ПЕЙЗАЖ В ЛИТЕРАТУРАТА
Пейзаж (фр. paysage, от pays - страна, местност) е понятие от живописта, с което се означават картини, съдържащи природни изображения: планини, гори, долини, реки, морета и др. Освен планински, горски, полски или морски пейзажът може да бъде и градски - това са картини, на които са показани улици, площади, сгради или други градски пространства.
В литературата понятието пейзаж се използва за части от произведения, които се състоят от природни описания, и се нарича също природна картина. Основната задача на пейзажа е да представи мястото на действието в едно литературно произведение. Понякога словесният пейзаж може да запълни цяло произведение. Това е обичайно явление за поезията, където съществуват т.нар. пейзажни стихотворения, но са възможни и прозаични пейзажни творби.
Литературният пейзаж има и други предназначения. Често той служи като фон на събитията, представени в дадено произведение. Особено интересна е обаче ролята му като фон на чувствата и преживяванията на героите, когато той може да открои или подсили описаните душевни преживявания или взаимоотношения. Майсторски описаният пейзаж упражнява силно въздействие върху читателя - с величието, красотата и способността си да отрази и подчертае човешки изживявания той може да се превърне в най-представителната, запомняща се част от творбата.
По-специална роля играе пейзажът в пътеписите. Тяхното основно съдържание е точно описанието на различни географски обекти и тяхната природа, на непознати и необикновени места, посетени от пътешественика. Между най-големите майстори на пътеписа в българската литература изпъкват Иван Вазов и Алеко Константинов.
Пейзажът е един от компонентите на литературното произведение, в което най-ярко се проявяват талантът и майсторството на писателя.
В стихотворението „Хубава си, моя горо“ от Любен Каравелов красотата на родната природа е представена с помощта на сбор от представителни образи на гората - буки, дъбове, гъстата шума, водите и прохладата, тревите и цветята (божура).
В началото на стихотворението „Отечество любезно...“ Вазов въвежда най-познатите образи на красивата българска природа: „весели долини“ и „планини гиганти“, плодовете и цветята, житните ниви и розовите градини. Нататък картината се разширява до космически мащаби, като включва в себе си земята и небето. На един следващ етап българският пейзаж се полага отначало в измеренията на световното пространство, тъй като родното пространство е събрало в себе си най-ценното и прелестното от „Изтока“ и „Юга“. Най-сетне сравнението с райската градина извежда описанието на българската природа отвъд границите на човешкото съществуване, придава й божествен смисъл.
Разказът „Косачи“ от Елин Пелин започва със завладяващ нощен пейзаж. В хода на повествованието природната картина се обогатява, като важна роля в нея играят звуковите ефекти - отначало писъкът на кукумявката, а после и песента. Така разгърнатият пейзаж е не само фон на описаната ситуация, но и основно средство за усилване и подчертаване на емоциите и настроенията в разказа.
МАЙСТОРСТВОТО В ПЕЙЗАЖА
Създаването на пейзаж е изкуство и изисква специфични умения и огромно майсторство.
Преди всичко е необходима наблюдателност. Но не по-малко важно е вниманието - често, увлечени в разговори или в мислите си, не забелязваме прелестта, която се открива пред погледа ни.
Съществуват и някои правила, по които се изгражда една природна картина. Важно е да се създаде обща начална представа за мястото. Най-често това се постига с панорамно описание на обстановката. Онова, което вдъхва живот на пейзажа обаче, са конкретните подробности. Тяхното детайлно описание придава на картината нагледност и внушава представата за непосредствено присъствие.
Обичайната логика при създаване на пейзажа е от общото към конкретното, от далечното към близкото.
Съществува обаче и обратната възможност - като начало да се представи отделен детайл и от него да се върви към общата панорама.
Възможно е и многократно придвижване между общото и конкретното, какъвто е случаят със стихотворението на английския поет Уилям Уърдсуърт „Нарциси“. Във въвеждащите стихове погледът на поета е привлечен от поляна с нарциси. Началната картина постепенно се разширява и с включването на езерото, гората и сравнението със звездното небе се превръща в изображение на всемира. Ето първите две строфи от това стихотворение:
Подобно облак в знойно лято
аз сам през хълм и дол вървях,
когато множество безбройно
от златни нарциси видях
в лек танц край езерната шир
да пърха и кръжи безспир.
Като трептящите Звездици
на онзи блеснал Млечен път
те не преставаха в редици
край залива да се тълпят
и с хиляди пред моя взор
там люшкаха се на простор.
(Превод: Александър Шурбанов)
Характерна за пейзажа в литературните творби е засилената употреба на епитети и сравнения, както и струпването на съществителни имена, а в по-редки случаи и на глаголи. Важни художествени средства за изграждането на природни картини са олицетворението и употребата на думите в преносно значение.
Възможни са и преки обръщения към описваната природа, най-често изпълнени с възклицания.
@bgmateriali.com
