ПЕЙО К. ЯВОРОВ – „АРМЕНЦИ“
(Анализ)
1. ЛИРИЧЕСКАТА ТЕМА И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО
Стихотворението „Арменци“ представя една позната за българските читатели тема, но показана от друга гледна точка. Вместо известните от стихотворенията на Ботев и повестта на Вазов „Немили-недраги“ български хъшове в Румъния виждаме група арменски бежанци. Това обаче го разбираме само от заглавието на стихотворението. То придава известна историческа конкретност на показваното в творбата: За да задуши националното самоопределение на арменците, правителството на Османската империя подтиква живеещите в съседство кюрди да предприемат масови кланета над арменското население в Източна Турция. Като реакция на тези изстъпления през 1894 избухва въстание, което е зверски потушено. Бежанската вълна достига 300 000 души, като 50 000 от тях намират убежище в България. Именно такава група от арменски бежанци е наблюдавал и Яворов по време на престоя си като телеграфист на гара Скобелево.
За всичко това обаче стихотворението не казва нищо. Заглавието е извадило историческата конкретност „пред скоби“ – читателите е трябвало да разчитат на своите собствени знания по въпроса. В текста на стихотворението както бежанците, така и техните мъчители са назовавани само с общи понятия: „изгнаници“, „народ мъченик“, „дечица“, „жертви“, „гонено стадо“ – за бежанците, а за потисниците – „звяр гладен“, „тиранин беснеещ“, „кръвник безпощаден“. Но и още нещо. В текста на „Арменци“ срещаме много образи, познати от други произведения на българската литература, описващи подобна ситуация – „майка робиня“ (ср. „О, майко моя, родино мила ...за тук, че ти си черна робиня“), „те пият... и пеят“ (ср. „Пием, пеем буйни песни“), „в кипящото вино щат спомен удави“ (ср. „Вино дайте! Пиян дано аз забравя ...Да забравя край свой роден, бащина си мила стряха“), „разбити гърди“ (ср. „С дълбока на гърди рана“), „глава ще натегне“ (ср. „глава се люшка“), „тиранин беснеещ“ (ср. „А тиранинът върлува“), „бащин си кът“ (ср. „бащино ми огнище“, „бащина си мила стряха“), „немили-недраги в далека чужбина“ (ср. „по тази тежка чужбина да ходим да се скитаме немили, клети, недраги“), „а зимната буря им сякаш приглася“ (ср. „Зимата пее свойта зла песен“). Описаната ситуация като цяло почти дословно повтаря сцената в кръчмата на Странджата от повестта „Немили-недраги“, в която група хъшове пият и пеят. Прескачането на мотива „немили-недраги“ от творба в творба – за пръв път се появява в „На прощаване в 1868 г“, оттам е заимстван за заглавие на Вазовата повест, за да се появи отново в „Арменци“ – подсказва, че той е разгледан като универсална човешка ситуация, а не като достоверно описание на конкретна историческа случка. И тази близост с произведенията на българската литература не е случайна. Тя иска да подчертае, че страданията на бежанците са, от една страна, една универсална човешка ситуация, в която може да попадне всеки, но от друга страна, че това е мъка, дълбоко позната на българите, които само допреди двайсетина години са се намирали в същото положение. Затова и близостта им с новите страдалци е така голяма, а емоционалната им връзка с тях – така силна.
По времето, в което се развива действието, описано в „Арменци“, борбата на европейските на роди за национално осъзнаване и самоопрделение все още се схващала като обща борба на всички хора за правото да имат своя родина. И обратното – чувството за загубена родина е било също така познато на мнозина. Не напразно Яворов поставя стихотворенията „Арменци“ и „Заточеници“ едно до друго в изданието на „Подир сенките на облаците“. Защото независимо дали става дума за македонски революционери, заточени в крепостта Подрумкале, или за арменски бежанци, пропъдени от родината си, проблемът е един и същ – човешки същества страдат за своята загубена земя, преследвани, защото са поискали да бъдат свободни. Тази обща борба на европейските народи изгражда едно общо символно пространство и една човешка общност между всички, които се борят за свобода. Общност, която идващият двайсети век ще разруши, превръщайки естественото право на национално самоопределение във войнстващ национализъм.
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
Външният конфликт, предизвикал нещастието на изгнаниците, е този между тях и тиранина. Но този конфликт е ясен и затова не е разработен в стихотворението. Онова, върху което „Арменци“ се съсредоточава, е заредената с вътрешен конфликт ситуация на преживяването на нещастието. Сгъстеното напрежение идва от сблъсъка между сила и слабост, между подвиг и поражение, между свобода и робство, между родина и чужбина. Тези две състояния се редуват непрекъснато в хода на описанието, но намират своята най-ярка реализация в двете основни действия, които извършват изгнаниците – пиенето и пеенето.
Още въвеждащите стихове представят този сблъсък. От една страна, изгнаниците са „отломка нищожна“, но от друга, принадлежат към „винаги храбър народ мъченик“. От една страна, те са „дечица на майка робиня тревожна“, но от друга - „жертви на подвиг чутовно велик“. Последните два стиха на строфата са построени като парадокси. Пиенето, което обикновено води до веселие, тук е противопоставено на „а тънат сърцата им в рани“. Пеенето, което също е веселие, отново не води до нищо друго освен до мъка – „тъй както през сълзи се пей“.
След като по този начин въвежда в основния конфликт и двата основни мотива, които го реализират, стихотворението последователно ги разработва, подсказвайки двата възможни изхода от конфликтната ситуация. От едната страна е пиенето. Също както и в Ботевото стихотворение „В механата“ неговата задача е да доведе до опиянение и до забрава на всичко важно за човека – майката родина, нейния вик за помощ, споменът за нещастията. Пак, както при Ботев, причината за това е „беснеенето“ на тиранина (ср. „а тиранинът върлува“), който е представен с възможно най-страшни определения. Но най-страшното е, че пиенето е представено като единствения възможен път – „немили-недраги в далека чужбина, един – в механата! – открит им е път.“ Всичко това води до загубване на човешкото у човека и до превръщането му в скот, ако пак се върнем към определенията на Ботев.
Скотското начало изпъква и при въвеждането на противоположния мотив – този на пеенето. Песента на изгнаниците е „дива“, а чувствата, които тя поражда, са „злоба“, глъчка“, „изсушен разсъдък“ и „мъст, мъст кръвнишка“. Това е зверска, а не благородна човешка реакция. Тя е разбираема, но не и оправдана. Постепенно обаче мотивът за пеенето със своето развитие подсказва и втория възможен изход от противоречието – солидарност в борбата за справедливост и човешки права. Този изход е подсказан от образа на бурята, която приглася вече не на „дивата“, а на „бунтовната“ песен. Това пригласяне сякаш внушава, че изгнаниците не са сами, че целият свят усеща тяхната мъка и им съчувства, че това единство между тях и света води до „нечувана мощ“. Тази мощ няма да позволи на страдалците да загубят човешкия си облик, забравяйки всичко най-важно на света, а напротив – ще превърне обикновеното битово пиянство в „пиянството на един народ“, т.е. ще доведе до онова въодушевление и възраждане, което ще издигне човека до величие.
3. ГЕРОИТЕ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
В центъра на стихотворението „Арменци“ са страдащите от загубването на родината си изгнаници. Както вече видяхме, тяхното страдание пробужда противоположни чувства и може да доведе до два противоположни изхода. Може да ги превърне в зверове, подобни на тиранина, който ги е прокудил от „бащин кът“, може да ги направи безволеви и нищо непомнещи същества, за които вече няма „мило-драго“. Но може и да възвиси техния дух, да облагороди чувствата им, да им помогне да преодолеят загубата и да ги превърне в символ на солидарността и единството на всички хора, на човека и света.
В това отношение много интересен е образът на онзи, който никъде не се появява в стихотворението, но присъства в него като очи, уши, глас и сърце. Става дума за лирическия говорител. Нещастието на изгнаниците протича пред неговите очи. И от това какъв ще бъде неговият поглед, каква ще бъде неговата реакция и крайна сметка неговата оценка на видяното, зависи в решаваща степен и кой от двата възможни изхода ще вземе връх. Той би могъл да види изгнаниците през очите на браилските граждани, чиято единствена реакция на въодушевената песен от кръчмата на Странджата е бездушното „булгари беци“, т.е. пияни българи. Погледът на лирическия говорител обаче не е такъв. Той е в състояние да види истинската човешка мъка и истинското въодушевление зад шумното пиянство в „порутен бордей“. И да предаде това свое усещане на читателите. Това всъщност е онази мяра за човешкото, която стихотворението внушава – солидарност, състрадание, братска подкрепа. Но те са възможни само ако и външният наблюдател – лирическият говорител и неговите читатели – ценят онези неща, които превръщат човека вчеловек, ако се изразим с думите на Пенчо Славейков. Това е голямата поука, внушавана от „Арменци“ – че нещастията могат да унищожават, но могат и да възвисяват. И от всеки от нас поотделно зависи кой от тези два възможни пътя ще избере.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО
Както всяко лирическо произведение и „Арменци“ създава един по-скоро символичен свят. То не се стреми да обрисува цялостна картина на случващото се, както би постъпил един повествовател. Нека си припомним описанието на Вазов от глава трета на „Немили-недраги“. Там същата ситуация е показана много по-разгърнато и по-подробно. Лирическото стихотворение обаче се съсредоточава само върху отделни детайли, заредени с висока обобщаваща сила. Затова четенето на такъв текст изисква особено внимание към всеки образ, към всеки израз, към всеки мотив. Тяхната символика, развитието и вътрешното им противопоставяне съдържат в себе си смисъла, който стихотворението иска да внуши. А фактът, че то сякаш непрекъснато „цитира“ различни произведения на българската литература, говори, че образът на света, създаван от него, не е единичен и затворен в себе си, а е част от една цялостна представа на българската култура, от едно общо символно пространство, в което народността няма значение, а само това дали си добър, или лош човек, дали си тиранин, или жертва, която се бори за своите естествени права. Затова и изхождайки от едно конкретно историческо събитие – неуспешното арменско въстание и неговото кърваво потушаване – стихотворението потиска историческата конкретност, за да тръгне по пътя на обобщението и универсалността. Всеки човек може да се окаже в ролята на жертва, всеки човек може да стане свидетел на чуждото страдание. Единственото, което има значение, е начинът, по който нещастието се преживява и оценява.
5. МЯСТОТО НА „АРМЕНЦИ“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ
Още с появата си на страниците на сп. „Мисъл“ през 1900 година „Арменци“ привлича вниманието на публиката. През 1910 г. е проведена анкета сред българските читатели, в която те са приканени да посочат имената на двама от живите тогава български писатели, които особено обичат, както и заглавията на някое от техните произведения. Огромното мнозинство на участвалите в анкетата посочва името на Яворов и почти винаги с неговото стихотворение „Арменци“. Това е време, в което съдбата на българското население в Македония се преживява особено болезнено, а заедно с нея и съдбата на всички угнетени народи по света, които се борят за своите естествени човешки права. Този всеобщ емоционален прием на „Арменци“ показва нещо изключително важно – че българското общество от онова време е било решително на страната на солидарността и човещината.
В знак на благодарност за проявеното съчувствие арменската общност издига в Борисовата градина в София паметник на Яворов. И този жест е разбираем. Но значението на „Арменци“ далеч надхвърля проявата на съчувствие само към един отделен народ, само към едно конкретно нещастие. Такива творби помагат за изгражане на универсалната ценностна система, издигайки родината, човешките права, достойнството на всеки, съпричастието и единството като най-важните ориентири, ръководещи човека в неговия живот.
@bgmateriali.com
