Самото заглавие на повестта - „Немили-недраги”, вече говори за социалното битие на представителите на българската революционна емиграция в Румъния преди Освобождението. Героизмът и саможертвата им заслужават да бъдат припомнени и възвеличени, особено когато следосвобожденското общество така бързо ги забравя и незаслужено подценява. Вазов иска да ги представи в една своеобразна „Епопея на забравените” в проза и да ги противопостави на своите съвременници - хора с дребни мисли и с дребни чувства.
Възкресяването на живота на хъшовете в последните години преди Освобождението налага на автора да бъде едновременно обективен и емоционален, да съчетава в едно документалните факти и художествената измислица. Всичко това осезателно се отразява на хода на повествованието, на стила и на подбора на изразните средства в повестта „Немили-недраги”. За стройна, в класическия смисъл на думата, композиция трудно бихме могли да говорим, макар че повестта има експозиция и епилог. За фабула - също, защото фабулната нишка се поддържа до известна степен от Бръчков, но той е само един от главните герои. Що се отнася до кулминацията на действието, то има известно идейно-емоционално нарастване на драматизма в битието на хъшовете, който достига най-високата си точка в боя при Гредетин. Жанровото своеобразие на повестта само помага на Вазов да пресътвори художествено правдиво и с искрен патриотичен патос трудния изгнанически живот на хъшовете.
Усещането за тяхната отритнатост от обществото на румънска земя, за оная самотна окаяност на хъшовското съществуване, авторът придава с едно силно художествено внушение, описвайки мрачния браилски пейзаж. „Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома... " Неслучайно „само едно малко, тясно, защитено с железни пръчки прозорче светеше още". Тази спасителна светлина, която иде от „народната кръчма на Знаменосеца", единствено топли душите на хъшовете, повечето, от които са оцелели участници от „героичните чети на Хаджи Димитър и Филип Тотя". В бедната кръчмица не само фасулът и евтиното кисело вино, с което благородно ги гощава Странджата, поддържат живота на хъшовете. Разговорите им за старите боеве и подвизи сякаш отново ги пренасят в родната земя и им връщат родния въздух, който отдавна им липсва. Славното минало е единственото, което ги крепи в безрадостното им гладно съществуване. Повече от всичко обаче им сгрява сърцата свидният образ на родината, който Вазов персонифицира в своето великолепно лирично отклонение: тя „топло им се усмихва и ги вика чрез зелените си хълмове, небето си, огнищата си". Накрая гласът на разказвача се присъединява към хъшовете и заедно с тях риторично възкликва:„О, Българийо, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както, когато те загубим безнадеждно...!" В световната литература подобни думи, изпълнени със същия копнеж по родината и със същата изстрадана болка, изрича големият полски поет Адам Мицкевич в началото на своя роман в стихове „Пан Тадеуш".
Огромната любов към родината е най-главната характеристика на колективния образ на хъшовете, които в миналото са се борили за нейната свобода и сега живеят само с надеждата за часа, в който отново ще дадат живота си за нея. Настоящето им на изгнаници ги принуждава понякога да са „кокошари", а по думите на разказвача - „всяка влашка тъмница беше вече населена с по няколко юнаци". Някои от хъшовете даже нарочно крадат на дребно - например Мравката - за да попаднат през зимата в затвора, където хранят добре. Главното обаче е, че това просешко съществуване, тази ежедневна борба с глада не е пречупила борческия им дух. Той най-силно избликва в знаменитата реч на Странджата или по време на представлението „Изгубена Станка" и намира пълна и реална изява в боя при Гредетин. Убеден и красноречив изразител на хъшовските надежди и копнежи, на тяхната геройска същност става Странджата в своята прочувствена реч: „...ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството... Пари не щем... Ние се жертвуваме за свободата на България... Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва да сме готови - аз, със старите си кости, пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в Балкана, пък тогава да умра." В последвалата речта революционна песен хъшовете изливат цялата си накипяла горест, цялата си душевност на хора, чийто единствен смисъл на съществуване е свободата на отечеството.
Вазов неслучайно вмъква коментара на Бръчков при описанието на тази сцена. Той все още не е станал хъш, но именно през неговите чисти, юношески очи хъшовете са видени в истинския им, духовно извисен лик: „Бръчков цял трепереше от умиление и възторг. Нему се искаше да прегърне тия странни хора, които тъй страшно го привличаха със своята отвратителност и гордост. Той видя в тия хора въплъщение на една висока мисъл. Сториха му се, че това са висши същества, родени за страдания, заборба и слава - не като другите смъртни." Високият дух на народните борци се проявява и в друг върхов момент - в IV глава на повестта: „Представлението". Ето как е представен там Македонски: „Македонски като бесен пъхтеше, хвърляше се в разниъгли на сцената, нишеше се, хващаше пусията, изкачваше се, викаше, гърмеше. Хайдушкият му инстинкт оживя в него. Той забрави, че е в театър; той беше в Стара планина с другарите си." Публиката е завладяна от неговото истинско вживяване в ролята и „ръкоплясканията бяха неистови". В тия минути падат дрипите, свлича се нагарът от унизителното мизерно съществуване и хъшовете блясват в цялата си истинска светлина на святи народни синове...
Освен в кръчмата и на сцената, сложният и многостранен характер на Македонски се разкрива и в една реална, несъмнено героична постъпка. При преминаването му на Дунава, за да се срещне с Левски, той рискува живота си, проявявайки смелост, съобразителност, жертвоготовност за народното дело. Преди това Македонски е обрал и продал дрехите на Владиков, но парите от тях дава за пътни разноски до Русе. Обира Бръчков на игра и когато го оставя без пари, му заявява: „Ще те нагостя, не се бой. Що е мое, то е и твое." Македонски е безцеремонен с чуждото - например, без колебание и угризения изяжда луканката на Владиков и изпива виното му. Но своето той също дели с другите - у него е силно развито чувството за другарство, за братство. Когато делят с Хаджият намерените пари на Попчето, откраднати от турчина, той носи с тях храна в затвора на затворените там хъшове и им дава дребни за харчлък. Авторът го обрисува с „уверен, насмешлив, лукав поглед, съединен с изражение на безгрижност към живота".
И наистина, Македонски е твърде жизнен, твърде ловък и винаги излиза невредим от всяка ситуация. Планът и инструментите за обира на Петреску са негови, но нито е хванат, нито издаден. В края на повестта, с единадесет рани той единствен остава жив след битката при Гредетин. Вазов пресъздава образа на Македонски като противоречив, пълнокръвен образ, за което спомага и психологическата характеристика на някои негови постъпки. От читателя не е скрита душевната му борба, когато решава да открадне дрехите на Владиков, но това не му пречи да се върне сутринта весел и непринуден и да псува „безбожните крадци". Той даже се оплаква на Хаджият: „Представи си моето положение..., когато падне подозрение на един честен човек. " На тая реплика Хаджият му отвръща само с лукав поглед. Авторът се отнася към хитрините и авантюрите на Македонски с добродушна ирония. Той е жив, колоритен образ, със своя физиономия, свой характер, свои маниери. Ние го виждаме да влиза винаги шумно, отваряйки с трясък вратата, а когато нещо много му допада, той кръвожадно засуква левия си мустак. Той е представен обаче и в истинския си ръст на верен син на своя народ в боя при Гредетин, когато подкрепя Бръчков и когато „сам ранен на няколко места, се хвърля пръв връз наближаващите нападатели с вдигнат нож..."
За разлика от него, образът на Странджата е по-праволинеен, романтично героизиран и обаятелен. И за него, както и за всички останали хъшове, смисъл на съществуването им дава борбата за свободата на България. В настоящето си на изгнаник единствената своя задача той вижда в това да се грижи бащински за хъшовете, да ги подкрепя физически и духовно, въпреки че и на самия него „настоящето му се вижда тежко и безславно", а и вече „чувствува охтиката в гърдите си". Странджата приема спокойно и търпеливо смъртта и единствено е „безутешен, само че я чака тук, а не в борбата". Той завещава на Бръчков най-скъпи за него неща: Мемоара на Революционния комитет, къс от хайдушкото знаме, което е развявал в Балкана, и своя завет: „Умри за България!"
Хаджият е също ловък като Македонски и като него винаги печели на карти: „Печалбата (защото той винаги печелеше) употребяваше за тютюн и за помощ на другите голтаци българи." У него, както и у другите хъшове има силно развито чувство за другарство. Той прибира при себе си Бръчков, дели хляба си с него, а също и глада. Когато заварва в кафенето Асланов, който цял ден не е ял и чака само някой българин, за да му плати сметката, Хаджият се връща в хотела и взема последните четири франка на Бръчков, с които двамата биха преживели известно време, за да му ги даде. В боя при Гредетин загива от граната, опитвайки се да спаси Владиков.
Бръчков, чийто прототип е сам Вазов, в рамките на повествованието е представен като екзалтиран млад човек, който напуска магазина на баща си в Свищов, защото му омръзва монотонното сиво съществуване и защото чува, че в Румъния се сформира чета. Той единствен сред хъшовете не напуска Странджата в последните дни преди смъртта му. Гладува заедно с него, но се грижи поне да не се чувства самотен и изоставен. Накрая сам-самичък го изпраща до гроба му. Бръчков изпитва на гърба си цялото унижение и болка, когато гладен и премръзнал изпада в положение почти на просещ пред богатия български чорбаджия, на когото предлага да купи поемата му. И сам стига до хъшовския извод, че е по-добре да откраднеш, отколкото да молиш безмилостните български чорбаджии за помощ. Отчаян, безпаметен, той механично отива на брега на Дунав. Неговото душевно страдание и горест Вазов внушава и чрез природната картина: „Големи късове лед вече плуваха по тъмната река, премръзнала по края. Отсреща българският бряг, покрит със сняг, гледаше студено и неприветливо. В естеството владееше безнадеждност, както в душата на Бръчков." В боя при Гредетин - един от най-трагичните моменти от Сръбско-турската война през 1876 г. - Бръчков се сражава рамо до рамо с Македонски. И след като хъшовете-доброволци два пъти юнашки отблъскват турските атаки, той възсяда възторжено пленения от нападателите топ, откъдето пада, пронизан в главата.
Владиков, който е прототип на приятеля на Ботев, Велико Попов, е обрисуван по-схематично. Той е водач на хъшовете, учител в местното българско училище, културен, честен. Отнася се със снизхождение към кражбите на Македонски, защото знае колко безпределно предан на делото е той. А това за него е най-важното.
Вазов си поставя за задача да придаде художествена достоверност не толкова на водачите, колкото на обикновените хъшове, да обрисува техния колективен образ, разбира се, без да изключва индивидуалността на всеки един от тях.В художествената тъкан на „Немили-недраги” са вплетени редица достоверни исторически факти (мемоарите на Филип Симидов, спомените на Христо Македонски и др.), но наред с това в нея намират място и художествената измислица, и публицистичният начин на изложение. В повестта има много исторически личности, които не са пресъздадени като пълнокръвни образи, но са споменати в порядъка на една героична извисеност: Левски, Хаджи Димитър, Филип Тотю, Панайот Волов, Ботев, капитан Райчо Николов, баба Тонка и т. н. Вазов се спира по-подробно единствено на Левски, подчертавайки огромното му значение за съдбините на България. Целта на автора е да придаде на своя разказ документалност и художествена правдоподобност. Самият той констатира : „ Всичко това днес ни се вижда за невярване", и това е една доста знаменателна фраза. С нея писателят отново отправя косвен упрек към съвременниците си, които не само подценяват страданията на хъшовете, но дори много събития от техния живот им се струват невероятни. Те не разбират какъв е бил стимулът на тези близки по време техни предшественици, който ги кара да пожертват личното си щастие и дори живота си за свободата на България. На този основен стимул в мотивацията на хъшовете Вазов посвещава следното лирично отклонение: „Кой ги караше, кой ги задължаваше да правят това самопожертвувание... Едно друго нещо действуваше в сърцата им: духът на времето, който в един кратък срок изкара от измъчените недра на България толкова мощни синове и даде на историята ни толкова славни страници от героизъм и самопожертвувание..." Към тези думи той добавя: „ Това беше време на самопожертвувание, защото из великите страдания изникват велики героизми, както днес е ЕПОХА НА ДРЕБНИТЕ ХАРАКТЕРИ. "Тази следосвобожденска епоха - епоха на преоценени нравствени ценности - ще накара Вазов да произнесе в епилога на повестта категоричната си присъда над нея: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?..."
Повестта „Немили-недраги” е една художествено пресъздадена страница от героичната история на България, оказала се напълно достойна за вниманието и перото на класика на българската литература Иван Вазов.
@bgmateriali.com
