В средата на XIX век Л. Каравелов създава повестта „Маминото детенце", в която поставя важни за епохата на Възраждането нравствено-етични проблеми: за ролята на семейството, за възпитанието на децата, за отношенията общество - личност. С изострена чувствителност към обществените проблеми, социално ангажиран и максимално точен в оценките си, творецът изразява своята тревога от негативните процеси, които наблюдава във възрожденска България.
Повестта е остра сатира на нравите на чорбаджиите. Със средствата на хумора, иронията и гротеската авторът изгражда ярки човешки типове, отдавна превърнали се в нарицателни в съзнанието на българина. Пародирайки развитието на обществото и на отделната личност, Л. Каравелов изобличава пороци като безделие, егоизъм, лицемерие, бездуховност, които битуват във Възрожденската епоха наред с патриархалните добродетели трудолюбие, честност, отговорност, любознателност. Преобърнатият свят в повестта, създаден чрез пародия, навежда на размисъл не само съвременниците, но и идните поколения, за вечните човешки проблеми като смисъла на живота, отговорността пред обществото, значението на житейския избор.
Пародията като начин на сатирично изображение и изобличение е основен похват в повестта. Пародирани са персонажите, духовните стремежи, взаимоотношенията в семейството, нравите и порядките в обществото, същността на чорбаджийското съсловие. За да бъде пародията още по-силно въздействаща, авторът използва контраста, противопоставяйки пороци и добродетели, пошло и стойностно, зло и добро.
Главните герои - Нено и Неновица, са представени изцяло в отрицателна светлина. Те живеят откъснати от околния свят, в един измислен и измамен рай, в който цари тишина, спокойствие и леност. Още в началото на повестта са противопоставени две картини - на кипящия живот в розовите градини край Казанлък през май, когато хората усилено берат розите, и на дома на Нено чорбаджи, където времето е спряло, нищо не се случва, а единствена цел на семейството са удобството, чревоугодието и леността. Авторът отправя своето послание към читателя за смисъла на човешкия живот чрез сравнението между трендафила и върбата. Всеки сам избира как да живее - живот-блаженство или живот-дрямка. Пълноценният живот е запълнен с труд, а безцелният - с лентяйство. Тази съпоставка подготвя читателя за срещала с главните герои, които водят безцелен, запълнен с безделие и духовна нищета живот.
Нено и Неновица са загубили човешкия си облик. Героите са пародирани чрез портретните описания, които внушават близост до животинския и растителния свят. Дебелото, безформено мазно тяло на Нено чорбаджи напомня „две лебеници", които „седят" една върху друга, а лицето му се състои от „някаква си дупка", „две дълги чернобели урязалки козина", „три червени подлоги" и „две черни точки". Пародийният външен вид на героя отправя към неговата нравственост - той е лишен от всякаква духовност, отдаден на мързел, безделие, безцелно еднообразно съществуване. Л. Каравелов обръща специално внимание на очите, защото те изразяват духовната същност на човека. У Нено те са две черни точки, които не говорят за нищо друго, освен за пълна духовна ограниченост. Облеклото на героя, описано в детайли - копринена риза, ленени гащи, елеченце и бял фес, допълва пародийния му вид. Тези дрехи не се съвместяват нито с усилния труд наоколо, нито с огромната му неподвижна фигура. Портретната характеристика, която създава отрицателно отношение към героя, служи и за пародийно обобщение на паразитното, ненужно за възрожденска България чорбаджийско съсловие.
Описанието на Неновица само допълва общата отрицателна оценка за чорбаджиите - бездуховни и ограничени хора. Чрез карикатура и гротеска Л. Каравелов създава представата за нейната физически и нравствено отблъскваща същност: „Това нещо, което имало голямо сходство с ония дбуеноги животни, които от своя страна имат сходство с други едни животни, които се отгояват за Коледа, е била чорбаджийката." Неновица е пародия на човешко същество. Тя дори няма собствено име. Отблъскващите черти на характера й като алчност, злоба, лицемерие, леност, скъперничество, властолюбие са присъщи на цялата прослойка, към която принадлежи, и определят типичността на образа й. Духовната ограниченост се изразява в трите жизнени начала, на които е подчинила живота си: „да не излазя из къщата им онова, щото би могло да остане в нея; да се не дават 28 пари, когато могат да се дадат 27; да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платиме ...". Откритият цинизъм в отношението на Неновица към околните допълва ярко нейната отблъскваща нравствена характеристика.
Разширявайки и задълбочавайки картината на живота в семейството на Нено чорбаджи, Л. Каравелов рисува привидно идеалните отношения в чорбаджийското семейство. Двамата непрекъснато проявяват загриженост един към друг и към любимия си син. Но детайлите в описанието, дребните случки, незначителните реплики говорят за пародия на искрени човешки взаимоотношения. Между Нено и Неновица не съществува истинска духовна близост, те не са способни на силни чувства, лицемерието и измамното спокойствие и тишина са в основата на взаимоотношенията им. Двамата водят безсмислени и безсъдържателни разговори: „- Горещо ли ти е? - попитал Нено. - Горещо ми е - отговорила Неновица. — А поспа ли? – попитал Нено" - и т. н., а авторът иронично ги нарича „важни разговори, които имали тъждествено сходство с текста на катехизиса". Непълноценни сами за себе си, те не могат да изградят пълноценно семейство. Затова и възпитанието на единствения син е крайно погрешно и води до неговата нравствена деградация. „Тишина и спокойствие" - това е измамният идеал на чорбаджийското семейство. Неслучайно този израз е повторен повече от осем пъти във втората част на първа глава. Той е пародия на истински
стойностните стремежи на пълноценната човешка личност, за която животът се изразява във вечно движение, развитие и усъвършенстване. Тишината и спокойствието са несъвместими с ценностите, към които се стреми възрожденското общество - висока нравственост и светли идеали.
Така Л. Каравелов разобличава нравствения упадък на част от чорбаджийството и паразитния му начин на живот. Тишината и спокойствието, към които се стремят, пречат на Нено и Неновица да се отнасят сериозно, последователно, отговорно и задълбочено към възпитанието на Николчо. Отношението на родителите към детето е изцяло пародирано. Николчо е лишен от родителски контрол, расте с чувство за безнаказаност и господарско високомерие. Атмосферата на лицемерие и бездуховност, на предпочитане на материалното пред духовното изгражда един изцяло отрицателен характер, в който водещи са егоизмът, безотговорността към другите и абсолютната бездуховност. И Николчо, както и родителите му, е пародия на истинска човешка личност. Неслучайно героят стига от почитаното чорбаджийско съсловие до социалното дъно на обществото.
Пародията като средство за рисуване на един преобърнат свят е в основата не само на изградените човешки характери - Нено, Неновица и Николчо, чрез които се разкрива и изобличава безполезността и осветяването на чорбаджийството, но и на представата за цялото общество, допускащо подобно съществуване. Училището, което в годините на Възраждането играе първостепенна роля за духовното издигане на нацията, е представено в повестта в своя най-отблъскващ вид. Даскал Славе олицетворява малодушието, раболепието и духовното нищожество на псевдоинтелигенцията. Той се интересува само от своето оцеляване и това го кара да се прекланя пред парите и властта, да прави непрекъснати компромиси и да бъде много далеч от своята длъжност на педагог. Със своето поведение даскалът допринася много за духовното осакатяване на момчето, за формирането у него на господарско високомерие, неоправдано самочувствие, липса на уважение към околните и чувство за безнаказаност.
Пародирани са и приятелските взаимоотношения в повестта. В преобърнатия свят, в който живеят героите, приятелството не носи радост от духовното общуване, от общите идеи и стремежи, от разбирателството. Приятелството е основано на материалната изгода — „полудругарите" трябва да бъдат богати, да се интересуват от гюловицата, да не се съобразяват с обществото. С ирония авторът обобщава смисъла на живота им: „спали да пият, яли да пият и живели да пият". Обществото не може да се справи с поведението на разглезените богаташки деца, а играе ролята на безучастен наблюдател и не се противопоставя на налагащия се отрицателен морал. В случая пародията се оказва силно изобличително средство. Л. Каравелов осъжда налагащите се нравствени пороци. От позицията на писател-моралист стига до извода, че цялото общество е виновно за появата на „маминото детенце".
Единственият образ, незасегнат от пародийното изобличение и олицетворяващ общественото мнение, е Али ага - личност изцяло положителна, носител на патриархалните добродетели и на здравия морал. Парадоксалното е, че тези качества са въплътени в образа на турчин. Той се явява съдник на българското чорбаджийство.
Карикатурните образи на Нено, Неновица и Николчо в началото на повестта будят смях, но със задълбочаване на повествованието този смях става все по-горчив, защото е плод на осъзнатата от твореца действителност, в която все по-трайно се настаняват нравствени пороци, несъвместими с авторовия стремеж към хармонична личност и зряло общество. Постепенно става ясно, че в привидно спокойното чорбаджийско семейство съществуват различия, зреят неразрешими конфликти, които ще доведат до тъжната развръзка в края на повестта и които доказват невъзможността да се живее в бездуховна тишина. Родителската незаинтересованост, криворазбраната обич и отрицателният пример водят Николчо до двете кражби, които съсипват и материалното състояние, и живота на родителите му. В момента на първата кражба, описана изключително колоритно от Л. Каравелов, героите са пародия на достойни хора, а случката - пародия на семейни взаимоотношения. Писателят подробно проследява поведението и състоянието на героите си. Николчо е „като пощурял", лицето на Нено става „бяло като кърпа", но и двамата отстъпват назад пред вида на Неновица - „дебелото утешение на Нено чорбаджи": „лицето му било бледо, очите
му блестели, на устата му се появила пяна, косата му била рошава и посипана с пръст". Силната ирония и изобличението се откриват в сравненията с поведението на животните и в използвания безличен среден род. В този момент героите са далеч от човешката си същност. Пародията на ситуацията води до пълно изобличение на нравите. Светът на чорбаджийката се преобръща, защото й е отнето най-скъпото в живота - парите. Те осмислят съществуването й, дават й самочувствие и определят мястото й в обществото. Загубата им разкрива нейната крайна духовна пустота и отблъскваща за околните същност. Не са пощадени и другите герои, защото те са носители на същата бездуховност. Нено се отнася без всякакво съчувствие към страданието на жена си, но, жалък и безличен, не е способен да се справи със ситуацията и да спре по-нататъшното разрастване на злото в собственото му семейство. Със сцената на кражбата се доказва, че взаимоотношенията в чорбаджийското семейство са само пародия на истинските връзки в патриархалния свят. Разкрита е и голямата заблуда, че тишината и спокойствието ще бъдат вечни в този дом. Али ага порицава остро поведението на Нено и защитава невинните слуги, станали жертва на Неновото обвинение. Той изрича знаменателните думи: „знай и това, че ако не послушаш моите съвети, то нашите граждани ще те накарат насила да бъдеш по човек", които разкриват пропастта между чорбаджиите и обществото, издълбана от безнравствеността и безчовечността на богатите. В този момент образът на Нено достига до крайна изява на пародийното: „Думите на Али ага направили силно впечатление на мазното Неново сърце, което отдавна вече престанало да се мърда, защото лойта и душевните качества на човека са тясно свързани между себе си." В края на повестта смехът отдавна е изчезнал и се налага тъгата от усещането за безсмислено пропилян живот, но и за справедливо възмездие за героите.
Повестта „Маминото детенце" е пародия на патриархалния бит. Чрез преобърнатия свят се изобличават пороците на чорбаджиите и се утвърждават добродетелите на обикновения българин. Писателят, подвластен на възрожденските идеали, вярва, че злото се таи само в средите на паразитното чорбаджийство. Поставяйки непреходните въпроси за стойността на човешкото съществуване, за пълноценността на живота, за развитието на личността и обществото, Л. Каравелов е уверен, че ще допринесе за осъзнаване и преодоляване на бездуховността.
@bgmateriali.com
