ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ И НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО

 

Роден е в Трявна. Син на един от нашите най-бележити възрожденски и културни дейци - Петко Рачов Славейков. Влиянието на бащата върху творческите концепции на сина е значително. Но може би още един фактор от личния живот оказва влияние върху формиране на естетическите възгледи, както и на философските представи на младия Славейков за света-личното страдание. Той от кноша е почти сакат, движи се и пише с голямо усилие. Това продуцира мотива за „себенадмогването", за преодоляване на страданието, за пълноценен и достоен човешки живот, въпреки изпитанията, на които те подлага битието. Към тази основна схема, която до голяма степен определя същността на творчеството му, трябва да се прибави и силното влияние на немската идеалистическа философия и естетика. Пенчо Славейков учи философия в Лайпциг. Въздействие върху него оказва и богатата немска литературна традиция (Гьоте, Хайне), пряко му влияят философските възгледи на Ницше (свободната воля, свръхчовекът), естетиката на Фолкелт - негов преподавател, който разглежда човека като въплъщение на висшата хармония и на прекрасното, които са преки функции на духа. По отношение формирането на творческите представи на Славейков, въздействие оказва и руската класическа литература, с характерния за нея хуманизъм, подчинен на диренето на човешкото дори в звяра, както и с присъщите на нея мерки за човешко поведение, основаващо се на чистата етика. Цялата тази система от културни и философско-естетически влияния дава основата на творческите възгледи на Славейков, но той в никакъв случай не е примитивен подражател, а напротив- автор, който притежава собствен почерк, дори може да се каже собствен стил, защото всъщност именно той поставя основите не само на модернизма, но и на съвременната българска литературна традиция. Неговото влияние като личност и като творец във всички сфери на националното изкуство в края на миналия и началото на нашия век е изключително силно. За това спомага не само творчеството му, но и дейността му в така наречения кръг „ Мисъл ". Ако доктор Кръстев е „идеологът" на това неформално литературно сдружение, то Славейков е поетът, писателят, критикът, публицистът, който прилага на практика новите философски и естетически представи, прибавяйки към тях и своите собствени. Същевременно той оглавява и така наречените „млади" - онази част от българските поети и писатели, които в този период се стремят да европеизират националната ни литература и култура. Те се противопоставят на така наречените „стари", оглавявани от Иван Вазов и Константин Величков. Тях Пенчо Славейков с презрение нарича „фасулковци" заради ниската им литературна и общокултурна, подготовка, заради неясните им философски и естетически представи, заради техния битов, доморасъл примитивизъм както на възгледите, така и на повествованието, което те назовават критически или битов реализъм, заради неумелото им боравене с речта, с нейните фигури и тропи, заради опитите им да бъдат просто разказвачи, подражаващи на реалността, а не истински творци в областта на изкуството. Славейков рязко се противопоставя на схематизма и закостенялостта на старите, дори и по един такъв проблем като патриотизма, защото те го схващат като неосъзнато и почти задължително за всеки българин родолюбие. На тази тяхна представа Славейков противопоставя друг възглед - за да бъда достоен гражданин на своето отечество, първо то трябва да бъде достойно за мен. На безсмисленото само по себе си „българщина" се противопоставя представата за националното (българското), преди всичко общочовешко.

Макар да поставя началото на модернизма, творчеството на Славейков запазва много елементи, свързани с възрожденската традиция. То е преходно по своя характер, стоящо на границата между старата и новата културна традиция и поради това в него се наблюдават някои, на поло поглед странни особености. Ако в своите критически статии той пледира за откъсване на твореца от злободневните проблеми, за извисяване на артиста над „врявата на деня", за създаване на „чисто изкуство", което да бъде стойностно само по себе си, то например в „Кървава песен" заявява, че ако искаш да направиш нещо за народа си, не трябва да се поставяш над него. Могат да бъдат посочени още редица примери за подобно „противоречие" във възгледите на Пенчо Славейков, но може би най-показателен е неговият личен пример, неговият реален живот. Като гражданин, той не стои настрана от обществения живот, напротив стреми се да бъде полезен за своите съотечественици. Чрез творческата и културната си дейност той утвърждава новата представа за личността на твореца, който трябва да бъде преди всичко образец и мярка за нравственост. Артистът е призван да бъде духовен месия на своето време, на обществото („Баща ми в мен", "Псалом на поета"), защото е надарен от Твореца със свръх способността да чувства и да разбира всичко съществуващо много по-добре от останалите обикновените хора, т.е. - той е свръхчовек и неговото призвание, неговата мисия на тази земя е да бъде едновременно и Месия, и пророк, жрец и войн на сътворения от Бога чрез силата на, словото земен живот. Според Славейков, за да изпълни това свое мисионерско предназначение, творецът не само трябва да притежава нравствен стоицизъм, но и да не позволява на обстоятелствата, на живота да го „надломят" („ Ралица "). Трябва не само да преодолява личното страдание, но и да сочи на другите вярната посока към духовното усъвършенстване, без обаче пряко да се намесва в битието. Това налага истинският творец не просто да „разказва", а да „показва" - т.е. - да внушава чувства и изживявания, да провокира мисленето на читателя, да го кара сам да генерира идеи. Целта на този процес, насочен към промяна на човешкото мислене, може да се осъществи само чрез силата на изкуството, което единствено е в състояние да „прероди" човека. Красотата (изкуството), както и самият артист, стоят над обществените норми и закони, над времето и пространството. Тази гледна точка на Славейков е пряко интерпретирана в поемата „Луд гидия”. Изкуството облагородява висшата способност да променя човеците, като ги хармонизира. Пенчо Славейков в цялото си творчество се стреми да открие именно хармонията не само-в индивида, но и в битието въобще. Затова произведенията му, включени в цикъла „Сън за щастие", не са просто пейзажни етюди, а лирически фрагменти, в които интимните човешки чувства и изживявания са предадени като неотделима част от хармонията в природата. Въобще - преобладаващата част от Славейковата лирика се характеризира с подчертана съзерцателност и философска вглъбеност. Той е авторът, който утвърждава философската поема като жанрова форма в българската литературна традиция. Основни теми, които се интерпретират в тези творби („Фрина", "Микел Аджело", "Сърце на сърцата", "Секирата на истината"), са красотата, изкуството, личността и призванието на твореца, отношението личност-общетво.

Смисълът на земното човешко съществуване не е смъртта, нито е спасението на душата, а се изразява в живеенето на живота такъв, какъвто е. Това е естествената логика на битието и тя трябва да бъде приета от индивида като обективна даденост. До голяма степен на тази база в Славейковото творчество се осъществява преосмислянето на една от традиционните за българската литература теми-националноосвободителната борба и свързаната с нея героична гибел ( „ Харамии "," Сто двадесет души "," Кървава песен "," Бачо Киро", "Поет") . Борбата за свобода се свързва освен със служенето на идеала и с дълга към Родината, така както този модел е утвърден в творчеството на Христо Ботев, но и с нещо изцяло ново и нетрадиционно- страданието.

Смъртта юнашка не води до безсмъртие, а е просто смърт. Пътят на борбата не е „ страшен, но славен "(Христо Ботев- „ На прощаване " ), а „ върл ", кървав път ( П.Славейков- „ Харамии " ), водещ единствено към гибелта. Това обаче усилва стойността на избора на този път от страна на лирическия субект в чисто нравствен план. Макар и демитологизирана, героико-романтичната представа за смъртта в бой за свобода не губи ореола си на подвиг, но не схващан като физически акт, а като знак за свободната воля на човека, а той е истински свободен, само ако приеме смъртта ( „ Бачо Киро " ) . Така осъществената демитологизация на традиционната представа всъщност се опира на виждането на Славейков за естествено- логичната същност на битието, в което „ живот и смърт са вечно в братска слога ". Чрез биологичната кончина индивидът преминава в инобитието, слива се със своя творец и така постига висшата хармония и абсолютното познание за същността на битието ( нирвана ) . Поради тази причина Славейков естетизира смъртта. Според него, тя не е нито страшна, нито трагична, нито героична, а е естествена, логично съществуваща част от живота, край на материалното измерение на човека, но не и на духовната му същност. Авторът въвежда и мотива за оставането след смъртта, за прераждането и за съществуване след смъртта ( „ Баща ми в мен ", " Псалом на поета "," Неразделни "). Съществуването се реализира, от една страна, на основата на авторовото виждане за непреходността на твореца във времето и пространството, а от друга- чрез силата на любовта. Тя е състояние на душата, което кара човека да се извисява, да се стреми към творчество и съзидание; кара го да се чувства щастлив, създава му усещането за хармония и покой. Тя не е временна страст, а устойчива даденост, облагородяваща нематериалната същност на индивида. Това е ново виждане за любовта, нетрадиционно за интимната лирика в българската поезия. Не по- малко новаторска е и представата на Славейков за жената. Към присъщите за нейния образ параметри-въплъщение на красотата, на идеала, на хармонията, на съвършенството, източник на вдъхновение, и т.н. се добавят и други, които изцяло трансформират модела на персонажа. Авторът възприема любимата като другар, спътник в живота личност, която притежава свой собствен облик, своя индивидуалност и като личност по нищо не отстъпва на мъжа („Силва Мара"," Епиталамии"). Тя, както и всяко друго човешко същество, има правото на собствен свободен избор в любовта, а точно той е един от външните белези за наличието на свободна воля. Именно към него насочва вниманието си Пенчо Славейков в поемата „ Ралица ". Изборът „ по сърце ", осъществен от Ралица обаче е нещо много повече от знак на свободна воля, той е и акт на поемане на отговорността от страна на индивида за последствията от осъществения избор. Така Ралица, като художествен образ, рязко се отличава от своя архетип, основан на фолклорната традиция, и се превръща в емблема тмиеч знак за нравствения стоицизъм на човека, за преодоляването на страданието в името на живеенето. С любовта Славейков свързва и престъплението - чрез образа на Стоичко Влаха ( „Ралица" ), Бойко ( “Бойко" ) . Но за разлика от традиционната представа за ревността като основен подтик при извършването на деянието, авторът извежда друг мотив, определящ поведението на героите - потискането на естествения избор. Именно това довежда до престъплението. Същевременно обаче, Славейки категорично утвърждава виждането си, че трябва да се търси човека м я звяра, защото дори престъпникът, минавайки по пътя на нравствения катарзис, може да стане отново човек, но само тогава, когато осъзнае престъплението си, когато поеме върху себе си отговорността за делата си-т. е. - придобие свободна воля. Затова Бойко в края на едноименната поема категорично отхвърля властта на майка си. Всъщност и двете творби - “Ралица", "Бойко " - са своеобразна антитеза на националния родовопатриархален модел, който по същество, като нравствено - цечнослчд система, лишава отделния човек от правото на избор, от свободна вол. Това всъщност са новите модернистични философско- естетически модели. които са присъщи на европейската литература, но те са и пряко следствие от обективните процеси, които протичат в реалното обществено пространство. Авторът в двата си псевдоавтобиографични очерка „ Олаф ва" Гелдерн " и „Иво Доля" категорично заявява не само своята съпричастност към тези нови възгледи и стремежа си да ги пренесе в рамките на българската култура, не само подчертава, категорично виждането си. че изкуството е изцяло субективно и не се подчинява на никакви норми м стандарти, но дава израз и на стремежа си моделите, които генерирала не бъдат „ отвлечени ", а „ извлечени ". Творецът е призван да бъде синтезатор който, на базата на познанието на обстоятелствата и фактите, поради своите свръхсетивни способности, е в състояние да проникне до скритата същност на фактите, до истинските причини, които движат всички процеси и явления.

Дългът на твореца е чрез поетическото слово и чрез словото въобще, като най-висш инструмент за въздействие върху сетивата на хората и като въплъщение на абсолютната идея за нещата, да бъде „глашатай и пророк” че истината ( „Баща ми в мен " ), да дава на човеците възможност да променят своите души. Общоизвестна истина е, че никой не може да бъде пророк в собственото си село, а това обрича артиста на неразбиране от страна на обществото. Този факт обаче не трябва да го спира в стремежа му да осъществи своята мисия. Единствен негов съдник може да бъде времето а истинското изкуство е непреходно и вечно („ Баща ми в мен "," Псалом на поета "," Сърце на сърцата"). Изкуството е болка и страдание, но то е единственият начин творецът да съществува пълноценно. Той не се нуждае от обикновените сетива, за да вижда, чува и чувства, защото е надарен със свръх сетива. По този начин Славейков утвърждава не само нови критерии за художественост на текста, не само нови философско- естетически модели, но налага и нов образец на твореца и гражданина, поставяйки началото на българския модернизъм.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave