На двадесет и две години Яворов е вече поет - вълшебник: неговото слово е богато надарено с музикално-мелодични и изобразителни възможности. Творецът на „Градушка" е не само вдъхновен поет, но и майстор - художник. Четейки изображението на бурята в поемата, ние се удивляваме не само на звуковата изразителност, но и на точния, драматично - контрастен стих:

А облак лази,

расте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо.....

……………….

Ей свода мътен,

продран, запалва се - и блясък –

…………………

Само у поет с въображение на художник могат да се зародят идеи на стихотворения като „Сенки". Яворов е създател на величави поетично - художествени сцени с герои - денят и нощта, любовта и смъртта, истината...с обстановка - кръгозорите, далнините, вечността.

Удивление буди жанрово - стиловото и естетико -психологическото многообразие на неговата поезия: творби като „На нивата" и „Градушка" с дълбокото приобщаване към бита, труда, неволите, езика на „работливите селяци"; като „Арменци",където словото на поета възвеличава подвига на изгнаниците - бунтовници и ни внушава съчувствие към тяхната драма; като „Хайдушки песни" .където словото и стихът имат волният размах на харамията, обичащ живота, но най - вече свободата.

Пейо Яворов е създал най - „въздушно -нежни"любовни стихотворения.оставил е на поколенията възхитителни лирични творби за поезията, вълшебството на любовта, непомрачена от тъмна страст - любов, която просветлява погледа и за красотата, и за целостта на света:

....И пак ще се обърна просветлен

света да видя цял при ярък ден...

След като сътворява шедьоври на гражданската поезия, които го издигат в очите на неговите съвременници като „приемник на Христо Ботев", Яворов създава образци на интимно -психологическата лирика.

Поетът с най - изостреният поглед и усет за драматичното в живота, може, щом му е необходимо, великолепно да изобрази и патриархално - идиличното. Такова многообразие в една поезия не е плод само на дарба, а предполага и многостранност на характера и личността. И наистина в писмата си/ в следните, останали по жизнения му път, в спомени на съвременници Яворов се очертава като изключително сложна натура: мрачен и жизнелюбив, отчаяно трагичен и мъжествен, борчески деен и апатичен, буен и тих, нежен и демоничен, нехаен към живота и упорито дълбаещ вечните му загадки. Този необикновено талантлив поет заявява, че никога не е обичал поезията, уважава преди всичко хората на голямото обществено дело - като Гоце Делчев (за когото пише биографичен очерк), чувства се угнетен в литературните кръгове и среди, готов винаги пак да се „запилее" в Македония.

Все туй копнение в духът...

Това „копнение", това постоянно неспокойствие, вечно движение и търсене е моторът на жанрово - стиловото и естетико-психологическото многообразие в Яворовата поезия. Именно „копнението", заредено в ранна възраст, е подтиквало двадесет и три годишния Яворов да мисли за света и дали ще остави някаква следа в него; то го тласка да дълбае в „свръхземните въпроси, които никой век не разреши", да чувства особен род самота.

Три дни след венчавката си със Лора Каравелова той отива в Македония да се сражава пак за освобождаването на поробените братя. Но скоро ще бъде потресен от жестокостите на войната, а трагичните за България събития по - късно го покрусват. Защото Яворов не може да живее щастливо без идеал. Разбира се, идеалът не може просто да заличи, да изтрие вродените му трагични наклонности. Но когато го загубва, трагичното в душата му избуява и животът му се струва една „безцелна" безкрайност. Самотата му има дълбоки предпоставки , тя е плод на обезверяването - самотата на човек „без път", „без ясна що - годе цел".Това не е славейковската самота на творец, търсещ уединението „себе си", не е самота, която се възпява и прославя.; не е самота - извисяване над окръжаващата дребнавост; не а самота - подвиг, а душевна драма, трагедия. Яворов страда и за човека изобщо, за човечеството, което е далеч от щастливия бряг зад неговите кораби вълните „се кискат злобно".

Яворов е с вродена склонност да „дълбае" във „вечните" „свръхземни" въпроси. Той има остро чувство за преходността на красотата, за тленността на живота, като същевременно изпитва „философски страх" от смъртта, от нейното всесилие. Той има изострен усет за вечността, което е трудно и страшно. Понякога се слива с „майката природа" ,за да преодолее гнета на това си чувство.

Природата е дарила поета и с един длуг дар - възможно най -изострената съвест, чийто жестоки убождания са оставили кървави дири в много стихотворения и писма. Никой друг български поет не е отправял към себе си толкова много и толкова тежки укори, което е свидетелство за човешка, гражданска и писателска искреност.

С тези свои дарове - товари Яворов навлиза в тридесет и шестата си година. Може би е щял да понесе удара и на семейната драма, може би е щял да се върне към живот и творчество, макар и почти сляп от собствения си куршум, ако не са били жестоката несправедливост и бездушието на тогавашния съд и общество, затова той посяга и към отровата, и към револвера. Тези, които имат най - голяма вина за гибелта му, не го обичаха не само заради  „харамийството" му и ранната му социално - бунтарска поезия; те не го обичаха и заради творчеството му от „втория период".

С него той смущаваше и вялите, изпълнени с „овча кротост' поддръжници на установените норми , и самолюбивите учени -недоучени пленници на „презряна и жалка суета", и тартюфците от всички бои. Той гореше пред очите им със слово и жив пример, подтикван от своето „копнение в духът".

Ще бъда твой! Кълна се, майко.

Тази клетва е отдавна изпълнена. Той е на България. И на човечеството.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave