Самото заглавие на повестта - „Немили-недраги”, вече говори за социалното битие на представителите на българската революционна емиграция в Румъния пре­ди Освобождението. Героизмът и само­жертвата им заслужават да бъдат припомнени и възвеличени, особено когато сле­досвобожденското общество така бързо ги забравя и незаслужено подценява. Ва­зов иска да ги представи в една своеоб­разна „Епопея на забравените” в проза и да ги противопостави на своите съвременници - хора с дребни мисли и с дреб­ни чувства.

Възкресяването на живота на хъшовете в последните години преди Освобождението налага на автора да бъде едновре­менно обективен и емоционален, да съ­четава в едно документалните факти и ху­дожествената измислица. Всичко това осезателно се отразява на хода на повест­вованието, на стила и на подбора на из­разните средства в повестта „Немили-недраги”. За стройна, в класическия сми­съл на думата, композиция трудно бихме могли да говорим, макар че повестта има експозиция и епилог. За фабула - също, защото фабулната нишка се поддържа до известна степен от Бръчков, но той е само един от главните герои. Що се отнася до кулминацията на действието, то има из­вестно идейно-емоционално нарастване на драматизма в битието на хъшовете, който достига най-високата си точка в боя при Гредетин. Жанровото своеобразие на повестта само помага на Вазов да пресътвори художествено правдиво и с искрен патриотичен патос трудния изгнанически живот на хъшовете.

Усещането за тяхната отритнатост от об­ществото на румънска земя, за оная са­мотна окаяност на хъшовското съществу­ване, авторът придава с едно силно худо­жествено внушение, описвайки мрачния браилски пейзаж. „Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Сту­дената декемврийска мъгла, която обикно­вено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх пос­ледните минувачи, които бързаха да се при­берат у дома... " Неслучайно „само едно мал­ко, тясно, защитено с железни пръчки про­зорче светеше още". Тази спасителна свет­лина, която иде от „народната кръчма на Знаменосеца", единствено топли душите на хъшовете, повечето, от които са оцеле­ли участници от „героичните чети на Ха­джи Димитър и Филип Тотя". В бедната кръчмица не само фасулът и евтиното ки­село вино, с което благородно ги гощава Странджата, поддържат живота на хъшо­вете. Разговорите им за старите боеве и подвизи сякаш отново ги пренасят в род­ната земя и им връщат родния въздух, кой­то отдавна им липсва. Славното минало е единственото, което ги крепи в безрадос­тното им гладно съществуване. Повече от всичко обаче им сгрява сърцата свидният образ на родината, който Вазов персонифицира в своето великолепно лирично отклонение: тя „топло им се усмихва и ги вика чрез зелените си хълмове, небето си, огнищата си". Накрая гласът на разказ­вача се присъединява към хъшовете и за­едно с тях риторично възкликва:„О, Българийо, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходи­ма, както, когато те загубим безнадежд­но...!" В световната литература подобни думи, изпълнени със същия копнеж по ро­дината и със същата изстрадана болка, из­рича големият полски поет Адам Мицкевич в началото на своя роман в стихове „Пан Тадеуш".

Огромната любов към родината е най-главната характеристика на колективния образ на хъшовете, които в миналото са се борили за нейната свобода и сега жи­веят само с надеждата за часа, в който от­ново ще дадат живота си за нея. Настоя­щето им на изгнаници ги принуждава по­някога да са „кокошари", а по думите на разказвача - „всяка влашка тъмница беше вече населена с по няколко юнаци". Някои от хъшовете даже нарочно крадат на дреб­но - например Мравката - за да попаднат през зимата в затвора, където хранят доб­ре. Главното обаче е, че това просешко съ­ществуване, тази ежедневна борба с гла­да не е пречупила борческия им дух. Той най-силно избликва в знаменитата реч на Странджата или по време на представле­нието „Изгубена Станка" и намира пълна и реална изява в боя при Гредетин. Убеден и красноречив изразител на хъшовските надежди и копнежи, на тяхната геройска същност става Странджата в своята прочувствена реч: „...ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството... Пари не щем... Ние се жертвуваме за свободата на България... Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва да сме готови - аз, със старите си кости, пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в Балка­на, пък тогава да умра." В последвалата реч­та революционна песен хъшовете изливат цялата си накипяла горест, цялата си ду­шевност на хора, чийто единствен смисъл на съществуване е свободата на отечеството.

Вазов неслучайно вмъква коментара на Бръчков при описанието на тази сцена. Той все още не е станал хъш, но именно през неговите чисти, юношески очи хъшовете са видени в истинския им, духовно изви­сен лик: „Бръчков цял трепереше от уми­ление и възторг. Нему се искаше да прегърне тия странни хора, които тъй страшно го привличаха със своята отвратителност и гордост. Той видя в тия хора въплъщение на една висока мисъл. Сториха му се, че това са висши същества, родени за страдания, заборба и слава - не като другите смъртни." Високият дух на народните борци се про­явява и в друг върхов момент - в IV глава на повестта: „Представлението". Ето как е представен там Македонски: „Македонс­ки като бесен пъхтеше, хвърляше се в разниъгли на сцената, нишеше се, хващаше пуси­ята, изкачваше се, викаше, гърмеше. Хай­душкият му инстинкт оживя в него. Той заб­рави, че е в театър; той беше в Стара планина с другарите си." Публиката е зав­ладяна от неговото истинско вживяване в ролята и „ръкоплясканията бяха неистови". В тия минути падат дрипите, свлича се на­гарът от унизителното мизерно съществу­ване и хъшовете блясват в цялата си ис­тинска светлина на святи народни сино­ве...

Освен в кръчмата и на сцената, сложни­ят и многостранен характер на Македонс­ки се разкрива и в една реална, несъмнено героична постъпка. При преминаването му на Дунава, за да се срещне с Левски, той рискува живота си, проявявайки смелост, съобразителност, жертвоготовност за на­родното дело. Преди това Македонски е обрал и продал дрехите на Владиков, но парите от тях дава за пътни разноски до Русе. Обира Бръчков на игра и когато го оставя без пари, му заявява: „Ще те нагостя, не се бой. Що е мое, то е и твое." Маке­донски е безцеремонен с чуждото - нап­ример, без колебание и угризения изяжда луканката на Владиков и изпива виното му. Но своето той също дели с другите - у него е силно развито чувството за другарство, за братство. Когато делят с Хаджият наме­рените пари на Попчето, откраднати от турчина, той носи с тях храна в затвора на зат­ворените там хъшове и им дава дребни за харчлък. Авторът го обрисува с „уверен, нас­мешлив, лукав поглед, съединен с изражение на безгрижност към живота".

И наистина, Македонски е твърде жизнен, твърде ло­вък и винаги излиза невредим от всяка си­туация. Планът и инструментите за обира на Петреску са негови, но нито е хванат, нито издаден. В края на повестта, с едина­десет рани той единствен остава жив след битката при Гредетин. Вазов пресъздава образа на Македонс­ки като противоречив, пълнокръвен образ, за което спомага и психологическата ха­рактеристика на някои негови постъпки. От читателя не е скрита душевната му борба, когато решава да открадне дрехи­те на Владиков, но това не му пречи да се върне сутринта весел и непринуден и да псува „безбожните крадци". Той даже се оплаква на Хаджият: „Представи си мое­то положение..., когато падне подозрение на един честен човек. " На тая реплика Хаджият му отвръща само с лукав поглед. Авторът се отнася към хитрините и аван­тюрите на Македонски с добродушна ирония. Той е жив, колоритен образ, със своя физиономия, свой характер, свои ма­ниери. Ние го виждаме да влиза винаги шумно, отваряйки с трясък вратата, а ко­гато нещо много му допада, той кръво­жадно засуква левия си мустак. Той е пред­ставен обаче и в истинския си ръст на ве­рен син на своя народ в боя при Гредетин, когато подкрепя Бръчков и когато „сам ранен на няколко места, се хвърля пръв връз наближаващите нападатели с вдигнат нож..."

За разлика от него, образът на Странджата е по-праволинеен, романтично героизиран и обаятелен. И за него, както и за всички останали хъшове, смисъл на съществуването им дава борбата за свобо­дата на България. В настоящето си на изгнаник единствената своя задача той виж­да в това да се грижи бащински за хъшо­вете, да ги подкрепя физически и духов­но, въпреки че и на самия него „настоя­щето му се вижда тежко и безславно", а и вече „чувствува охтиката в гърдите си". Странджата приема спокойно и търпели­во смъртта и единствено е „безутешен, само че я чака тук, а не в борбата". Той завещава на Бръчков най-скъпи за него не­ща: Мемоара на Революционния комитет, къс от хайдушкото знаме, което е развявал в Балкана, и своя завет: „Умри за България!"

Хаджият е също ловък като Македонс­ки и като него винаги печели на карти: „Печалбата (защото той винаги печелеше) употребяваше за тютюн и за помощ на дру­гите голтаци българи." У него, както и у другите хъшове има силно развито чувст­во за другарство. Той прибира при себе си Бръчков, дели хляба си с него, а също и глада. Когато заварва в кафенето Асланов, който цял ден не е ял и чака само някой българин, за да му плати сметката, Хаджият се връща в хотела и взема последните че­тири франка на Бръчков, с които двамата биха преживели известно време, за да му ги даде. В боя при Гредетин загива от гра­ната, опитвайки се да спаси Владиков.

Бръчков, чийто прототип е сам Вазов, в рамките на повествованието е представен като екзалтиран млад човек, който напус­ка магазина на баща си в Свищов, защото му омръзва монотонното сиво съществу­ване и защото чува, че в Румъния се сфор­мира чета. Той единствен сред хъшовете не напуска Странджата в последните дни преди смъртта му. Гладува заедно с него, но се грижи поне да не се чувства самотен и изоставен. Накрая сам-самичък го изп­раща до гроба му. Бръчков изпитва на гър­ба си цялото унижение и болка, когато гла­ден и премръзнал изпада в положение почти на просещ пред богатия български чорбаджия, на когото предлага да купи по­емата му. И сам стига до хъшовския извод, че е по-добре да откраднеш, отколкото да молиш безмилостните български чорбаджии за помощ. Отчаян, безпаме­тен, той механично отива на брега на Ду­нав. Неговото душевно страдание и горест Вазов внушава и чрез природната карти­на: „Големи късове лед вече плуваха по тъм­ната река, премръзнала по края. Отсреща българският бряг, покрит със сняг, гледаше студено и неприветливо. В естеството владееше безнадеждност, както в душата на Бръчков." В боя при Гредетин - един от най-трагичните моменти от Сръбско-турската война през 1876 г. - Бръчков се сра­жава рамо до рамо с Македонски. И след като хъшовете-доброволци два пъти юнаш­ки отблъскват турските атаки, той възсяда възторжено пленения от нападателите топ, откъдето пада, пронизан в главата.

Владиков, който е прототип на прияте­ля на Ботев, Велико Попов, е обрисуван по-схематично. Той е водач на хъшовете, учител в местното българско училище, културен, честен. Отнася се със снизхождение към кражбите на Македонски, защо­то знае колко безпределно предан на де­лото е той. А това за него е най-важното.

Вазов си поставя за задача да придаде ху­дожествена достоверност не толкова на водачите, колкото на обикновените хъшо­ве, да обрисува техния колективен образ, разбира се, без да изключва индивидуал­ността на всеки един от тях.В художествената тъкан на „Немили-недраги” са вплетени редица достоверни исторически факти (мемоарите на Филип Симидов, спомените на Христо Македон­ски и др.), но наред с това в нея намират място и художествената измислица, и пуб­лицистичният начин на изложение. В по­вестта има много исторически личности, които не са пресъздадени като пълнокръвни образи, но са споменати в порядъка на една героична извисеност: Левски, Хаджи Димитър, Филип Тотю, Панайот Волов, Ботев, капитан Райчо Николов, баба Тонка и т. н. Вазов се спира по-подробно един­ствено на Левски, подчертавайки огром­ното му значение за съдбините на Бълга­рия. Целта на автора е да придаде на своя разказ документалност и художествена правдоподобност. Самият той констати­ра : „ Всичко това днес ни се вижда за невярване", и това е една доста знаменателна фраза. С нея писателят отново отправя косвен упрек към съвременниците си, ко­ито не само подценяват страданията на хъшовете, но дори много събития от тех­ния живот им се струват невероятни. Те не разбират какъв е бил стимулът на тези близки по време техни предшественици, който ги кара да пожертват личното си щастие и дори живота си за свободата на България. На този основен стимул в моти­вацията на хъшовете Вазов посвещава следното лирично отклонение: „Кой ги караше, кой ги задължаваше да правят това самопожертвувание... Едно друго нещо дейс­твуваше в сърцата им: духът на времето, който в един кратък срок изкара от измъче­ните недра на България толкова мощни си­нове и даде на историята ни толкова слав­ни страници от героизъм и самопожертвувание..." Към тези думи той добавя: „ Това беше време на самопожертвувание, защо­то из великите страдания изникват вели­ки героизми, както днес е ЕПОХА НА ДРЕБ­НИТЕ ХАРАКТЕРИ. "Тази следосвобожден­ска епоха - епоха на преоценени нравст­вени ценности - ще накара Вазов да про­изнесе в епилога на повестта категорична­та си присъда над нея: „Бедни, бедни Ма­кедонски! Защо не умря при Гредетин?..."

Повестта „Немили-недраги” е една ху­дожествено пресъздадена страница от героичната история на България, оказала се напълно достойна за вниманието и перо­то на класика на българската литература Иван Вазов.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave