Иван Вазов посвещава поетическото си творчество на родината и на народа. В произведенията си поетът изразява огромната си любов към отечеството и преклонението пред красотата на неговата природа, той остава „верен син на своя народ” и текстовете му са запазили своята популярност и до ден днешен. Една от най-емблематичните му творби в това отношение е стихотворението „Отечество любезно”, поместено в стихосбирката „Поля и гори” (1884г.), която Вазов пише след пътуванията си из Стара планина, Родопите и Средна гора.
Произведението продължава започнатата традиция на митологизирането на България като рай на земята, а красотата на родината е представена като едно от най-големите богатства в българския свят. Но освен изключителната обич към природните красоти, в „Отечество любезно” може да се открие и дълбоката тъга на поета, че малцина забелязват наистина и оценяват достатъчно своето отечество. Вековната връзка между човек и родина е нарушена в новия свят, където трупането на материални блага става все по-важно и измества традиционните ценности. Очите на съвременниците на Вазов остават затворени за величествената красота на България, родината е земен рай само за този, който е съхранил духовната си връзка с нея и е отворил сетивата си за хубавото.
Стихотворението се състои от пет седемстишни строфи, които авторът е номерирал по ред. Всяка от отделните части е изградена по един и същ начин: първият и последният стих се повтарят и се римуват със средния (четвъртия), а при останалите четири стиха римата е съседна.
Първите три строфи на произведението разкриват идеята за райската красота на родината, която Вазов рисува с множество риторични възклицания и епитети, показващи преклонение и любов („чудно”, „омайно”). Картината на българската природа се очертава от географски образи („весели долини”, „планини гиганти”) и метафорични изрази („земята пълна с цвете, небето със брилянти”). Обръщането към родното в „ти”-форма, характерно и за други творби на поета (като одата „Българския език”), само по себе си означава дълбоката почит на автора пред омайната хубост на отечеството.
Второто седемстишие на стихотворението съпоставя българската природа с тази на други страни, като внушава идеята, че красотата на родното е уникална:
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;(...)
Риторичният въпрос в началото и края на строфата не очаква отговор, а изброяването на несметните богатства на отечеството доказва, че отечеството е благословено.
Най-много риторични въпроси съдържа следващата част на стихотворението, в която градацията на авторовите емоции достига връхната си точка и поетът сравнява родната природа с райските градини: „в случай, че Бог би искал Едемът да премести/ и своя рай прекрасен при Емус да намести?”. Дори чужденците не могат да напуснат България без въздишка по неземната ѝ красота и никога не забравят живописните ѝ картини. Риторичният въпрос, който рамкира тази строфа – „Отечество, не си ли достойно за любов?”, маркира преминаването към втората смислова част на стихотворението, в която Вазов разгръща своя упрек към сънародниците си, чиито очи остават затворени за хубостта на родното. Дълбоко съпреживяващ всичко, свързано с България, авторът няма как да остане безучастен към обществените и социалните промени в живота на българина след Освобождението и изразява отчаянието си от „слепотата” на съмишлениците си за свободата и красотата на родното в редица свои произведения.
След дълъг процес на духовно израстване на нацията, започнало от Паисиевата „История” и преминало през подвига и величавото дело на герои като Левски, Раковски, Бенковски и стотици други, българите най-накрая успяват да се изправят от мрака на робството и да достигнат своята свобода. И само няколко години след така жадуваното строшаване на робските окови, очите на народа сякаш отново са се затворили. Българинът не само не оценява красотата на родното. Още по-лошо – той се срамува и се отрича от него в желанието си да се приобщи към по-развитите западни народи: „Не те познават даже децата ти сами/ и твойто име свято не рядко ги срами!”. И така произведението, неочаквано на фона на предишните три строфи, зазвучава упрекващо леността на българина.
В последната пета част на художествения текст авторовият укор преминава в гняв. Лирическият говорител заклеймява своите сънародници, наричайки ги „чужденци” в собственото си отечество:
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци
Сякаш животинският свят обича повече българската природа, защото никога не е прекъсвал връзката си с нея. Хората изцяло са се концентрирали към „покривката и хляба”, не забелязвайки хубостта на родината. Текстът внушава идеята, че отечеството е единство от земя и народ и България ще загуби свещеното си име и своето бъдеще, ако това единство не бъде съхранено.
Възпявайки природата и богатствата на родната земя, Иван Вазов не цели толкова да представи в поетична форма и в детайли красотата отечеството, колкото да отвори очите и сърцата на сънародниците си за българското. Това е поредната творба на патриарха на българската литература, която следва важната мисия да напътства целия народ в моментите на трудност и да го научи на най-важната ценности – родолюбието, ценност, която ще му помогне да намери своето място сред другите европейски народи.
@bgmateriali.com
