Българската народна песен е неподозирано красив свят от звук и мисъл, който Пенчо Славейков обиква още в детството си. Нежната лиричност в стила на поета крие следи на приемственост от народната песен. В голяма част от творчеството на Пенчо Славейков е отразен светът на народната поезия. Поемите „Луд гидия" и „Неразделни" са създадени по фолклорни първоизточници. Авторът въвежда мотиви и образи, които доразвива и изяснява. Те са със задълбочена психологическа мотивировка.
Поемата „Неразделни” е прекрасно поетическо обобщение на баладния мотив, взет от народната песен, за безсмъртната сила на вярната любов. Това е красива и тъжна история за обичта, пред която дори смъртта отстъпва. Композицията на стихотворението е доста усложнена в сравнение с фолклорните варианти. Творбата е рамкирана от гласа на певеца, който рисува с вещина природната картина: “Стройна се Калина вие над брегът усамотени, кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.” Само употребата на главни букви подсказва, че действащите лица са двамата влюбени -Явор и Калина. От стиховете струи лирична романтика и нежност, подчертани чрез употребата на умалителното съществително „вейчици".
На фона на поетичния пейзаж се появява „разказвач", на когото Калина ще повери тайната си. Така трагичната история има художествена рамка, а цялата композиция на творбата условно можем да определим като „разказ в разказа". „Разказвачът" не се намесва, той само стои и слуша „там под сянката унесен", дълбоко трогнат от думите на девойката - Калина, които пресъздава „в тази... тъжна песен". Началото на Калининия разказ „отключва" баладичния елемент в творбата, а действието се пренася от спомени за преживяната красива любов към реалния свят „лъжовен". Кой е истинският свят с реални нравствени ценности? Миналото или настоящето? - сякаш пита поетът с определението „лъжовен". Но макар и „льжовен", светът за Калина е прекрасен, защото там тя среща своя любим. Неговият образ е сравнен с „драголюбното" слънце, което носи животворяща светлина. Думите на любимия докосват сърцето и душата на девойката, изпълвайки ги със сладка радост и горчива мъка: „Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка, / че каил за нас не стават моя татко, твойта майка." Кратко е сюжетното присъствие на Иво в творбата, но то носи нейния емоционален и идеен заряд, че „за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла". Истинската обич не признава преградите и се превръща във вричане за вечна вярност. Думите на момъка подсказват, че той вече е направил своя избор и предпочита смъртта вместо живота без любимата.
Смъртта на Иво е изпитание за Калина. Тя също не може да живее без него и се разделя с живота. Любовта ги прави силни и те превъзмогват страха от „отвъдното", от другия, непознатия свят на смъртта. Решени да отстояват обичта си, двамата млади се устремяват към вечността, за да се слеят завинаги душите им. Това е тяхното обяснение в любов, тяхната прегръдка и целувка:
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек' сега ни се нарадват мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Стиховете, в които говори Калина, носят тъга, но и усещане за красотата на любовното чувство.
Трагизмът на стихотворението е безспорен. В разцвета на младост и хубост загиват момък и девойка, които се обичат. Причината за тяхната гибел е извън тях двамата - не им се разрешава да споделят любовта си. По строгите закони на патриархалния бит те трябва да се подчинят на съдбата, която им отреждат техните родители. Но Иво и Калина отказват да сторят това. Те са личности, които отстояват правото си да се обичат. Затова не просто умират, а се срещат и остават неразделни в смъртта:
Не в черковний двор зариха на / любовта двете жьртви -
тамо ровят само тия, дето истински / са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край / таз долина.
Той израсна кичест Явор, а до него аз / Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него / вейки свряла.
За сърцата що се любя т и смъртта не / е раздяла...
Със своята любов те се извисяват над закони и забрани и се превръщат в символи на живота.
Тъжно, но гордо звучи поетичната история на любовта в поемата „Неразделни” на Пенчо Славейков. Показан е дългият път, извървян от човека, докато се освободи от догми и предразсъдъци.
@bgmateriali.com
