ПЕЙО ЯВОРОВ – „Заточеници“
(Анализ)
■ ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Стихотворението „Заточеници“ е написано в края на 1901 г. и е поетически отклик на конкретно политическо събитие, което има широк публичен отзвук не само у нас, но и в цяла Европа. То е тематично обвързано с националноосвободителния подем за освобождаването на българското население в македонските земи, които все още са под робство. За да привлекат общественото внимание към съдбата им, български младежи от гимназията в град Солун се решават на крайни действия – предприемат серия самоубийствени атентати. Тяхната саможертва разтърсва съвестта на хората от цял свят, но не постига очаквания политически ефект. Властта осъжда останалите живи организатори на покушенията и ги изпраща на заточение. Събитията оказват силно влияние върху Яворов. Той е впечатлен от жертвения порив на солунските атентатори и вижда в тяхно лице пример за достойни патриоти. По това време, според собствените му думи, той търси само повод да се включи в македонската революция. За пристрастното му отношение загатва и посвещението на произведението: „Т. Александрову“, което трябва да се разбира „На Тодор Александров“. Той е близък приятел на поета и изтъкнат български революционер от Македония.
В съдържанието на творбата наистина не се срещат конкретни данни за политическите събития, но историческият контекст на създаването й, заглавието, посвещението, както и мотивът за трагичната раздяла недвусмислено обвързват „Заточеници“ с реални обществено-исторически факти.
■ ЖАНРЪТ
Стихотворението „Заточеници“ е елегия. Елегията е лирическа творба, позната още в старогръцката литература – там тя е свързана първоначално с ритуалната поезия при погребални обреди. Още в Античността обаче елегия почва да се назовава всяко лирическо произведение, изградено върху скръбни преживявания: дълбока лична скръб, жал по напразно изживян живот, любовно или житейско разочарование, отчаяние от несъвпадение между идеал и действителност. В нашата литература елегии са писали Христо Ботев, Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски и др.
„Заточеници“ е елегия, защото в произведението са водещи мотивите за страданието от непостигнатия обществен идеал и за трагичната раздяла с родния край. Те пораждат драматични човешки преживявания на неудовлетвореност и божа. От една страна, човешкият живот се е оказал непълноценен, щом не е увенчан с постигането на заветната цел на борбата (синовният дълг не е изпълнен). От друга, родното пространство остава все по-далеч и заточениците напразно се взират да доловят свидните очертания на любимия пейзаж (за сетен път очите търсят скъпите предели).
■ КОМПОЗИЦИЯТА
„Заточеници“ е съставено от пет строфи, всяка от които е с по осем стиха, като последният е скъсен. Осемстишната строфа се нарича октава – от латинската дума за осем: окто.
В постройката на елегията се наблюдава своеобразна композиционна рамка. Драматичните човешки преживявания са вкарани вътре в рамкиращата картина на вечерта. Още в първия стих се среща изразът заник-слънце, който назовава времето за свършек на деня. А към края на творбата олицетвореният образ на нощта птица (простира нощта крилото си) подсказва за вече пълното тържество на тъмнината. Пейзажът е натоварен със специфични функции. Той затваря като в обръч мъчителната изповед на осъдените. Природната картина играе роля на повече от фон – тя поема в себе си, разтваря състоянието на човешко отчаяние: сама става изразител на помръкналата надежда у бунтовниците.
■ ТЕМИТЕ
Яворовата елегия разработва една от вечните теми в изкуството – за дълга пред отечеството. В първите години на XX век тя е болезнено актуална за онези българи, които все още не са постигнали свободата. Самият поет чувства като своя гражданска мисия нейното непрестанно тревожно напомняне пред обществото. За тази тема подсказват инверсиите гнет вековен, дълг синовен, предател клет и определянето на житейския избор на съпротива като съдба завидна.
Но в „Заточеници“ темата е усложнена и от мотива за нравствената неудовлетвореност на хора, измъчвани от изгарящо чувство за вина, че не са дали докрай всичко от себе си на каузата – че са останали живи, а в същото време са лишени от шанса да продължат битката. Метафоричният израз свят олтар свързва саможертвата с идеята за свещената длъжност на човека ревностно да отстоява своята вяра.
■ ГЕРОИТЕ
Героите в елегията са лирически обобщени – читателят не научава никакви конкретизиращи подробности за тяхната човешка индивидуалност. Сякаш поетът е предпочел да ги възприемаме като група от личности, най-отличаващото за които е страданието.
А страданието на лирическите герои има както личен, така и обществен характер. Те са лишени от моралната опора на сигурността, защото е принудително разкъсана връзката им с татковината. Съдбата им на изгнаници (за която подсказва още заглавието, а след него и старозаветният образ на изгубения рай) предполага, че наистина до гроб ще ги преследва образът на родното. Те ще го носят като мъчителен спомен.
Но човешката участ е драматична не само защото им е отредена участ на прокудени. Освен натрупания гняв към врага заклет творбата загатва и за друг източник на душевно терзание: чувството за вина пред отечеството, мъчителното усещане за неосъществена воля, за неизплатена дан пред България. А такова чувство могат да изпитват само високонравствени личности, за които националната отговорност стои пред всички други човешки потребности. Тяхното най-голямо наказание не е изгнанието, а съмненията, че не са дали докрай всичко от себе си за постигане на крайната цел. За тази страшна морална самоприсъда подсказва двукратното повторение на глагола можехме в минало несвършено време. Творбата придобива звучене на печална равносметка на хора, които с едва овладяна мъжествена сдържаност се прощават с родния край, но имат и доблестта да обвиняват себе си за нереализираните мечти.
■ ЛУПА
Между началното и финалното описание се наблюдава градация сред детайлите, изобразяващи края на деня и настъпването на нощта. Тук е важна ролята на цветовата гама, която изпълва природната картина. Ако в първата строфа се срещат багрените акценти на златистото и аленото (озарени, алеят), то във финала се наслагва впечатление за мрачна непрогледност: небосклонът е тъмномодър, бреговете едва се мяркат, дори взорът е угаснал. Градиращото усещане за невидимост, за изгубване сред възцарилия се нощен мрак е в унисон с растящата божа, със страховитото чувство за сиротност, за безприютност на героите. Откъснати от родината, те са запратени в чуждо пространство (света ще бъде сън за нас).
Родното е изразено чрез метонимия – чрез свидни за всеки българин символи на националния дух: Вардар, Дунав и Марица / Балкана, Странджа и Пирин. В същото време безкрайното пространство, в което се изгубват героите, е назовано с метафората света сън. Тя носи идеята за измамата, несигурността, намалената жизненост – състояние, което фатално доближава човека до смъртта.
Използването на първо лице множествено число придава достоверност, усещане за съкровена изповед. Героите сами се назовават: веднъж като рушители и втори път като служители. Контрастът в смисъла на двете думи подсказва целта на борбата им – да отхвърлят чуждия гнет и да изпълнят дълга към отечеството.
@bgmateriali.com
