да издава в. „Македония“. Това е най- популярният вестник на Славейков и най-тиражиран по това време. Този вестник има за задача да организира българите в Цариград и да стане трибуна на демократичното крило в църковната борба. Не случайно той нарича „Македония“ вестник на народа и си поставя за цел неговото нравствено преобразование. Целта е не само да има новини. До Освобождението той издава и други вестници и списания. Първото списание за жени, първо списание за деца „Пчелица“. В „Македония“ са препечатвани статии на Л.Каравелов. Статиите на Славейков поместени в „Македония“ засягат най-актуалните и парливи въпроси на деня – за социалната активност на народа, за необходимостта от всеобща съвременна просвета, за черковната борба, за правата на жителите, за предателксата роля на част от чорбаджийско-търговското съсловие, т.е. дейността на Славейков в „Македония“ е да всява нравствено-политически начала сред народа. Подобно на Каравелов и Ботев, Славейков вярва в силата на разума, гледа на просвещението като главен залог за напредъка на българския народ. Не случайно именно Славейков се противопоставя на опита на Митхад Паша да потурчи българските училища. В треговите на Славейков за просветата на първо място стои въпросът за облика и положението на българския учител. Според него истинските учители са онези, които успяват да се въздигнат духом над обществото, които да имат топло любов към народа и искрено желание за неговия просперитет. Именно народните учители и будители  (от отец Паисий до братя Миладинови)  Славейков отдава успехите на нашето Възраждане и на тях възлага надеждите си. Той е имал истинското призвание на народен будител и в цялата си журналистическа и публицистична дейност изпитва преклонение пред неговата мисия. Друга фундаментална тема в публицистиката му е за ролята на духовенстото през Възраждането. Във в. „Македония“ Славейков остро поставя въпроса за участието на духовенстото в обществените борби и за отношението му към народа. Особено остро стои този въпрос в края на 60те и начлото на 70те години, когато успешния завършек на черковната борба поставя началото на голямото разделение между духовенството и народът. Свидетелство за това е статията „Нашето духовенство“, където Славейков стига до извода, че народът и духовенството се ограничават един от друг и разстоянието на това отдалечаване става от ден на ден по- голямо. В това отношение е особено показателна неговата статия „Двете касти и власти“. Това, което е изразено в статията е, че обезпокоен от факта, че чорбаджийството и духовенството си „подават ръка“ Славейков се обявява категорично за демократичния принцип  изграждане направление за екзархията, за зачитане правата и интересите на народа в името, на който се води тази борба и в името, на който тя е докарана до успешен край. „Двете касти и власти“ е ярък пример за журналистическа смелост и доблест. За първи път в легалния печат на империята с посочва открито не само духовният, но и социално политическият смисъл на черковната борба, т.е Славейков за първи път открито говори,че борбата за независима църква е етап от борбата за политическа свобода. В тази статия той посочва опасноста за кастоотделение в общността- на бедни и богати, на образовани и прости, на граждани и селяни. Тук той дава и своята характеристика за обществените задължения на човек. Славейков изречно подчертава в тази статия демократичния характер на черковната борба и анти народната същност на съсловното деление. Новата подтисническа каста той вижда в лицето на лекционния съю, на чорбаджийството с духовенството, „на аристокрацията с калугерокрацията“. Той разобличава чорбаджийската партия, обиняквайки ги в користно участие в черковната борба, което й е нужно за да вземе в ръцете си управлението на народните дела. В хумористично- сатиричната дейност на Славейков най- голям дял се пада на в. „Гайда“, именно там той става един от основателите на българския фейлетон, който по- късно е развит в творчеството на Ботев и Каравелов. Тези фейлетони нареждат Славейков в един от най- талантливите възрожденски прозаици.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave