Старобългарската литература в своето същинско развитие е свързана с процесите на християнизация на младата славянобългарска държава в средата на IX век. Историческите промени определят и ярко изразената религиозна насоченост на темите и идеите в творбите на старобългарските книжовници.
Художественото съдържание на творбите им несъмнено е пряко отражение на християнския културен модел за възприемане и обяснение картината на обета, творчески интерпретирана в най-мъдрата книга - Библията. Това е и първоизточникът, от който черпят теми и идеи старобългарските автори. Естетическите им възгледи за художествено слово са формирани под въздействието на библейската идея за сътворението на човека и света от един Бог, който направлява съдбовния ход на човешката култура и цивилизация. Затова те създават произведения с официален, богослужебен характер, които са част от християнския религиозен ритуал. Превеждат също новозаветни, евангелски текстове, проповеди, похвални слова, празнични литургии. Влиянието на византийския литературен канон се възприема не като ограничаваща догма, а по-скоро като класически образец за боговдъхновено слово.
Не са малко и оригиналните старобългарски творби, които се появяват през Х век. През този период вече е формиран старобългарският книжовен език, създаден е лексикален фонд от нови словоформи, които назовават смисловото съдържание на абстрактни, философски и религиозни понятия, фонетичното богатство на старобългарската реч намира отражение в музикалната огласеност на поетичното слово с химнично звучене. Старобългарските писатели проявяват особена грижа към езика, като се стремят да превърнат в художествено достойнство неговата самобитност. Всичко, написано в евангелските текстове, се възприема за първоизвор на свята истина, която не се оспорва, а се доразвива творчески, отразена в нов художествен образ. Така се формира и първият художествен принцип на старобългарската литература - двойното отражение на заобикалящата писателя действителност. Тя е видима и реална, но неин демиург, т.е. творец е Бог. Без неговото Божествено вдъхновение обетът не би могъл да съществува. Създаден е по Божествено повеление и отразява неговия дивен, невидим свят. Така реалната действителност, според библейските текстове, е отражение на Божественото. Но същият този реален свят намира своето художествено отражение в литературната творба, т.е. създаден е образ с двойна „оптика" - отражение на отражението. Литературата е художествен отзвук от реалния образ на земния свят, който е отражение на Божествения. Това е процес на търсене, на откриване на Божественото в света на земното. Творческите прозрения придобиват философска дълбочина, а словото е от изключителна важност за изразяване на Божествения промисъл, който изисква изящност и съвършенство на изказа. Той е изпълнен с личното творческо вдъхновение на писателя, изпаднал в молитвен унес. Тогава човешкото съзнание се докосва до светлия глас на Бога, до нетленната „таворска светлина". Чрез словото на старобългарския писател сякаш говори самият Божествен Отец. Много духовна светлина излъчват творбите на старобългарските автори. Поетичните образи са боговдъхновени, отразили мисловната дълбина
на красив художествен свят. Той е „образ" на „образа", „отражение" на „отразеното". Тази специфичност на художествените възприятия придава оригиналност и самобитност на литературния поглед към света, който е по своему разкрепостен и творчески освободен от „догмата" на средновековния библейски канон. Общуването с реално видимото, пречистено от сакралността на евангелските текстове, е вече особен процес на поетичен, художествен контакт между автор и действителност. Тя се оказва медиативна среда, в която душата на твореца се „среща" с Духа на Бога. Това придава вътрешна одухотвореност и изящество на художественото слово.
Старобългарската литература не би могла да постигне съвършенство на езиковия изказ без принципа на отъждествяването, който е в пряка връзка с принципа на двойното отражение. Създадените литературни образи са отъждествени, т.е. съотнесени с избрани библейски персонажи, които са отражение на Божествената духовност. Централно място сред библейските първообрази, към които се съотнасят или отъждествяват художествените образи на литературни герои, заема този на Христос. Той е прототип на сакралното и съвършеното. За да бъде уподобен един литературен герой на Иисус, неговият художествен образ трябва да изразява най-типичното за човешкото поведение на Спасителя. Така индивидуализацията на образа губи значение, което води до създаване на художествени типове герои в различните жанрове на старобългарската литература. Например в агиографията (житията - разкази за живота на праведници, канонизирани от църквата след смъртта им и обявени за светци), в зависимост от деянията на агиографските (житийни) герои техните образи изразяват определен тип святост. Създават се идеализирани образи на светци от отшелнически, апостолски или мъченически тип. Художествената типичност на образа има своето литературно отражение, уподобява определено деяние на Иисус от неговата спасителна, човеколюбива мисия. Тази особеност на старобългарското художествено отражение на действителността определя универсалния характер на литературните послания в епохата на Българското средновековие, датирано в културно-исторически план от VII до XIV век. Реалната действителност за старобългарския писател е по-скоро средство за сливане с невидимия свят на Божественото, отколкото обект за художествено изображение. Неслучайно творбата е „място” за „среща" между двата свята – реално земния и Божествено-духовния, а писателят отразява в творбите си едновременно и видимото, и „дивно невидимото". Той е художествената връзка между земно и Божествено, създали красив поетичен свят в душата му.
Ритъмът на художественото слово е определящ при разграничение на три основни дяла в старобългарската литература: поезия, риторика и проза. Поезията има две основни жанрови разновидности култова и извънкултова. Култовата поезия е предназначена да се изпълнява по време на религиозните празнични ритуали в църковното богослужение. Тя има песенен характер и оформя жанровите особености на т. нар. химнография. Извънкултовата поезия е декламативна, не е предназначена за песенно изпълнение, а за публични четения извън ритуалното богослужение в църковните храмове. Към риториката се отнасят поучителните, полемични и тържествени слова. Прозата като литературен дял включва агиографския жанр (жития, разкази за чудеса и пренасяне на свети мощи), старобългарската белетристика (повести и разкази), летописни и природонаучни съчинения, както и епистоларната проза (писма и послания).
Развитието на старобългарската литература е художествено доказателство за културните приоритети на Българското средновековие, намерили блестящ творчески израз в изящното слово на старобългарските писатели.
@bgmateriali.com
