ПЕЙО К. ЯВОРОВ – „ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ“ И „В ЧАСА НА СИНЯТА МЪГЛА“
(Анализ)
1. ЛИРИЧЕСКАТА ТЕМА И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО
На пръв поглед двете стихотворения разработват различни теми. „Две хубави очи“ представя изповедта на млад мъж пред неговата любима, въображаемия му разговор с нея, чувствата, които поражда в душата му образът на любимото лице, събран в точката на очите – най-изразителната част от човека, разкриваща вътрешния му свят. Стихотворението „В часа на синята мъгла“, от своя страна, показва размислите на един човек, привършил жизнения си път, който седи до прозореца и мислено разговаря с децата, играещи на улицата. Единственото, което обединява тези две стихотворения, е мотивът за детството – в „Две хубави очи“ той се среща в израза „душата на дете“ и в обръщението „дете“, а другото стихотворение е изцяло послание към децата и детството, противопоставени на старостта.
И в двете стихотворения детството е свързано с едни и същи представи и ценности – невинност, непорочност, неизхабеност на човешкото същество, неговата непоквареност вследствие на житейските изпитания. И в двете стихотворения лирическият герой, тръгвайки от тази чистота и невинност, изпитва тревога, че житейските превратности ще я унищожат и прекършат. В „Две хубави очи“ идеята за изпитанията е изречена с израза „страсти и неволи“, а в другото стихотворение за това служи символът на бурята, разразяваща се по пладне – най-активния период от човешкия живот.
Между двете стихотворения съществува и още един общ момент – идеята за кръговрата. „Две хубави очи“ изцяло подчинява композиция си на този принцип – отделните стихове образуват концентрични кръгове, представяйки едно и също твърдение в положителен и отрицателен план - „Страсти и неволи / ще хвърлят утре върху тях / булото на срам и грях. / Булото на срам и грях – / не ще го върлят върху тях / страсти и неволи.“ От своя страна, „В часа на синята мъгла“ представя идеята за кръговрата с няколко образа. Първият е „Извършва слънцето заклетия си ход“ и с него е въведен космическият ред, в който човек се вписва. Вторият образ е представата, че същите тези деца, които в момента на говоренето играят под прозореца на лирическия герой, един ден също ще седнат като побелели старци пред своите прозорци и тогава „в часа на синята мъгла“ ще разберат най-сетне неговите тревоги, но и нещо по-важно – спомняйки си за него, ще осмислят неговото съществуване и по този начин ще го впишат в космическия ред.
Оказва се, че независимо от външните разлики в темите на двете стихотворения те поставят един и същи проблем – в какво се състои смисълът на човешкото съществуване, как човек да запази своята душевна чистота и непоквареност въпреки житейските изпитания, как да се впише в космическата хармония, без да обезличава човешката си същност. Тези въпроси не получават отговор. Напротив - композицията и на двете стихотворения, както и размислите на лирическия герой изразяват тревогата, че намирането на отговор е невъзможно. Което всъщност е един от основните проблеми на цялата Яворова лирика – да си спомним само за „свръхземните въпроси, които никой век не разреши“ от „Маска“.
А този проблем вече може да разгледаме като представителен за хуманитарните търсения на епохата. На мястото на ясния и подреден свят, в който живее традиционният човек – свят, изграден от митологията и религията, и в който е твърдо установено кое е добро и кое – зло, идва един неподреден, неопознат и най-важното – непознаваем свят, в който не е ясно „кой ще назове честта и кой позора“. Модерният човек се сблъсква с тези въпроси и съвсем естествено започва да изпитва тревога дали ще успее да ги разреши и по този начин да намери житейска опора и смисъл на съществуването си.
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
Още в заглавието на втората тема, свързана с Яворовата лирика, може да се разчете основният конфликт, разработван в стихотворенията от книгите му „Безсъници“ и „Прозрения“ – сблъсъкът на вярата с неверието. Да си припомним, че човешката цивилизация, или поне онази част от нея, която се свързва с културата на християнството, разглежда вярата, надеждата и любовта като трите основни ценности, определящи самата същност на човешкото. Или, както казва св. апостол Павел – „щом любов нямам, нищо не съм“.
Загубата на вярата, надеждата и любовта лишава човека от опората му и го превръща в „лист отбрулен“ – също един от основните мотиви на символистичната поезия. Но ето че лирическият герой и от „Две хубави очи“, и от „В часа на синята мъгла“ е лишен от тях. В първото стихотворение той обича, но любовта му не е споделена, а което е по-важно – не се знае дали може да бъде споделена, защото любимата остава безучастна: „Не искат и не обещават те!“. Интересното тук е, че при първата си поява този стих завършва с многоточие, което все пак крие известна надежда, докато при втората си поява завършва с категоричната удивителна, внушаваща края на всяка надежда. Неясен остава и изходът между съмнението, че житейските изпитания ще прекършат детската чистота и вярата, че това няма да се случи.
В стихотворението „В часа на синята мъгла“ героят, който прави равносметка на живота си, се съмнява дали този живот има някакъв смисъл, или не. Той е преминал през житейските изпитания, познава живота – „Аз зная що е пек, аз зная що е буря“, но не е сигурен, че съществуването му е имало смисъл – тайната на тия златни небеса си остава тайна. Битието му би било осмислено, ако беше узнал загадките на живота. Но преживяното не дава отговор, той продължава да не знае тайната на живота и смъртта, на честта и позора. Затова вместо надежда в душата му цари тревога. Единственото успокоение за героя се крие в мисълта, че може би децата, които той гледа през прозореца, един ден, преминали през житейските изпитания и на свой ред седнали без сили до прозореца, ще си спомнят за него. Това би означавало, че все пак животът му не е минал напразно, че независимо от неуспеха му да разгадае тайните на битието („остали тайна за мечтата“), все пак усилията му са били забелязани и оценени. След цял живот борби на духа, той така и не е разбрал красивия и непроницаем свят, който ни мами там, горе – отново се връща към извечното: единствената ни утеха в човешката смъртност са тези след нас, децата, паметта. Един човешки живот не стига.
3. ГЕРОЯТ НА СТИХОТВОРЕНИЯТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
Макар и формално в двете стихотворения лирическият говорител да има различни характеристики – в едното чуваме гласа на влюбен млад мъж, а във второто – немощния шепот на белобрад старец, цялата лирика на Яворов създава образа на един цялостен лирически герой, сполучливо характеризиран в „Песента на човека“:
Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом нейде да застана,
напред самотно устремен.
Този герой е обрекъл себе си, живота си, чувствата си на едно самотно търсене на истината за човека. Нека не забравяме, че поетите от кръга „Мисъл“ са представители на първото модерно поколение у нас. В традиционното общество водеща е силата на общността, на която отделният човек напълно се подчинява. Общността знае отговорите на всички въпроси – кое е добро и кое зло, как е устроен светът, как трябва да се постъпва във всяка ситуация. Колкото по-успешно отделният човек се впише в този модел, толкова по-осмислен и правилен изглежда неговият живот. В модерната епоха обаче нещата се обръщат. На преден план излиза отделният човек. Той е задължен сам да решава как е правилно да се постъпва във всяка житейска ситуация, сам да преценява кое е добро и кое зло („Но кой ще назове честта и кой позора?“). За да бъде обаче човекът в състояние да поеме тази огромна отговорност, той трябва да има ясни ориентири, да познава както тайните на битието, така и тайните на човека. А познаваеми ли са те? А и в душата на човека се борят различни, често противоположни сили. Как в такъв случай да се справи той с тази тежка задача?
Това е централният въпрос, на който се стреми да отговори търсачът на истината за човека, който е главният герой в лириката на Яворов. Той трябва да обрече живота си на това търсене, без да е сигурен, че ще намери отговорите или те ще си останат непостигната енигма („висоти, остали тайна за мечтата“). Така героят стига до един съдбоносен въпрос – дали в търсенето на истината за човека няма да загуби своята естествена човешка същност? Дали пътят към познанието няма да го откъсне от хората и по този начин познанието му да се окаже ненужно? Този въпрос кара героя да страда. Да страда от несподелеността на своята любов, да страда от неяснотата на своя живот, от съзнанието, че той може да е преминал напразно. Но парадоксално, страданието се оказва единственият път към така желаното познание.
Приемайки страданието, героят на Яворовата лирика завинаги се отделя от удобния живот на обикновените хора. Тази му отделеност го прави едновременно и силен, и слаб. Силен, защото нищо не го свързва с привичния покой, но и слаб, защото съмнението непрекъснато го измъчва. Неговият героичен жест обаче се състои в това, че въпреки съзнанието за непостижимостта на тайната, той продължава да търси. Именно тази трагична отдаденост на въпросите за живота и смъртта („Що иде тук – и кой отива там, – отвъд“) е основното послание, което Яворовият лирически герой иска да предаде на следващите поколения. Той, от една страна, се бои дали те ще устоят на житейските изпитания, но от друга, е уверен, че страданието и съмнението са единственият правилен път към познанието („Неволно пита взор посоките далеки / където се преплитат пътища, пътеки...“), че без тях истината за човека не може да бъде открита. Така самотното търсене, противопоставящо вяра и неверие, се очертава като единствената правилна мяра за човешкото.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ „ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ“ И „В ЧАСА НА СИНЯТА МЪГЛА“
Повечето читатели, а и немалко от анализаторите на Яворовата лирика, макар и да съзнават нейния символистичен характер, все пак продължават да търсят в нея житейската достоверност. Особено когато става дума за любовните стихове на поета, към които „Две хубави очи“ безспорно принадлежи. Основание за това им дава фактът, че в живота на Яворов жените наистина играят съдбоносна роля. Най-малко три са реалните жени, които по някакъв начин намират място в неговата поезия – Мина Тодорова, сестра на приятеля и съмишленика Петко Ю. Тодоров, Дора Габе и Лора Каравелова. По признанията на самия Яворов зад стихотворението „Две хубави очи“ стои именно Мина Тодорова. Намирайки се в Париж, където през 1910 г. тя умира, Яворов пише един „Философско-поетичен дневник“, чрез който се опитва да превъзмогне тежката загуба. В този дневник може да се прочетат следните редове:
„Когато я гледах – аз гледах само нейните очи, които ме обливаха е топлината на майското слънце. Когато затворех очи, аз чувствах само ръце в ръцете си, които трепереха с трепета на всички радости.
И нищо повече.
И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен.“
Но съдържанието на стихотворението е максимално изчистено от всяка предметност и житейска достоверност. То е един символен образ на мъчителното търсене, на желанието за споделеност, на тревогата от бъдещето, на борбата между вярата и съмнението. Основните образи в творбата – двете хубави очи, душата на дете, страсти и неволи, булото на срам и грях, молитвата на душата – са подчертано символични, зад тях се крие Идеята, за която говори Жан Мореас в своя „Манифест на символизма“. Другият основен принцип на символизма – "Музиката преди всичко“ – е реализиран чрез виртуозната композиция на творбата. Нейната огледална структура кара всеки от разработените мотиви да се появи по два пъти – веднъж като положително твърдение, а втория път – като отрицателно. Така се оформя основното внушение на стихотворението – невъзможността да се стигне до категоричен отговор на съмненията. Кое е по-важно за героя – желанието за невинност и серафичност или нуждата от взаимност и живо чувство; възторгът от красотата на любовта или покрусата от възможното грехопадение; надеждата за взаимност или неверието, че това е възможно? Отговор на тези мъчителни въпроси не може да се даде. Затворено в своето симетрично съвършенство, стихотворението ни оставя сред едно вечно противоречие и вечна тревога.
Тревога откриваме и в стихотворението „В часа на синята мъгла“. Светът, който творбата изгражда, е подчертано символен, в него всеки образ, всяко действие, всяко чувство изразяват някаква идея. Намирайки се в края на живота си, лирическият герой обглежда пътя на човека – от утринта на детството, през бурното пладне на зрелостта до меланхолията на вечерта, символизирана от великолепния образ „е часа на синята мъгла“. Героят е преминал целия този път, узнал е всички житейски превратности („Аз зная що е пек, аз зная що е буря“), но не е стигнал до отговора на главните въпроси, които го вълнуват. Те са си останали тайна. Именно това предизвиква неговата тревога, директно изречена в края на първата строфа – „Деца, боя се зарад вас“. Защото децата на свой ред ще минат по същия път и техните безгрижни лица ще увехнат покрусени от житейските бури. Това ли е човешката съдба? Може би. Но може би все пак „в оня час на синята мъгла“ един жив спомен ще придаде смисъл на живота и ще донесе успокоението на едно прошепнато „лека нощ“.
5. МЯСТОТО НА „ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ“ И „В ЧАСА НА СИНЯТА МЪГЛА“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ
Тези две стихотворения са сред емблематичните творби на Яворов. Самият той нееднократно се връща към някои от техните образи. Така например в задушевния разговор на Христофоров и Мила от драмата „В полите на Витоша“ мотивът „две хубави очи“ зазвучава почти в същия контекст, в който е възникнало стихотворението. От друга страна, тревогите и съмненията, съставящи основното внушение на двете стихотворения, предизвикват противопоставяне и полемика. Един от най-големите български поети, който не крие свързаността си с Яворов – Никола Вапцаров, дори пише специално стихотворение „Не бойте се, деца!“, с което се противопоставя на Яворовия песимизъм, внушавайки бодростта на социалистическите идеи, според които човешкото щастие се крие в социалната справедливост.
Част от художествената биография на тези две творби е свързана с едностранчивостта на тяхното четене. Особено силно това се отнася до „Две хубави очи“. Много често то се чете като типично любовно стихотворение, изразяващо светлото и серафично чувство. Така се пропуска неговата вътрешна тревожност, съдържащите се в него съмнения, мъчителното търсене на истината за човека. Също като своя автор и неговия лирически герой, двете творби трябва да извървят трънливия път, водещ до зрелостта на една публика, способна да стигне до адекватен прочит – с цялата им дълбочина и противоречивост, с драматизма на търсенето, с красотата на художествената им образност.
@bgmateriali.com
