ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „НЕРАЗДЕЛНИ“
ЛЮБОВТА, ПО-СИЛНА ОТ СМЪРТТА
Любовта е завладяваща сила, която поражда щастие и осмисля живота. Взаимното чувство извисява и възражда душите. Чрез него човек съзрява, осъзнавайки собствената си ценност. То е любов и към самия живот. Често обаче любовта поставя човека пред изпитание. Заради нея личността може да влезе в етичен конфликт със света – с родовите закони и семейни ценности, с традициите и нормите на общността, от която той е част. Поставена пред такъв избор, силната личност постига щастието, следвайки мечтата си докрай.
Стихотворението „Неразделни“ на Пенчо Славейков интерпретира любовта като висша ценност, надмогваща смъртта. Конфликтът с общността се оказва трагично непреодолим, затова героите съхраняват любовта си с цената на своя земен живот. Смъртта е единствената алтернатива за единението на техните влюбени души. Изборът им е трагичен резултат от противопоставянето спрямо родовите забрани, които, сравнени със самоубийството им, изглеждат безполезни и незначителни. Идеите на творбата са свързани с присъщите за творчеството на Пенчо Славейков теми за живота и смъртта, за смисъла на съществуването и за противопоставянето на тукашното и отвъдното битие. Философските размисли за двойствения характер на света, за наличието на живот след смъртта изразяват стремежа на поета към утвърждаване на непреходните ценности – любовта, творчеството, духовната устойчивост на личността.
Мотивът „неразделни“ и след смъртта съществува в митологията и във фолклора на редица култури. Негова класическа литературна интерпретация е ренесансовата трагедия „Ромео и Жулиета“ на великия Шекспир, чиито герои са се превърнали в символ на непризнаващата прегради романтична любов. Пенчо Славейков използва свързаните с този мотив образци от българското народно творчество. Творбата „Неразделни“ носи характеристиките на жанра балада, поради фантастичното превращение на героите в явор и калина и живота им след смъртта. Специфичното в интерпретацията на познатия мотив е начинът, по който е изразена художествената идея. Основната мисъл е разгърната чрез оригинална композиция, в която от героите е разграничен лирическият говорител, предаващ посланието.
Началото на стихотворението е красива природна картина, разкриваща битието на влюбените след смъртта. Те са митологично преобразени, но любовта им е жива, съхранила човешкото в тяхната същност, поради което поетичните названия Калина и Явор са с главни букви. Естетизацията на образите чрез епитетите „стройна“ и „кичест“ показва красотата на двамата млади приживе, на тяхната любов и младост. Пълнотата в сливането на душите им се разкрива чрез глаголите „вие“ и „сплита“, внушаващи представа за грациозност, взаимна нежност и копнеж. Любовта на героите е духовно извисена и безсмъртна. Картината носи носталгично усещане за самота и тъга, но същевременно внушава покоя и хармонията на постигнатото единение. Във втората строфа на баладата са въведени думите на лирическия говорител, чиято духовна нагласа съответства на общата елегична, тъжна тоналност на стихотворението. В преносен смисъл лирическият говорител присъства като човек, уморен от бремето на живота и стремящ се към покоя, душевната хармония и мъдростта, които носи природата:
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да
почина,
и така ми тайната си повери сама Калина...
Образът на сянката е свързан с идеята за двойствеността на света. Героинята е извисена над земното съществуване и е вече част от невидимото, поради което са й достъпни тайните на битието. Душата й е слята с вечно обновяващата се природа, затова в нейните думи тукашният свят с неговата преходност и греховност изглежда недействителен, „лъжовен“. Атмосферата на разказването е пресъздадена чрез поетичния израз „шъпота на плахи листи“. Той внушава тайнственост, нежност и тъга и разкрива душевността на героинята. С определението „шъпот сладък и тъжовен“ думите на Калина са характеризирани като силен, вътрешно изстрадан копнеж. Тя разказва историята за своята съдбовна и трагична любов. В началото земното й битие на девойка е под знака на радостта от живота. То е пресъздадено във фолклорен дух чрез жизнеутвърждаващия символ на слънцето. Силата на любовта е внушена чрез пренасянето на този символ от природата към вътрешния свят на човека:
Грееше ме драголюбно ясно слънце от
небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в
сърцето!
Използвано е присъщото за българската народна песен разкриване на човешки качества и преживявания чрез успоредяване с природата. Образът на любимия например е представен като извор на щастие и любов, като смисъл на съществуването. Постепенно образността се пренася от природния към човешкия свят чрез т. нар. отрицателно сравнение:
И не грееше туй слънце отвисоко, отдалеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор
напреко.
Иво непрестанно търси с поглед любимата си, но не може да се докосне истински до нея въпреки непосредствената близост на домовете им – „гледаше ме сутрин, вечер“. В развитието на лирическия разказ битовото определение „съседски двор“ преминава в неговия поетичен синоним „бели двори“. Фолклорното словосъчетание подчертава същността на любовта – красива и невинна. Същевременно дворът е граница, разделяща влюбените. Щастието е примамливо близко, но непостижимо. Любовта е споделена, но невъзможна поради силата на родовата забрана. Чувствата се превръщат в болезнен копнеж, в душевно страдание. Думите на Иво изразяват безкрайна нежност към любимата, но съдържат и тъжно предчувствие. Родителите не приемат решението на младите, а това е основна пречка според моралните норми на патриархалното общество. Въпреки забраните, героят отхвърля раздялата, защото тя е невъзможна за искрената и свята любов:
Верни думи, верна обич, има ли за тях
развала?
За сърцата, що се любят, и смъртта не е
раздяла.
Чрез тъжната история на влюбените се засяга темата за противоречивия, двойствен характер на любовта, чрез която човек може да познае както сладостта на щастието, така и горчивината на страданието. Героинята е обречена да изпита страшната нечовешка болка от загубата на любимия. Чрез самоубийството си Иво прави своя съдбовен избор между смъртта и раздялата, при която би умряла душата. Отчаяното и спонтанно решение на девойката да последва любимия си е драматичната кулминация в поетическия текст на Пенчо Славейков. Знаците на смъртта са свързани с трикратното повторението на думата „сърце“ – символ на истински, съкровени чувства. Смъртта на героите подчертава силата на родовите закони и моралните норми на общността, но същевременно утвърждава правото на избор и волята на човека да им се противопостави. На преден план са изведени духовните ценности, изповядвани от личността. Тази идея е подчертана чрез мотива за живота на влюбените след смъртта им. Жертвите на любовта не са погребани в „черковний двор“, защото според християнската религия посегателството върху собствения живот е непростим грях. Този възглед е художествено преобърнат от поета и е използван ката основа за разгръщане на опозицията смъртно – безсмъртно:
тамо ровят само тия, дето истински са
мъртви.
Разказаната история завършва с повторение на началната картина – пластичен образ на чистата и всеотдайна любов. Тя е безкрайно нежно и изящно преплитане надушите. Повторени от героинята, любовните думи се превръщат в рефрен, добиват песенност и универсалност. Композиционната рамка на текста се затваря с казаното от лирическия говорител – поета. Неговата позиция наподобява тази на певеца от народа, предаващ творенията си чрез устното слово. Поетът изразява съпричастност към страдалците на любовта, но същевременно определя песента като своя. Той е модерен творец, проектирал върху изразеното вече послание собствената си душевност.
@bgmateriali.com
