Пейо Яворов - проблемът за страданието в "Градушка"

„Градушка“ има тясна идейна връзка със стихотворенията „На нивата“, „Пролет“, „Сизиф“, „Май“ - 1900 година, в които народното тегло се превръща в тематичен център, а съчувствието на поета – в емоционална атмосфера. В творбата е разкрит конфликтът между селския труженик и враждебната действителност. Произведението е пропито от трагично звучене, напомнящо симфонична поема. Композиционният строеж е изграден с хармонична съразмерност на отделните части, подчинен е на идейния замисъл – да бъде изобразено страданието на селяните, които изкарват прехраната си с неуморна работа на полето. Заглавието не носи точен, конкретен характер – то съдържа подчертаносимволичен подтекст. 
В „Градушка“ авторът проявява редица нови черти на своя талант; наред с реалистичното и пластичното извайване на събитието той е достигнал до съвършена езикова действителност. Темата намира оригиналната си интерпретация в хода на цялостното и художествено разработване – от социално-битовото съдържание Яворов се домогва до по-сложни духовно-емоционални и психологически внушения, трагизмът води до изследване на дълбоките пластове на националната душевност. „Градушка“ е творба, композирана в шест части, обособени смислово, емоционално, ритмически и графично. Всяка от шестте картини е завършена композиционна част със свой ритъм и знакове, със своя цветова гама, всяка по свой начин и с различен акцент разгръща страховете и надеждите на човека, болката и отчаянието му. Текстът се изразява в два типа лирическа реч: монологична и чужда реч. Така се обхващат различни гледни точки, постига се движение от единичност към универсалност, равновесие между описващи и осмислящи елементи. 
Читателят възприема „Градушка“ и като лирическа трагедия в шест картини, в които звучат гласовете както на лирическото ние, селяните, така и на лирическия говорител. Това означава, че в шестте части на текста разказът обхваща драматични, съдбовни мигове от живота на хората, но поемата може да бъде четена и интерпретирана на различни равнища. На първо място – като разказ за живота на селяните, за трудната им борба с природата, за радостта и мъките в нея, за това как природата може да пробуди надежда и да я смаже – един разказ, който идва от ежедневието на селския живот. На второ място – през поглед, който е външен на изобразявания свят и тълкува всичко казано за този свят през призмата на универсалното, на всечовешкото страдание и който улавя (и разбира) не конкретно изобразения свят, а концептуалния образ на 20 света, създаден от Яворов. Така от една надпоставена позиция (метапозиция) разказът не е просто хроника на трудния, понякога мъчителен селски делник, а една философска проекция на човешкото битие – човекът е обречен да бъде във властта на сили, за които е само играчка, той е стегнат в пръстена на безнадеждността и само от тази позиция, от този свой опит може да мисли и осъзнава себе си в този свят. 
Първата част на поемата обхваща изповедта на лирическия герой – селяка, чрез която изповед човешкото битие се представя като низ от беди и наказания в цикъла на неговия живот. Доминанта в този живот е унищожението, изявено в градушка, порой, слана, засух. И тези бедствия като че ли са отговор на някакви незнайни грехове, предвечни грехове към Бога – Боже, за някой грях ръце всесилни подигна ти и нас наказа.... кратките еднотипни изрази при изброяване на селските злощастия обединяват трагичните парадокси на битието, противоречивите сили на света. Екзистенциалното е част от природното, но се разминава с него, грехът отдалечава човека от дома на природата, от майчините грижи на земята. Дори и земята-майка не опазва посятото от човека зърно, а го опича. Метафората в земята зърно се опече внушава силно усещане за трагичната бездомност на човека, за неговата вечна клетнишка неволя. В изповедта на героя в първата част на творбата времето и пространството са разширени до вечност и безкрайност. В самото начало на поетическия текст самото изброяване на тежките усилни, години,... една, че две, че три... създава усещане не за случайно и приключило нещастие, а за продължително, като че ли безкрайно, вечно напрежение, усилие, заложено в паметта, в душите: паметни години. В първата част на творбата (изповедта на селяка) стихотворната реч е доближена до разговорната, както чрез лексикалния подбор, така и чрез накъсания стихов ритъм, чрез анжамбманите, които предизвикват нови акценти, допълнителни смисли (... усилни и паметни години...). Началните стихове прозвучават като трагичен вопъл, изтръгнат от изтерзаната душа на лирическия герой. Голямото страдание отново оживява със същата сила в съзнанието на бедния селянин, отново пробужда мрачните му мисли и чувства, готов да приеме смъртта при мисълта за ново бедствие и поредното нечовешко страдание. Епитетите усилни и паметни звучат като поетична формула за трагичните преживявания. В тъжната изповед е внушена мисълта, че нещастията в живота на бедните хора нямат край. 
Във втората част на творбата се променят както смисълът и чувството, така и стиховата форма. Противопоставителният съюз но не само насочва към промяната, но и към закономерността на промяната. В контраст с първата част се очертава една свежа, цветна картина, изпълнена с очакване и надежда. Времето се стеснява в месеците от зимата до пролетта. Пространството обхваща не вече цялата земя, а плодното поле. Рисува се идилична картина на позлатени поля, на знойно лято, на тучни ниви, с натегнати класове. Тази божа благодат поражда утешителка надежда – една рядка поетическа инверсия. Като център на това плодно и цветно поле се очертава фигурата на селяка в неговата надежда, благодарност, молитвен унес и таен страх – ... да бъде тъй неделя още.... Доброто като че ли е обърнало своето лице към човека, но неговият горчив опит, неговата памет подхранват трагическото чувство за зло. 
Третата част на поемата „Градушка“ сгъстява пространството до един селски двор, а времето е в границите на няколко часа преди жътва. Редуват се отделни ярки детайли, които възстановяват картината на суетене, прибързаност при подготовката на дългоочакваната жътва. Картината е озвучена от гласовете на припрените селяни, от ударите на наковалнята, от звъна на хлопки, от блеенето на стада. Преплитат се гласовете на лирическия Аз и на лирическите герои, което осмисля картината като един жив къс от действителния живот на човека. Третата част от поемата е динамична, напрегната, раздвижена, образец на поетическа битова живопис. Светът е подреден, хармонизиран чрез установения порядък на дома, на вещния свят. Извън този подреден свят човекът изпада в сферата на непознатото и заплашителното, в сферата на природата и нейните стихии и сили. Напрегнатия ритъм на очакването пораждат в стиховата форма също така характерните анжамбмани, които допълнително натоварват смисъла и чувствата със стаено предчувствие за зло: врявата в съседния двор, сърдитата не се знае защо невеста, припряността на бащата, стягащото се от незнайно чувство сърце... самичко/сърце си знае как се стяга... Задъханият ритъм се успокоява за кратко в обобщението: Навсякъде живот захваща.... Съвсем неочаквано успокояването преминава отново в напрегнатост и тревога, изразени в една странна метафора: ... слънце грее и на земята огън праща... Слънцето, символ на живота, изпраща с лъчите си огън – гибел над земята. Надвива злото. Третата част на творбата играе роля на ретардация и драматизира усещанията преди неминуемата катастрофа. Ако трите части представят хората и живота в контекста на ритъма на всекидневието – труд, грижи утешителка надежда, възвестяваща възможния край на мъките, то в последните три части времето се сгъстява, концентрира се в мига на властващия над всичко апокалипсис, в който хората биват смазани между небето и земята. 
Четвъртата част на поемата е особено напрегната. Времето е фокусирано до часове и минути Преваля пладня. Пространството се разширява и погледът обхваща небето, земята... противопоставят се като опозиционна двойка категории – светлина и мрак. Надига се като че ли някакъв космически сблъсък между добро и зло; слънце и облак. Небето се превръща в място, където се сблъскват титанични сили. Бухлатият облак застрашително пълзи и вече настига слънцето, предстои да бъде погълната, заслонена неговата светлина. Като предизвестия на народните вярвания се изреждат знаци от природата, която предупреждава: ненавременното кукуригане на петлите, крясъкът на гъските край реката... Създава се усещането за засуха, за болезнено очакване. Речевите позиции на лирическия Аз и на лирическия герой се сливат в един общ глас на почуда и тревога. С психологическа проникновеност Яворов успява да пресъздаде душевното състояние на своя герой чрез сполучливата метафора: сърцето тръпне, в страх премира, който в своята трагична безпомощност пред природните стихии отправя своята гореща молба за спасение от нови беди не към Бог, а към облака. С изненадващо настойчиво обръщение-молба и едновременно с предизвикателство към облака започва петата част на „Градушка“:
 Върни се, облако неверен, 
Почакай, пакостнико черен,... 
Сблъсъкът на облак и слънце има своето развитие: бухлатият облак е станал черен, превърнал се е в страшилище, апокалиптично космато чудовище (вий снага космата), което засланя слънцето изцяло, космическа тъмнина поглъща светлината на света – в небесата тъмней зловещо – Божията милост е изоставила света: милост няма. Светлината изчезва, милостта изчезва, настъпва като че ли апокалипсисът на злото. Пред ужасения поглед на човека небето се раздира като в страшния съд: ... свода мътен, продран, заканва се.... Блясъкът на светкавиците в настъпилата тъмнина не носи успокоение, а засилва чувството на безсилие и ужас: 
... и още – пак 
– о, боже. 
Като че ли вратите на ада са се разтворили (адски тътен), а и земята откликва, трепери. Тази уникална картина допълнително е подсилена с великолепна звукова символика. Към експресивното слово се прибавят задъханият ритъм, анжамбманите, които подчертават напрежението чрез думи, получили логическо ударение; накъсаната реч и елиптичните изречения, израз на ужас, притиснал гърлото, и алитерацията със звукоподражаващ ефект на съгласната „р“ в съчетание със съгласни и всички гласни в българския език, така че се постига усещане за трясък: 
... че горе – дим и адски тътен. 
Вихрушка, прах... 
Ей свода мътен, продран запалва се 
– и блясък
 – и още – пак 
– о, боже!... 
Трясък оглася планини, полета 
– земя трепери... Град!
 – парчета – яйце и орех... 
Крайната психологическа напрегнатост на селянина отхвърля разточителността на словото. Думите назовават само това, което се чува и вижда. В това състояние последното обръщение към Бога не може да остане емоционално неутрално – като към сила, която справедливо наказва. В реторичната молба със зачестени повелителни форми е изведен на преден план мотивът за милост: 
Спри... Недей... 
Труд кървав. Боже, пожалей! 
Усеща се разколебаване в божието милосърдие и чувство на изоставеност дори от него. В драматичната картина непрекъснато звучи гласът на селянина като сърцераздирателен вопъл, като нестихваща молба. В този момент той изживява мъчителен душевен трагизъм, защото не е в състояние да спре поредното бедствие – градушката. Тревогата расте с непрестанна сила в сърцето на лирическия герой. Тя става все по-голяма и при мисълта, че и тази година ще има глад, мизерия, нечовешко страдание. Повелителните глаголни форми спри, недей звучат като сърцераздирателен вик, засилващи драматизма на чувството. В този изключително драматичен момент 24 настъпва кулминацията на ужаса, който се засилва с инверсираното определение труд кървав, което разкрива истинската причина за социалната трагедия на бедния селянин. Картината на градушката поражда зрителни и слухови представи. Използват се ярки образни метафори – свода мътен запалва се, земя трепери, сравненията град парчета, яйце и орех. Ярките зрителни средства придават плътност и колоритност на поетичния рисунък. Звуковото впечатление е внушено чрез употребата на съгласните „тр”, „гр”, а те напомнят за грохота на падащия град. Яворов постига музикална оркестрация на стиха, което произтича от глаголите в сегашно време и от съразмерното разполагане на гласните и на съгласните в стиха.
 Стихотворението, пропито с вътрешен драматизъм, звучи като поетична картина на страданието на селянина. Светът е преобърнат из основи – носителите на положителен символен смисъл са изпълнени с негативна разрушителност: сякаш, нито слънцето, нито надеждата, нито вярата, нито Бог могат да удържат света. 
В петата част на поемата се разпада синтактичната организираност на изказа – светът не може да бъде описван, а само назоваван чрез негови отделни елементи. Създава се усещане, че се разпада езикът, което е равнозначно на разпад на човешката същност. 
Шестата част на поемата проследява стихналата картина след катастрофата. Облакът отминава, затихва гръм последен, но открилото се слънце огрява мълчаливата безнадеждна върволица хора, които вървят към своите цвят-надежда. Обобщението, което дава знак на цялата картина, вечно зло ги носи отвежда към драмата на човешкото съществуване. Човекът се оказва жертва, страданието поразява човешката общност. 
Трагизмът на финалната част на творбата се създава преди всичко от художественото внушение за мълчалива погребална процесия от стари, млади и дечица и погребани класове просо, пшеница, ръж, ечмени и цвят-надежда. Стиховете се обединяват около образа на отдалечаващото се зло, сполучливо персонализирано с реален образ жетварка и с митологичен бясна хала. Това съчетание връща към картината на разразилата се стихия, на смазаното от бедствието село, показано с представители на различни възрасти, с еднакви от тежката загуба лица (мъртвешки посивели) и на безредно покосените зрели и зелени класове. 
Поетът е постигнал психологическо изображение на персонажа както чрез съчетаването на епитети, така и чрез експресивни синонимни глаголи: мъкне, емнали се, отиват. В контраст с предходната част, наситена с отчаяни гласове и със звукове, които наподобяват опустошителната стихия, отсъствието сега на какъвто и да е звук напомня за мълчанието на мъртвец и това откроява по-силно трагизма и последствията от градушката. Заключителната част е организирана в една шестнайсетична строфа, в която римуването свързва стиховете по четири, разположени по закона на симетрията: първата и четвъртата групи са с кръстосана рима, а втората и третата – с обхватна и съседна. Това интересно редуване съответства на бавния и неравномерен ход на всички емнали се боси...към ниви глухо опустели. Многоточието и нарушаването на тирета, все израз на говорещото мълчание, са и маркери за връщане към началото: едно оригинално внушение за кръговата композиция на поемата и за жизнеустойчивостта на селските труженици. 
Шестте части на творбата са свързани органично помежду си. На преден план изпъква цялата неволя клетнишка на онеправдания труженик селяк. Колективната изповед в началото разширява рамката на произведението, звучи като протяжна народна песен. Този групов монолог е изтръгнат от гърдите със страшен вик, той звучи и като молба и като гневно проклятие. В следващите части поетът „разрежда” напрежението, насочва вниманието към делника на селянина. Този подход дава възможност за по-богато тълкуване на събитието, на неговата социално-психологическа трактовка. 
„Градушка е великолепен пример за решаващата роля на страстното преживяване и съпреживяване в появата на голямата художествена творба; наред с това тя е великолепен пример и за благородното въздействие на конкретните и достоверни житейски факти за създаване на широки обобщителни картини. Живото и непосредствено състрадание обаче е прераснало в стон на всечовешкото страдание на угнетените, а единичната конкретност на „трите усилни и паметни години” е изведена върху широките измерения на трагичната повторителност и художествена многозначност. Така в драматичното напрежение между непосредственост и всеобщност, между единичност и многопластовост, между надеждата и покрусата, между простия природен механизъм на градушката и нейната социална и вселенна апокалиптичност творбата на Яворов постига своята художествена спeцифика и художествена сила.” 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave