ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ — „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“
ВЪЗКРЕСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ

 

      „История славянобългарска“ неслучайно се смята за началото на българската възрожденска литература. Малка по обем, но уникална по своето значение, творбата на Паисий Хилендарски въплъщава идеята на своя създател да възкреси чрез нея духа на българския народ, неговото самочувствие и достойнство. За да реализира своя творчески замисъл, хилендарският монах събира дълго и старателно материалите за българската история, разпилени в различни източници. С болка и огорчение установява, че тази история умишлено е скривана или унищожавана от поробителите и враговете на българския народ. За всичко това Паисий споделя с читателя в първото предисловие на книгата си, отправено „към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Обръщението „роде български“ изразява приобщаването на онази част от българския народ, която все още пази българския дух, към каузата на пробуждането на народностното самочувствие. Тонът на повествованието издава естественото пристрастие на автора към задачата, с която се е заел: „Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!“ Съветът на отец Паисий е настоятелен, защото възрожденецът е убеден, че именно това е потребно във времето на силно разколебаване на българската родова памет и на българското самосъзнание. От една страна, България е поробена и политически, и духовно. Враговете й унищожават целенасочено всичко, свързано с културното наследство на българите. Хиляди църкви и манастири са разрушени до основи, стотици ценни книги са изгорени. В съвремието на Паисий градското население все повече се увлича от гръцката култура и може би само в отделни селища на страната се запазва жива искрата на българщината. Именно нея иска да разпали авторът на „История славянобългарска“, като по този начин прегради пътя на гърчеенето, което оплита като паяжина душите на заблудените българи. Паисий ясно разпознава истинските врагове на своя народ. Той страда заедно с него и търпи всекидневните нападки, обиди и унижения, които незаслужено трябва да понася заради народа си. Хилендарският монах пише историята си, за да помогне на събратята си по съдба в борбата с чуждопоклонничеството и да им влее кураж, за да могат отново с гордост да се нарекат българи.

      Още в началото на своето историческо съчинение Паисий Хилендарски подчертава значението на своята цел, на която е подчинил всичките си усилия. Той е убеден, че само светлината на знанието може да разпръсне мрака на невежеството, в което умишлено е държан векове наред българският народ. Хилендарският монах вярва, че когато узнае славното си историческо минало, този народ ще възвърне гордостта си и няма повече да прекланя глава пред поробителите и пред чуждите свещеници, които го омайват на чужд език и го отклоняват от род и отечество. Надеждите му за пробуждане са отправени към онези, които още пазят свято българското си съзнание и искат да знаят историята на своя род. За жалост, немалко са и онези, които „се срамуват да се нарекат българи“, ругаят отечеството си и се отказват от езика си. Към тях авторът на „История славянобългарска“ отправя гневни упреци, с които се стреми да разчупи леда и в най-безчувственото сърце; да накара заслепените да прогледнат. Пламенният родолюбец Паисий намира точните отговори, с които да се противопостави на аргументите на чуждопоклонниците: „Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и изтънченост?“ Според хилендарския монах, който е опознал в Атон хора от различни народности, именно непознаването на собствената история води до ниското самочувствие на един народ. Затова той насочва вниманието към причината за гърчеенето на някои българи. Като цяло, народът ни не познава славното минало на България като държава и се оставя да му бъде внушено, че е прост и неук, че сред българите няма толкова „търговци и грамотни, и вещи, и знаменити“, колкото сред съседните гърци, че повечето са „прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии“. Паисий дава достатъчно добри примери, за да докаже точно обратното. За тази цел той се обръща към Библията, свещената книга за всеки християнски народ, и отбелязва, че там се отдава почит именно на земеделци и овчари, „богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобиви на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф“. Като подчертава, че „никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек“, допълва: „Виж как Бог обича повече простите и незлобиви орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни овчари и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай.“ Увлечението по всичко гръцко дълбоко огорчава автора на „История славянобългарска“, но той искрено вярва в здравия разум на своите съотечественици. Неслучайно в повествованието се споменава участта на евреите. Това трябва да насочи българите към извода, че съдбата не е необратима и нищо не е вечно, че когато народът силно пожелае да промени съдбата си, може да заживее достойно, по човешки. Хилендарецът сполучливо и образно оприличава историята на театър, в който ясно може да се види „промяната и гибелта на големи царства и царе и непостоянството на тяхното благополучие...“. С това авторът се опитва да влее надежда у своя народ, като му внуши, че и властта на сегашните му господари може да отслабне и така българите със собствени усилия да възвърнат предишната си славна и силна държава. Макар че никъде открито не се споменава идеята за освобождение, тя може да се открие в логиката на всичко, което авторът разказва. Народът може сам да промени съдбата си, ако е достатъчно просветен по отношение на историческите факти и истини. Именно това ще му вдъхне вяра и ще му посочи правилния път. Неслучайно Паисий споменава, че „историята дава разум“ и цитира думите на император Василий към неговия син: „Не преставай да четеш историята на древните. Защото там без труд ще намериш онова, за което други много са се трудили... Ще познаеш превратностите на човешкия живот... Ще размислиш и ще видиш наказанието на злите и наградата на добрите.“ Освен познаването на историята обаче са необходими и важни качества като увереност в собствените сили, смелост и решителност, за да може българският народ да се спаси от робството и унижението.

      Родолюбивият монах отново се обръща към дебрите на историята и търси там факти, доказващи безстрашието на българите в битки, от които те излизат победители, а царете им са вземали данък от най-могъщите византийски императори. Книжовникът описва българите като храбри воини и добри управници. Благодарение на тези свои качества те успяват да изградят една могъща държава, която вдъхва респект и е достоен пример за подражание: „И издигнал Бог царството на българите против гърците и смирявал ги Бог много пъти с тоя малък и прост български народ. Най-сетне те намерили толкова хубава и изобилна земя. Римското царство било силно и славно на земята, но българите посред гърците и римляните усвоили и завладели най-много земя и царували през толкова години самостоятелно и славно.“

      Авторът на „История славянобългарска“ познава библейските митове, в които началото на човешката история е свързано с рода и земята. Затова той умело съгражда мита за българската земя, „толкова хубава и изобилна“. Ценностите в този мит са преди всичко духовни и нравствени — българите са „безстрашни и силни във война, люти като лъвове“, „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.“ В посочените примери храбростта и безстрашието трябва да се противопоставят на страха, насаждан в душите на поробените българи, и да влеят ново самочувствие у тях. Възрожденският писател подчертава и други качества у своя народ, които наистина са ценни и с които могат да се гордеят: доброта, искреност, гостоприемство. Разказът на Паисий е подчинен на патриотична цел — да пробуди чувство у българина за национална чест и достойнство, загубено през годините на чужда зависимост. Паисий не пропуска да отдаде заслуженото на нито един от българските владетели, като показва колко силни и мъдри царе е имала България, и че някои от тях са обявени дори и за светии заради чистия им и праведен живот. Най-важното според него са делата, затова отбелязва, преди да започне разказа си за българските владетели: „Виж техните дела и познай истината.“

      Възрожденският будител насочва вниманието на читателите си към още един важен момент от историята, отделяйки му цяла глава в книгата си. Това е онзи културен възход, с който България заема високо място сред другите народи благодарение на писмеността, създадена от славянските учители Кирил и Методий. Това доказва, че българите са не само добри воини, но и хора с духовни интереси, което ги издига високо като народ. Според Паисий писмеността и езикът са най-ценното богатство, което се е съхранило през вековете въпреки превратностите на времето. Именно езикът и православната вяра са най-силното оръжие и най-сигурното средство за самосъхранение на българската народност. Родолюбецът съзнава ясно значението на духовните средища — манастири, църкви и училища, затова с болка разказва за антибългарската политика на цариградските патриарси, които „с турска помощ и насилие“ завладяват духовното пространство и поставят гръцки архиереи вместо български да ръководят църковните дела. Всичките им действия са продиктувани от „злобата, която имали към българите“. Вероятно по същата причина те „не се грижат за българските училища, но обръщат всичко на гръцки език“. Като анализира фактите, Паисий Хилендарски ясно посочва причините за процеса на гърчеене сред българския народ в неговото съвремие: „Затова българите са останали прости и неучени на изкусно писание, а много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за своето учение и език.“ От всичко това той прави точен и ясен извод за духовното невежество на своите съотечественици: „Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт.“ Сякаш за да утеши страданието от несправедливостите на гръцките владици и да даде поне малко кураж, авторът на „История славянобългарска“ отбелязва: „Така и ония архиереи, които с турска сила, а не с архиерейски закон причиняват на българите голяма обида и насилие, и те по своите дела и безсъвестност ще приемат своята награда от Бога, както е казано: въздай всекиму според неговите дела.“ Докато пребивава в Хилендарския манастир в Света гора, родолюбивият българин многократно изпитва върху себе си високомерието и презрението, с което се отнасят другите монаси към българите, увлечени от примера на гърците. Като не пропуска да отбележи колко по-ниско всъщност стоят в духовно отношение много от тях, Паисий насочва вниманието към един особено важен факт, който често се пропуска — българите спират турското нашествие към другите страни на Европа и поемат върху себе си тежестта на удара. И въпреки всички трудности и страдания устояват и запазват вярата и народността си: „Но тия руси и сърби да благодарят на Бога, задето ги е запазил от агарянско рабство и от гръцка архиерейска власт, от която българите страдат. Да бяха малко опитали от това, те биха били благодарни много на българите, защото в толкова страдание и насилие държат неизменно своята вяра.“ Това е истински духовен подвиг!

      Подобен подвиг е и делото на хилендарския монах, който преодолява множество изпитания и трудности в името на една висока и свята кауза — възкресяването и спасяването на българската духовност. В послесловието на книгата си той отбелязва мотивите да се заеме с нелеката задача: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе.“ За да създаде тази уникална и изключително важна книга в смутното и несигурно време, Паисий търси упорито и дълго сведения от различни източници, за което му се налага да пропътува големи разстояния. Когато говори обаче за трудностите и пречките, той се вълнува повече за ограбената и унищожена история на народа си, отколкото за своите лични страдания: „Аз прочетох много и премного книги и много време търсих прилежно, но никак не можах да намеря.“ Споделя с болка за безумната ненавист на враговете на всичко българско, затова се доверява на един безпристрастен летописец: „Някой си Маврубир, латинец... Самият този Маврубир е написал: „Така казват гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите. Не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противно писали, както им е било удобно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са вземали от тях данък.“ Заради искреното съпричастие със съдбата на своя народ и заради невероятния изтощителен труд при събирането на тая „историйца в полза на нашия български род“, ние, българите, дължим искрена почит и уважение към този, който скромно представя себе си: „Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски“; който ни учи да обичаме своя народ и отечество, както и да познаваме историята си, за да не сме „укорявани и подигравани“ от други народи, да живеем достойно, със заслужено самочувствие.

Лидия АЛЕКСАНДРОВА

@bgmateriali.com