ПЕЙО К. ЯВОРОВ – „ДВЕ ДУШИ“
(Анализ)

 

          1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ИЗБОРА И РАЗДВОЕНИЕТО

          Мотивът, разработен в стихотворението „Две души“, е много разпространен в литературата от края на 19. и началото на 20. век. За пръв път темата за нещастния човек, който желае едно, а излиза противоположното, е разработена от френския ренесансов поет Франсоа Вийон в неговата балада, писана за конкурса в Блоа: „До извора умирам аз от жажда, / горя и тракам със зъби от студ.“. Символистите, които Пол Верлен нарече „Прокълнатите поети“, припознават Вийон за свой предтеча и охотно разработват мотивите от неговата поезия. У нас освен Яворов към същия мотив се обръща и Димчо Дебелянов в стихотворението си „Черна песен“. Яворовото стихотворение „Две души“ е вдъхновено от елегията на С. Я. Надсон, много популярен по онова време поет, „Неспокоен, от жажда душевна томим“, от която елегия заимства прословутия стих „Аз не живея, аз горя!“. Разработката на Яворов обаче се различава от обичайното звучене на мотива най-вече по това, че противоположностите, с които се сблъсква лирическият герой, не са във външния свят, а в самия него.

          Ситуацията, представена в това неголямо по обем стихотворение, е пределно опростена и обща – лирическият герой размишлява за своя живот и за причините, поради които той сякаш не се случва. Не е споменато изрично, но става пределно ясно, че възприема живота си не като биологичен процес, а като духовно съществуване, което трябва да остави някаква следа в света. В началото усещането на героя, че не живее, а гори, може да се възприеме двояко – метафорично употребена, думата „горя“ може да означава или пределно интензивен живот, или напротив, изчезване от живота. И причината за тази напрегнатост не е в някакви външни обстоятелства, наложили на човека едно принудително бездействие (моден по онова време мотив), а във вътрешната раздвоеност на душата му, в която се борят две противоположни сили.

          Най-общо казано, тези две сили се свързват с божественото и земното начало у човека. Ангелът (букв. „вестител“) е същество, чрез което Бог общува със смъртните, предава им волята си, закриля ги, напътства ги. Да бъдеш ангел, на практика означава да служиш на божествения закон, на висшите сили на мирозданието, да владееш тайните на живота. Мисия, която лирическият герой на поета Яворов неотстъпно следва, макар и да съзнава, че тя носи страдание. От друга страна, демонът е символ на противоположните сили, силите на злото и разрушението, на страстите и греха, към които земната природа на човека го тласка. Проблемът на лирическия герой е в това, че той не може да намери изход от така очерталия се конфликт. 

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          На пръв поглед бихме могли да сметнем, че конфликтът в творбата се изразява само от борбата на двете противоположни сили в душата на героя. Такъв сблъсък действително съществува, като при това е много силен. Двамата участници в битката са напълно непримирими, което означава, че героят не вижда никакъв възможен компромис, никакъв път да се намери баланс, хармонизиране или взаимодействие между тях. Това е ключов момент в творбата, защото въвежда мотива не просто за трудния, та дори невъзможен избор, а за пълната липса на избор. Двете начала са еднакво силни и еднакво същностни за героя, като в същото време той ги осъзнава като несъвместими едно с друго. Това на практика означава, че начинът, по който се вижда и преживява светът, също ще се разпад не на два противоположни образа – това е темата на цялата втора строфа. В нейния край обаче за пръв път се появява още една ключова дума – пепел. С нея творбата въвежда мотива за прегорелия, угасналия живот, за живота, който не е могъл да се състои, защото двете противоположни сили са се самоунищожили.

          С този мотив творбата въвежда втората и много по-важна страна на конфликта – сблъсъка между желанието за осмислено и оставящо следа съществуване и тъжната констатация, че то е невъзможно. При втората си поява метафората „горя“ вече е еднозначна – унищожаване, изгаряне, пепел. Пепел, към която човекът се връща след смъртта си. Пепел, изразяваща резултата на целия му живот – това е следата, която той ще остави: „и ще бъде следата ми пепел из тъмен безкрай“.

          3. ГЕРОЯТ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Персонажната система в стихотворението е много особена. От една страна, героят е сам – срещу него не присъства лирическият „ти“ (в поезията на Яворов това най-често е жената или някаква друга женска същност като песента), нито пък съществува някакъв външен за героя обект, за който се говори („той“). Героят гледа в себе си, говори за себе си, оплаква себе си. От друга страна обаче, чувството, че двете противоположни същности, борещи се в неговата душа, са нещо отделно, е много силно. Това чувство е въведено от израза „в гърдите ми се борят две души“. Не две сили, не две желания или две същности, а именно две души. А знаем, че думата душа често се използва за назоваване на отделен човек – реплика от рода на „ще дойдат двама души“ се възприема като напълно нормална. Усещането се засилва и от образа на борбата между тях – те са изправени един срещу друг, дишат пламъци, които сушат героя, в чиито гърди те сякаш живеят автономно. Какво означава това необичайно разтрояване на привидно единната фигура на героя?

          То е метафоричен израз на усилието за осъзнаване на собственото съществуване. Човекът трябва да излезе извън своите граници, да се погледне отвън, за да стане обект за познание на самия себе си. Заедно с това обаче човекът се нуждае и от нещо друго – от усещането, че е нещо единно, цялостно и уникално. Само така той ще е сигурен, че действително съществува. С разпадането на единния човек на две непримирими души това съзнание изчезва. При това не става дума за болест от рода на шизофренията, когато у човека живеят две същности, появяващи се в различни етапи от неговия живот. Болният човек не осъзнава своята раздвоеност, едната му същност не подозира за съществуването на другата. Докато тук те и двете са налични, непримирими, борещи се, раздвояващи целия живот на човека. И точно в това е трагизмът – без съзнание за цялост човекът не може да е сигурен, че въобще съществува, че въобще го има. Той става невидим за другите: „следите ми засипва: кой ги знай?“ А да бъдеш невидим за другите, означава да си невидим и за себе си, защото ние се осъзнаваме само през очите на другия в себе си.

          И причината за това самоунищожение се крие в начина, по който героят възприема своите противоположни същности – тази на ангела и тази на демона. А проблемът не е в това, че те изразяват полярни състояния и ценности – добро и зло, божествен и земен живот, дух и плът – а че принадлежат към два съвършено различни свята. Това е устойчив мотив в поезията на Яворов – при него светът е разделен на две половини, а между тях има непреодолима, но прозрачна преграда – ледена стена, стъкло на прозорец и др. под. Човекът осъзнава тази двойственост на света, в който е принуден да живее, но осъзнава и невъзможността да го обедини в един цялостен свят. И точно това е причината, която му пречи да възприеме себе си като единство и цялост, да избере един от двата пътя или да потърси начини да ги хармонизира и съчетае.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО

          Особеностите на ситуацията – гледане навътре в себе си, за да се разберат причините за мъчителното неслучване на живота, определя и начина, по който стихотворението изгражда образа на света. Това в никакъв случай не е видимият реален свят, а светът на самоосъзнаването. Затова и визуалните образи, изграждащи лирическата картина, имат подчертано метафоричен и символен характер. Основна е метафората за горенето – един сложен образ, в който се съчетават множество, понякога напълно противоположни представи като неистовост, подчертана активност, свръхчувствителност, от една страна, а от друга – изгаряне, унищожение, безследно изчезване.

          Важни са и образите на непримиримите същности, проявени във фигурите на ангела и демона. Тези думи са употребени не само в техните буквални значения, свързани с идеята за свещеното и плътското, но и с многобройните им литературни интерпретации. Всъщност според множество предания демонът не е нищо друго освен паднал ангел, отказал се от своята божествена същност и по този начин станал изразител на разрушителните сили. От друга страна обаче, представата за ангела като божествен пратеник изразява идеята за пълен отказ от телесното, от страстите и чувствата, докато демонът е символ именно на тази страна от човешкия живот. Тяхната непрекъсната и непримирима борба символизира невъзможността на човека да избере един от двата пътя – те дотолкова са същностни за него, че отказът от едното или от другото е невъзможен.

          Вътрешната раздвоеност на личността води и до раздвоеност на света, в който човекът живее. Дори и в камъка се чува туптенето на две сърца – образ, който директно води до романтическия свят на Лермонтовия „Демон“ – една вечер демонът се приближава до килията на своята възлюбена Тамара, но размисля и решава да се откаже от нея. Ала когато понечва да си тръгне, усеща, че не може да помръдне крилото си. Тогава проронва една-единствена сълза, нечовешка сълза, която прогаря камъка, на който пада.

          Много важни са и образите на пепелта, вятъра и следите. Пепелта е символ на пълното небитие, на пълното изчезване и завръщане към безкрайния кръговрат на природата, лишаващ човека от човешката му същност. Спомняме си, че в мита за Сътворението Бог прави човека от земна пръст (пепел), но за да го съживи, т.е. да го направи именно човек, му вдъхва от своето божествено дихание. След Грехопадението обаче го проклина да се върне в пръстта (да стане на пепел), от която е произлязъл. С други думи, да престане да бъде човек. Вятърът, от своя страна, е символ на неуправляемите световни стихии и обстоятелства – този мотив е универсален за символистическата поезия, въведен от Пол Верлен чрез образа на люшкания насам-натам от вятъра изсъхнал (мъртъв) лист. Яворов също използва този образ в стихотворението си „Лист отбрулен“. На практика това означава, че човекът по никакъв начин не може да управлява своята съдба, а е обречен вечно да бъде играчка на обстоятелствата. А той толкова копнее за възможността да реализира собствените си желания и представи за осмислен живот. Следите пък са израз именно на този осмислен живот. Да оставиш следа, означава, че си бил нужен на някого, който не само ще помни твоето съществуване, а и ще продължава да се ползва от това, което си оставил. Засипаните с пепел от вятъра следи означават пълната невъзможност за осмисляне на живота. И причината се крие в лошата двойственост на човешкото същество.

          5. СТИХОТВОРЕНИЕТО „ДВЕ ДУШИ“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

          Прочетено само̀ за себе си, стихотворението „Две души“ внушава песимистичния възглед за пълна безперспективност и безнадеждност на човешкото съществуване. Не бива да забравяме обаче, че то е част от цялостен лирически цикъл, в който по точно определен ред се появяват няколко стихотворения, даващи различни прочити на основния проблем. Най-напред е стихотворението „Проклятие“, в което божествената и телесната същност на човека са противопоставени, но не във вида на мистични същества като ангела и демона, а като земни мъж и жена. Мъжът копнее за духовното, за „светли вдъхновения“ в една душа храм, докато жената събужда у него плътските инстинкти и страсти, оскверняващи храма. Осъзнавайки своето падение, на човека не му остава нищо друго, освен да влачи жалко съществувание и да оплаква нещастната си съдба, провалена заради изгубения път. Следващото стихотворение, „Все пак“, въвежда нова трактовка на същия проблем. Независимо от съзнанието за несъвместимост между мъжкото и женското, между идеалното и телесното, героят декларира, че продължава да обича своята възлюбена и че за него е радост да умре за своята любов. Така посланията на двете стихотворения на практика се самоунищожават и неутрализират. В резултат се стига до сливането им в един общ образ на невъзможното съществуване, осъществен в „Две души“. След него обаче идва последното стихотворение от цикъла „Ще бъдеш в бяло“, в което демоничното същество жена се превръща в ангел, облечен в бяло. Така разполовеният свят на човека може да се съедини, божественото и телесното да си подадат ръка, а героят да намери начин да създаде нов свят за двама им, „и свят, и храм“. Именно цикълът е това, което изгражда внушенията, до които Яворов иска да доведе своя читател – да му покаже цялата сложност и вътрешна противоречивост на човека, възходите и паденията в процеса на самоосъзнаване, за да се стигне накрая до намиране на спасително решение. Човекът обаче трябва да мине през целия този път, за да почувства сложността на избора и да възприеме посланието не като натрапен морал, а като изстрадана истина.

Източник: "Диоген"

@bgmateriali.com

Изтеглиsave