ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „CIS MOLL“
(Анализ)

 

          1. СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          Поемата „Cis moll“ представя един драматичен момент от живота на великия композитор Лудвиг ван Бетовен. Още на 30 години той започва да губи слуха си, докато в един момент оглушава съвсем. А слухът е най-важното сетиво за един музикант. Затова Бетовен постепенно се откъсва от обществото, не можейки да приеме унижението да го съжаляват и тайно да му се подиграват. И най-страшното е, че той не може да чуе собствената си музика, когато я свири. Затова композиторът, подобно на Хамлет, стига в един момент до въпроса: „Да бъда, или не?“. Примамливият призрак на успокоението, на спасението в смъртта, започва все по-често да го спохожда. И тогава Бетовен започва да си задава въпроси за своята мисия в света. Какъв е смисълът на живота ми? Защо смятам, че той трябва да е лесен и приятен, без страдания и трудности? Каква е ролята на изкуството в света и има ли смисъл да се живее заради изкуството? Какво значи да изгубиш сетивата си – очите, слуха? Това нещастие ли е, или напротив – възможност да пренебрегнеш повърхностното и да се докоснеш до същностното? Сравнявайки своя недъг със слепотата на Омир, Бетовен стига до извода, че единствено слепият е виждал ясно онова, което хилядите зрящи не са могли да видят.
          Тези вълнения са биографично близки на Славейков. Самият той е обречен на непрекъснато страдание, което му пречи да живее нормално. Самият той, вероятно, е стигал до същите въпроси. Но поставянето им в произведение на изкуството не е резултат само на желанието му да сподели личната си болка. Въпросите, които звучат в поемата, въвеждат съвсем нови за българската литература проблеми и ценности. До този момент нашата литература се е опитвала да помогне на българите да се превърнат в модерна нация, да изградят образа на общото отечество в сърцата си, да осъзнаят проблемите, пречещи му да се приобщи към модерния свят.
          До този момент нашата литература възпява героизма на защитниците на отечеството, представяла е примери за следване в търсенето на националния идеал. Или, както метафорично се изразява Славейков – стремяла се е да създаде българина в роба. Но както се оказва, това не е достатъчно. Модерната епоха изисква нови хора. Хора, чийто живот има смисъл, които осъзнават моралния закон в себе си и успяват да превърнат житейските изпитания в оръжие и нравствена сила. Сюжетът на поемата показва пътя, по който трябва да се тръгне, за да се постигне тази висока цел. Това е пътят на творчеството, което единствено може да осмисли човешкия живот, защото чрез него човекът може да даде нещо на другите. В случая с Бетовен това е музиката, хармонията, облагородяването на сърцата, развиването на душата. За други мисията може да е различна. Но ако човек има такава мисия, животът му ще е пълноценен и няма да премине напразно. Човекът ще постигне безсмъртие чрез делата си, защото, подобно на Прометей, ще е дал нещо на хората. А те от благодарност ще го носят в сърцата си през вековете.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Основният конфликт, около който е изградена поемата, е битката на човека със Съдбата. Съдбата е митологична представа, с която хората са изразявали идеята, че животът им не зависи от самите тях, а от неизвестни външни обстоятелства, понякога дори от сляпата игра на случая. Само така хората са могли да си обяснят защо често дори недостойни люде имат житейски успех, докато други, много по-добри от тях, търпят страдания и преживяват нещастия. Още в древността тези въпроси зазвучават в баладите. Защо млада и невинна девойка се удавя в реката? Прегрешила ли е тя с нещо пред света, за да я постигне това наказание? Тази неясна тревога винаги е съпровождала хората в техния досег с непредсказуемия свят. Но дали единствената възможност за човека е да се подчини на Съдбата? Ето го въпроса, който зазвучава в поемата. Има ли начин Съдбата да бъде победена? Единият изход, разбира се, е смъртта – „Душата жаднее за покой – покой / во гроба – на чиито двери няма / съдбата ни да хлопа, ни зове!“
          Тук обаче конфликтът със Съдбата прераства в конфликт със себе си. Със собствената слабост, с липсата на воля, с липсата на усещане за смисъл, със загубата на идеала. В известен смисъл и с робуването на стари представи. Защото откриването на нови хоризонти обикновено изисква жертви, страдания, то не идва даром. И така Бетовен идва до прозрението, че страданието, което той по наследена човешка привичка е възприемал като нещастна съдба, може да се окаже възможност. Възможност за обновление на живота: „В страданьето е негова живот! / И само в него ази ще намеря / за нови чувства нови зукове – / изкуството чрез тях да обновя“.
          Конфликтът на човека със Съдбата е разкрит и по един парадоксален начин. По своята същност идеята за съдбата означава „предопределение“. Някой, намиращ се извън човека – например орисниците от едноименното стихотворение на Славейков – е предопределил неговия живот. Но това предопределение може да се тълкува различно. От една страна, то може да означава, че човек цял живот ще бъде сляпа играчка в ръцете на случая. От друга страна обаче, предопределението на човека може да означава и това, че той е дошъл на земята, за да изпълни някаква важна мисия, заради което си струва да се противопостави на сляпата съдба. Използвайки две различни думи, с които хората назовават своето предопределение, Славейков успява да внуши това вътрешно противоречие и да посочи изход от конфликта: „Ти на съдбата няма що да робщеш. / Ти имаш свой особен дял... Ти сне / от небесата пламък прометеев, / до го запалиш в хорските сърца / и, възродени, да ги възвисиш.“

          3. ГЕРОЯТ НА ПОЕМАТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Показвайки драматичната битка на Бетовен със сляпата Съдба, поемата иска да утвърди един нов модел за поведение. До този момент българската литература налага като най-висш пример за подражание саможертвата в името на някакъв голям идеал – отечеството, свободата, човешкото достойнство. С драматичната съдба на Бетовен обаче Славейков иска да покаже една друга възможност – да живееш в името на висш идеал. Дори ако това означава да търпиш страдание, несгоди, нещастия. Този пример обаче е приложим само за хора, които притежават нещо повече от биологичния живот, който при нужда да жертват. Те трябва да имат нещо, което да предложат на хората и заради което да си струва да живеят. С други думи, да имат някаква мисия, различна от биологичното продължение на рода. Това е нова, модерна ценност, противопоставяща се на традиционните патриархални схващания, според които човешкият живот се осмисля само ако е вписан в световната хармония, ръководеща вечния кръговрат. Тази хармония произхожда от естеството на света. Но ето че в „Cis moll“ е предложена една нова идея за естеството и хармонията. Поемата започва с идилично описание на прекрасната нощна картина, в която доминират звездите – вечният символ на световния ред. Продължението обаче е тревожно: „Нощта бе ясна; но злокобен мрак / се сбираше Бетховену в душата“. Противоречието между яснотата на природния ред и мрака на душевното състояние внася дисхармония. Тук се налага да припомним идеята на немския философ Имануел Кант за единството между „звездното небе над мене“ и „нравствения
закон в мене“
. Само това единство може да внесе хармония в живота на човека. Само така той отново ще влезе във взаимодействие със света: „Аз чувствувам чрез него буйний пулс / на общия живот на естеството – / не той ли бие в моето сърце?“.
          Идеалът за човека, внушаван от поезията на Славейков, е много близък до образа на Свръхчовека от философията на Фридрих Ницше. Дълго време този идеал беше тълкуван превратно като израз на някаква надменна представа на хора, възприемащи себе си като по-висши от другите и затова предопределени да властват над тях. Всъщност идеята за Свръхчовека е много близка до идеята на откривателя на психоанализата Зигмунд Фройд за свръх-аза. Свръхчовек може да бъде само онзи, който е надмогнал своето биологично предопределение, инстинктите и безсъзнателните си желания, осъзнал се е като нравствено същество и се стреми да живее според повелите на разума, морала и творчеството. Образът на Бетовен, нарисуван в поемата на Славейков, е истински пример за такъв човек. Пример, който трябва да бъде следван.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ПОЕМАТА

          Макар да разказва за драмата на един отделен човек, пък бил той и гений, поемата изгражда и образ на света, чрез който ние да го осмислим. Ненапразно в нея толкова често се споменава за хармонията и нейното нарушаване. Как човекът трябва да възприема света, в който живее? Като опасно и непредсказуемо място, където властва всесилният Случай, играещ си със съдбите на хората? Или като място, в което може да се установи хармония между природата и човека, между „звездното небе над мене“ и „нравствения закон в мене“? Изкушението да възприемеш света като опасно и непредвидимо място, е голямо. Но то примамва само слабите хора. Само те се пускат по течението и когато се натъкнат на проблеми, предпочитат да избягат от живота. Силните възприемат света като предизвикателство. Да, те страдат от сполетелите ги изпитания, от тяхната несправедливост. Защото каква по-голяма несправедливост може да има от това да лишиш най-великия композитор от слуха му? Но не се предават!
          Светът не е подобен на райската градина, а по-скоро прилича на чистилище. И все пак в него може да се намери хармония, хармония, която да включва не само идиличната красота на ясната звездна нощ, но и страданията, нещастията, житейските бури. Този мотив е разработен в сцената с влезлия при Бетовен негов ученик. Като всеки човек, подвластен на общите представи и предразсъдъци, той не може да разбере новата музика на гения. За него предположението, че Бетовен иска да открие нов закон за хармонията, изглежда безумно: „Безумецът, дали не възмечтава / да заглуши светът – и нов закон / да тури за хармонията той?!“. Всъщност именно този нов закон за световната хармония е идеята, която поемата иска да изгради като образ на света. Свят, който не се подчинява на утвърдени предписания и не върви по утъпкани пътища, а непрекъснато търси и преодолява предизвикателства. Защото човешкият живот се състои от предизвикателства. Само така човекът ще надмогне фатализма, внушаван от баладите, и ще се изправи горд и величествен срещу сляпата игра на Съдбата.

          5. МЯСТОТО НА „CIS MOLL“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          „Cis moll“, както и другите „философски“ поеми на Славейков, играе особена роля в българската култура. С идеите, внушавани от тези творби, се променя самата представа за ролята на литературата в живота на човека и обществото. Изкуството не трябва да върви след събитията, за да ги „отразява“, а активно да изгражда новия човек, който е способен да осъзнае нравствения закон в себе си. За една част от обществото тези идеи са вдъхновяващи и отварящи нови пътища. Има обаче и хора, които се опълчват срещу индивидуализма, противопоставяйки го на един примитивен колективизъм. Да, човекът не е сам и не може да бъде сам на света. Общността е нещо важно. Нещо повече – без общност не може да съществува и индивидът, защото ние получаваме съзнание за собственото си съществуване, оглеждайки се в очите на другите. Но и колективът не може да бъде всичко. Той не бива да потиска личността, защото това е най-сигурният път към обезличаването на човека и превръщането му в играчка, но не в ръцете на сляпата Съдба, а на други хора, които са си присвоили правото да определят кое е правилно и кое – не. Впрочем има периоди в развитието на българската история, когато за мнозина натискът на колектива е изиграл в особена степен ролята на сляпата съдба. 
          Всички тези противоречия в живота на българското общество и култура се отразяват пряко в съдбата на Славейковите творби. Те са ту забранявани, ту възвеличавани, ту тълкувани превратно. Но дори и тези изпитания, през които минава творчеството на Славейков, не успяват да го унищожат. Защото идеите и въпросите, съдържащи се в него, не са еднодневни, те все още стоят пред човека и той всеки ден е принуден да ги решава. И произведения като „Cis moll“ му помагат да ги реши.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave