ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
„ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“ 

(Анализ)

 

          ПРОИЗВЕДЕНИЕТО

          Основните извори, които Паисий Хилендарски ползва за съставянето на произведението, са „Царството на древните славяни“ на Мавро Орбини (1601) и „Анали църковни и граждански“ на Цезар Бароний (1607). Към тях прибавя и още много други съчинения. „Аз видях – отбелязва авторът в „Послесловието“ – по много книги и истории написани много сведения за българите.“
          Прави впечатление подборът на изобразените събития и на споменатите историческите фигури. С особена страст и вдъхновение Паисий коментира тези от тях, които прославят българския род. Задачата на автора е не просто да подреди списък с бележити дати и имена, а всяко име или събитие да предизвика осъзнаването на българите като народ със своя героична история, свой език и своя писменост.
           За съвременниците на Паисий „История славянобългарска“ е източник на знания за българската история, за българските царе и патриарси, за пазителите на българщината през времената. Тя е и повод за национално самочувствие, защото разказва за дълговечността и славното минало на българската държава.

          ЖАНРЪТ

          Изследователите на „История славянобългарска“ трудно назовават категорично жанра й. От една страна, тя има белезите на историческо съчинение. Още в заглавието си заявява, че разказва „за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития“. От друга страна, е включен авторов коментар. Паисий не остава безпристрастен към описваното. Често гласът му се чува, за да подсили епохалното значение на събитията и да отличи още веднъж важните фигури за изграждане на българската народност.
          Жанрът на „История славянобългарска“ се определя като история с коментар. Така е, защото летописът на българския род и език съдържа не само исторически факти, но и личното емоционално отношение на автора. Творбата е написана в приповдигнат, емоционален стил. Съществено място в нея заемат обръщенията. Паисий адресира произведението си към два типа читатели и слушатели, като още Предисловието започва с обръщение към тях.
          На първо място, това са родолюбивите българи. Те обичат рода и отечеството си. Авторът вярва в тяхната любознателност и в желанието им да научат още за „своя род и език“. „Написах я за вас – отбелязва Паисий, – които обичате своя род и българското отечество.“
          Вторият вид читатели са чуждопоклонниците и родоотстъпниците. Това са хората, които се срамуват да признаят българското си потекло. Те се прекланят пред чуждото – чуждите езици, чуждите обичаи, чуждата култура. Паисий се надява, че неговият труд ще ги вразуми, ще пробуди желанието им да се назоват българи и ще ги върне в славния български род.
          Това е и национална история, тъй като представя българските съдбини през вековете, при това на фона на другите европейски народи.
          Изследователите на творбата я разглеждат и като съчетание от различни жанрове. В основата е историческото съчинение, а в определени моменти в него се проявяват летопис, хроника, публицистични елементи.
          Независимо обаче от жанровото определяне със своята „книжица“ или още „историйца“, както сам я нарича Паисий Хилендарски, той полага началото на българската възрожденска литература, а също и на историографската книжнина.

          КОМПОЗИЦИЯТА

          „Историята“ на Паисий се състои от десет части. Започва с уводни думи – „Ползата от историята“ и „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Интересен композиционен похват е поместването на заглавието на произведението между тези две части. То звучи така:
          „За българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития. Събра и нареди Паисий Йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 година. А събра тази история в 1762 година за полза на българския род“.
          По този начин Паисий първо убеждава своите читатели в необходимостта да се вслушат в гласа на историята, а после чрез конкретни примери ги приканва да се осъзнаят като един народ с общо минало и с общ език.
          В центъра на произведението е представянето на българските царе и князе и това „колко знаменити били“, на българските светци, „просияли от българския народ в последно време“. Специално място е отделено на славянските учители - Кирил и Методий - и на техните заслуги за българите.
          Историята завършва с Послесловие, където авторът още веднъж подчертава целта на творбата си. Тя е „история за преславните деяния от първите времена на нашия род“. Създадена е „в полза на нашия български род“.

          ТЕМИТЕ

          В Паисиевото произведение се очертават няколко основни тематични линии. Това са темите за произхода на българския род и език, за политическото укрепване на българската държава, за културните и духовните постижения на българите.
          Авторът поставя акцента върху славното минало на българския народ, за да събуди у своите читатели чувството за национална принадлежност.
          Мотивите за родното, „своето“, българското присъстват във всички части на „Историята“. Те са пряко свързани с мотива за срама. Още в Предисловието на творбата се поставят проблемите за чуждопоклонничеството и за родоотстъпничеството. Осъзнаването на ползата от историята и познаването на своя роден език, според Паисий, са основните средства за опазването на българското от чуждите посегателства и за съхраняване на националните ценности.
          Важни теми в „История славянобългарска“ са пробуждането на българския род, отношението „ние и другите“, разгледано чрез съпоставянето на българите с другите народности (гърци, сърби).

          ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ

          Първият препис на „История славянобългарска“ прави известният възрожденски книжовник Стойко Владиславов, останал в историята под името Софроний Врачански. Той се среща лично с Паисий през 1765 г. в родния си град Котел и вдъхновен от книгата му, тутакси я преписва. Този първи препис носи името Софрониев или още Котленски препис.
          По това време книгопечатането у нас е слабо познато. Размножаването на книгите става основно чрез ръкописни преписи. Първите български книги се печатат в чужбина – в Рим, Виена, Букурещ, Будапеща, Браила и др. Първите печатници в България се появяват чак през 30-те и 40-те години на XIX век.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave