ИВАН ВАЗОВ – „ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!“
ОТЕЧЕСТВОТО – ОБИЧАНО И НЕОЦЕНЕНО
Иван Вазов е първият български творец, който превръща природата в самостоятелен обект на художествено изображение. За него родното пространство, наред с езика, историята и героите на България, е онази ценност, която го кара да се гордее и придава смисъл на живота и творчеството му.
Стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ съчетава чувствата на възхищение и преклонение пред чудната красота на родината, от една страна, с огорчението от безразличието и недооценяването й, от друга. Любовта се сблъсква с отчуждението, възторгът се противопоставя на срама, духовната връзка с отечеството се оказва много по-силна от материалната.
Стихотворението е оформено като обръщение на героя към най-съкровената за него ценност – родината. Още в заглавието и по-нататък в художествения текст ярко се открояват чувствата на възторг и удивление от хубостта на отечеството, от пъстротата и свежестта на природата, от благата, с които така щедро дарява своите чеда. Изброяванията, натрупването на образи и картини засилват усещането за богатство, изобилие, благодат. Отечеството е одухотворено, приписани са му човешки качества и героят се обръща към него с интимното и пълно с много обич местоимение „ти“. Многобройните възклицания дават израз на силните чувства. В някои словосъчетания обичайният словоред е нарушен и епитетът е след думата, която определя, за да се постави логическото ударение върху ценността на родното – „отечество любезно“, „планини гиганти“, „свят прекрасен“.
Под формата на възклицания и въпроси се разгръща богата и въздействаща характеристика на родното пространство. То е широко и безкрайно, между „земята, пълна с цвете“ и „небето със брилянти“, събрало светлината на „Изтока“ и ароматите на „Юга“. Това е божественото райско кътче, онази прекрасна градина Едем, с която Бог е дарил своите избраници, за да живеят безгрижно и щастливо.
В последните две строфи обаче настроението се сменя рязко. Оказва се, че много българи не оценяват богатствата на своето отечество, слепи са за красотата му, безчувствени са към духовните му дарове. Достатъчни са им „покривката и хляба“, т.е. свеждат представата за отечеството до ежедневните битови потребности. Затова остават „чужденци“ в собствената си родина. Защото родината е много повече от сивото всекидневие. Тя е духовен дом на човека, негова майка, най-истинското му богатство. Родното пространство е свещено и трябва да поражда гордост и преклонение, а не отчуждение и безразличие. Такива са посланията на поета в най-съкровения му размисъл за връзката на българина с неговия роден свят.
@bgmateriali.com
