Според писателя Антон Страшимиров "До Чикаго и назад" с един от "упойно увлекателните. бисери  на Алековото перо" С него авторът утвърждава самобитното си дарование, способността си да открива и красивото, и неприемливото в действителността. Тези "леки  хвъркати бележки", както пътеписецът скромно определя своето творение, са насочени в еднаква стенен и към чуждия свят и към националната народопсихология. По тази причина Алековият пътепис представлява оригинална версия на едно от основните противопоставяния в националния ни литературен развой - опозицията "родно чуждо". В творбата но особен начин се преплитат традиционно и модерно. Патриотизмът се обогатява с нови смислови обеми, които освен с разбирането и съчувствието, се свързват и с критичността , трезвите наблюдения и оценки. Родното присъства в творбата, съизмеримо с чуждото, и в тази съпоставка личи тревогата на твореца за настоящето и бъдещето.

Съдържателното богатство па пътеписа е свързано с отношението на Алеко Константинов към техническия прогрес като фактор за усъвършенстване на цивилизацията и като причина за
дехуманизацията на обществото. Ключови моменти в тази проблемна плоскост са мащабите и динамиката на живота в Ню Йорк, справедливото заплащане на труда и демократизмът в бита, а от друга страна - грубият практицизъм и корупцията в американското общество, роботизирането на американеца и отъняването на междуличностните контакти, използването на техническия напредък за целите на военната индустрия и човешкото унищожение.

С очите на интелектуалец и внимателен пътешественик. Алеко пристъпва към Новия свят без предубеждения. В сравнение с Европа, в Америка социалните контрасти са почти туширани "един лекар не печели повече от един бояджия" , външният вид на хората свидетелства за благоденствие, което ги доближава до "средния европейски клас";за тамошните условия е естествено да видиш "в железницата или в  парахода наред с губернатора, с милионера да седи обущар, наред с професора готвач"...Веднага след това идва наблюдение за парвенющината на американците "А пък, от друга страна, не знаеш как да обясниш туй ламтене на богатите американки да се женят за европейски барони и барончета " . Различните гледни точки към американската действителност показват желанието на Алеко да избяга от едностранчивостта и да представи както  напредничавото, така и ретроградното в манталитета на американеца.

За пътешественик, идваш от една малка държава, каквато е България, безспорно най-невероятни са мащабите на американските градове и бесните обороти, с които тече животът в Ню Йорк. Бруклинският мост е "колосален", улица "Бродуей" - необятна "окото ти не стига до края". а сградите по нея "гиздави колоси". Там даже и полицаите са "величествени". Свежите метафори пообогатяват представите за свръх големината на мегаполиса - администрацията на хотела е "цяло министерство", а асансьорът -"тъмна стая", която се "откача" от земята и се възнася нагоре по етажите, където се намират 800- те стаи на хотела, Наблюдавайки живота в Ню Йорк, пътеписецът е изумен от динамиката на многолюдния град. "Ежеминутни тренове" прелитат, по Бруклинския мост кипи "трескаво, бясно вавилонско движение". Поразен от гледката на пъстрия автомобилен поток, на Бродуей пътеписецът отново възкликва: "Вавилон ".

Независимо от изумлението си пред импозантността на американския град, Алеко не губи трезвия си поглед към действителността. Налагащото се като ключово сравнение с древността /Вавилон. "вавилонско" внася нови акценти в описанието. Възхищението и почудата на пътеписеца се примесва с тревога за съдбата на човека. Намекът за вавилонското стълпотворение, в което според легендата Господ е предизвикал гигантско недоразумение между човеците, отнемайки им общия език, е показателен за отънелите връзки между хората, за студенината и отчуждението в съвременния мегаполис. Подобни усещания поражда и контрастът между летящата железница и пъплещите по корпуса на Бруклинския мост янки "микроскопични двуноги животинки" '.

Като съвременен интелектуалец и гражданин на света, Алеко не може да не се възхити пред измеренията на т. н. "американско чудо", но като човек и демократ той дълбоко страда от дехуманизиращите последствия па техническия прогрес. Пътеписецът е искрено притеснен от ”желязната студенина", която цари в Америка. Тревогата му за "немите уста" се илюстрира от посещението му в нюйоркския ресторант, в който безмълвно се хранят стотина души. и от мълчаливите му спътници във влака. Тук явно не става дума за прочутата западна резервираност, която в сравнение с достигащата до фамилиарничене бъбривост на представителите на балканския регион, се възприема като особен израз на достойнство. Пътеписецът открива в американската мълчаливост симптомите на една тревожна отчужденост, която откъсва човека от себеподобните му и е сред едни от най-опасните болести на съвременната цивилизация "У-!Студено!...Лутнали, припнат всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно автоматически сноват, преплитат се и от машината кипят долари, тези долари те пак ги влагат в машини и пак като чаркове сноват...Е, ами кога ще живеем?”

Използването на формата за 1-во лице мн.ч. на глагола "живеем" не е случайно. То насочва към съизмерване на чуждото и своето, към българската реалност и към българина. Затова болката на Алеко от технизирането на американското общество по същество е и загриженост за националните ни съдбини и  за отечественото бъдеще.

Пътеписецът благоговее пред природните красоти на Америка, възхищава се от техническите й достижения, но будното му гражданско чувство и социални рефлекси го карат да се замисли за последствията от технизацията и за морала в индустриалното общество. В този смисъл Адско е еднакво впечатлен както от чудесата на прогреса, така и от думите на натурализирания американец Неделкович за корупцията в американското общество. Тъжната реплика на спътника на сърбина "И в Америка е същото"поражда невесели аналогии между Новия свят и родината ни. За гражданина и идеалиста Алеко този паралел не звучи успокоително - напротив, изпълва го с меланхолия и песимизъм: "(Ох, хич не ми огряваше сърцето туй. И в Америка е същото. "

Редом с чуждото пространство, в "До Чикаго и назад" присъства и родното, българското. То се открива в сравненията "Та си спомних нашите полицейски!... Нали си вездесъщ, Господи!": или: "В парка има едно малко езеро като казвам "малко", не трябва да се разбира, че е по-малко от Софийското, при Орловия мост….-Като казвам "павилиони" , моля да не се разбира, че те изглеждат като павилиона на столица София в Пловдивското изложение". Но съпоставките "родно/чуждо" не се извършват само на това повърхностно асоциативно ниво, а прерастват в размисъл за българските ценности и за хоризонта пред националния ни развой.

Като пътешественик Алеко желае не само да опознае чуждото пространство, манталитет и културен опит, но и да се самоопознае. Трезвостта на самопреценките му е гарантирана от умението му да се дистанцира от домашния ни бит и нрави, и да погледне на българското "отвън" Тази нова за жанра повествователна позиция позволява на автора да си изгради свои, съвременни мерки за цивилизованост, демокрация и хуманност. Ново е и съдържанието на Алековия патриотизъм. За него той е понятие, лишено от сантименталната идеализация, далече от фалшивото перчене, което тъжно-иронично напомня байганьовския бабаитлък. Въпреки любовта си към родината, пътеписецът не губи усещане за реалността и не изпада в патетични словоизлияния на тема "българско". „Ето ни пред едно помещение, над което се развява...не се развява, защото вътре в зданието няма вятър, българският трикольор. Цялото помещение е доста мило декорирано."

Талантливото и зряло перо на пътеписеца успява да уцели точната мярка между сериозно и смешно и без да губи от поглед голямото, да се пошуми с някои от проявите на българина в света. "Филарет Филипич,  видиш ли това голямо здание, то се казва... "Олайд!" - отговаря Филарет Филипич и вървим." Въпреки тази фриволност на  описанията и склонността си към самоирония. Алеко никъде не проявява чувство за малоценност или за някаква комплексираност на малката нация пред голямата. Напротив - хуморът му е израз на съзнанието за равнопоставеност на различните цивилизационни модели, които често спорят, по нерядко се припокриват или взаимно се догонват.

За яркото художествено осмисляне на взаимовръзките "родно/чуждо" особена роля играе и повествователният маниер на автора. Противник на скуката и трафарета, Алеко е сред новаторите в жанра. Той освобождава фейлетона от самоцелната му описателност, залагайки на емоционалното отношение към фактите, а не на битово-етнографската добросъвестност. Като самобитен творец и ярка личност, писателят прави винаги своя индивидуална селекция на факти и обекти. Той задължително търси новото, необичайното и това свое движение никак не е склонен да робува на авторитети. Така например прословутата Статуя на свободата изобщо не го впечатлява, не удостоява с внимание и известния каменен обелиск в Сентръл парк /"Какво ще му гледам на обелиска? Не разбирам йероглифите му". За разлика от това колоритно и пространно описва американската полиция, американската кухня т.н.

Изумен или възхитен, критичен или възторжен, сериозен или закачливо усмихнат, тревожен или притихнал в размисъл, но никога безразличен, Алеко представя своите наблюдения за американците и американската действителност, които обогатяват представите ни за Новия свят и за ролята на човека в съвременното индустриално общество. Уви, настоящето не ни дава повод за оптимизъм по отношение на затоплянето на духовния климат между народите. Както твърди и Георги Данаилов в пътеписа си "До Чикаго и назад сто години по-късно": "Тъжното, господин Константинов, е, че тази студенина, която говориш, преля по света". Събитията от актуалната политика би следвало да ни направят особено внимателни и към друго тревожно прозрение от диалога" на съвременния писател с Алековия текст: "Човек трябва да посети Америка, за да повярва, че светът се нуждае от промяна, че цивилизацията не може да остане такава, каквато е, че тя боледува и трябва да оздравее... ".

@bgmateriali.com

Изтеглиsave