Градушка

"Една, че две, че три усилни
и паметни години... Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар и - вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече... "

*
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита -
и знойно лято позлати
до вчера злъчни широти.

Назряла вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,
усмивка свърне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст -
ръка неволно прави кръст:

"Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме, -
на тежки мъки края дойде".

*
Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди...
Почивка - ей я, би-ще зима.
Сега - недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той... - "Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае
невеста ранобудна - всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; - самичко
сърце си знае как се стяга...
И сърдита
за нещо тя на двора бяга
и пак се връща в килеря,
тършува... "Днеска да намеря
Седмина още - чуеш жено?
- Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига!
Небето ето - го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъкът те гладен чака".
А Ваньо сънен се прозява
и зад сайванта в полумрака
подал се - Сивчо го задява
с носът си влажен по вратлето.
"Хе ставай! - вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал нещо, - стига..." Ето
в съседен двор се вдига врява -
там някой люто се ругае.
Наблизко негде чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник повява леко
и звън от хлопки от далеко
донася в село; стадо блее...
На всякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.

*
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небето,
а то сивее мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
по-доле вирнали главите
и други... Знак е - чуй петлите.
А гъски около реката
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
Какво ли са орали, сели?

*
Върни се облако неверен, -
почакай, пакостнико черен,
неделя - две... ела тогази,
страшилище! А облак лази,
ръсте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо... Милост няма!
Ще стане пак беда голяма. -
на завет всичко се прибира,
сърцето трепне, в страх премира,
че горе - дим и адски тътен.
Върхушка, прах... ей свода мътен
продран запалва се - и блясък -
и още - пак, - О Боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, Боже, пожалей!

*
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва нейде надалече
и вълк на стадо - вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица
забързали навън от село;
в калта подпретнали се боси,
глави неволнишки навели,
отиват, - черно зло ги носи
в нивята грозно опустели.
Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безрадно, зрели и зелени,
и цвет - надежди е познала...
.............................................
Заточеници
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове

И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.

Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.

И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови. -
Прощавай, роден край!

На нивата

Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий -
и пак поглеж
Дий...
Дий, воле, дий!

С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
И лучец еж,
водица пий -
И пак поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!

До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде - недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси - тресе ги треска
Не взема само от голо риза,
дете от майка! - тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума
Да готвиш толкоз! О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!

..................

Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!

Арменци
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...

Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

Калиопа
"Де, момче, ума ти хвърка?
Все навън са ти очите!
Дявол някой тук се бърка:
пак разтеглихме ушите.

Палешник ли туй ще става,
или за носа ти брънка?
Кош кюмюр се достопява,
а ти гледай още вънка!"...

Като лека перушина,
седем оки преброени,
чук извива юначина,
бий метала разкалени.

- Трак-чук, жан-жин, трака-чука! -
наковалнята възглася.
И духалото се пука:
дъха, пъха и приглася.

Гледай искри, рой звездици
от желязо нажежено,
гледай огнени езици
от огнище разжарено.

"Хей, момче!"...
- Жжин! чука-трака...
Нека стария нарежда!
Що ли момък тръпен чака,
често-често вън поглежда?

- Там-сам! Зън-вън... бива-бива...
Кали-Кали-Калиопа! -
Наковалнята звънлива,
присмехулка върла, хлопа.

- Зън-вън, трак-мрак!
- Боже мили,
още няма я зората...
Удря момък, удря, сили -
на гърди навел главата.

За гидия от небето
слънце сутрин не изгрява,
среща, хе - отзад пердето
нему то се навестява.

ІІ

Бог знай вече де далече
в диви пущинаци,
зъл магесник прокобесник
имал бил конаци.

Светлолица хубавица
с него там живее
и запряна тя, горкана,
тъжи и линее.

Зъл магесник прокобесник
пази и завижда -
сяда-става, не остава:
слънце я не вижда!

Но в твърд синя над пустиня
грейне ли луната,
бяс умира - не се спира,
яхнал на метлата...

Че ще ходи и ще броди
по гори мъгливи,
да сборува и пирува
с бухалите диви.

А клетица-хубавица
до прозорец седне,
на звездите в синевите
волно да погледне.

Птичка мила пъстрокрила
скоро прилетява,
хубавица с песенчица
тихо утешава.

*

Стар болярин - зъл лихварин -
в края наш се слави;
той палати най-богати
сред града направи.

Пази старо - грозно харо
Калиопа красна,
като в клетка зад решетка
птичка сладкогласна.

Стар болярин - зъл лихварин
варди я страхливо,
от световен взор греховен
крий я завистливо.

Но зората в небесата
заран щом се пукне,
стар нехаря към пазаря
гледаш го, че хукне.

Ще преброди, ще обходи
градските мегдани,
ще се лута да набута
кожи недодрани...

Боляркиня сиротиня
трепетна тогава,
като в треска там завеска
бърже отвалява.

А отсреща я посреща
с поглед буйнопламен
млад момчина юначина
хубавеляк хвален...

ІІІ

Калиопа хубавица,
боляркиня милолица,
лудо-младо, не люби;
младостта си,
радостта си
не губи!

Не за чужди зрей в градина
росна алена малина,
лудо-младо разбери -
и човешки
ум лудешки
събери!

Стар стопанин лехите гази
и малина зорко пази,
лудо-младо, харно знай:
жар безумен
с хлад разумен
обюздай!

*

Огънят е пакост жива,
с огъня игра не бива,
луда-млада, проумей:
с него - знай си! -
не играй си,
ох, недей!

Че за дявол кът едничък -
пусти огън, бог самичък,
луда-млада, отреди:
дявол черен,
злонамерен
в огън бди.

Момково сърце немирно
пещ е съща, де безспирно,
луда-млада, страст пламти,
умна бивай,
в пещ не вливай
масло ти!

ІV

Млади, млади, ум не може
вам сърцата да смири!
А защо с крила ти, боже,
пеперудите дари?

Пеперудата с крилата
обикаля редом свят
и целува по листата
всеки нов и хубав цвят.

Младо с дим и плам в сърцето
щуро ходи по света,
че за пакост под небето
бог създаде любовта...

Млади, млади, ум не може
вам сърцата да смири!
А защо с крила ти, боже,
пеперудите дари?

V

Къдрав, лих поток се пени,
блъска се от бряг на бряг;
плахо папрати зелени
гледат лудия му бяг.

И топола там висока
на едина бряг расте,
а отвъде, над потока,
злак-бръшлян вий листе.

Ден и нощ бръшлян посяга
към тополина снага,
вейки гъвкави протяга
с умилителна тъга.

И топола се навежда,
щомка вятър полъхти,
нежно към бръшлян поглежда
и приветно му шепти.

Но потока с яд го тласка,
докато го отбий...
И бръшлян не може с ласка
гиздосия да обвий.

VІ

Кръст превива юначина,
чук извива,
и замислен, и унесен,
тихом пее тиха песен.

"Хубава си, мила моя,
любава си:
гъвък стан, фиданка съща -
кой, кажи ми, го прегръща?

А косите - грейно злато,
а очите,
две звезди под вити вежди -
чий са сбъднати надежди?

Бузи али - рози, мила,
рай мечтали,
устни захар, шия млечна -
но кому са сладост вечна?

А гръд бяла, слънце нивга
невидяла,
а на нея кой почива
и ноще честит заспива?"

*

Ший грижовно хубавица
и любовно
през прозореца поглежда,
па си шепне и нарежда:

"Волен, хубав, мой соколе,
млад и любав,
брат бъди ми, враг не бивай,
огън-поглед тук не впивай.

Че гори ме твоя поглед -
умори ме!...
Що е слънце на лозата,
жадна, болна за росата!

Неи - драга, - мой соколе,
дай и влага!
Слънцето тогаз да грее
и лоза ще зеленее!

А милувки дай на млада -
и целувки!
Те са, те за хубавица
като за лоза росица..."

VІІ

Две сърца се знойно любят,
старо-харо ги дели:
дали времето си губят,
или бог ще се смили?