Със стихотворението „Песен за човека" Никола Вапцаров завършва поетичния цикъл „Песни за човека" от първата си и останала единствена издадена му приживе стихосбирка „Моторни песни". В поемата „Песен за човека" поетът проследява пътя, който извървява един престъпник и убиец, един тежко прегрешил човек, като се стреми да ни покаже вярата в доброто у човека. Представен е конфликтът между обществото и един обикновен човек в лицето на лирическия говорител, дръзнал да подаде ръка дори на престъпник. Именно като обикновен и мирен човек той е способен да разбере кога грешникът се е поправил, защо се е разкаял искрено за стореното от него деяние и под влияние на какви хора и идеи е стигнал до чудото на нравственото си прераждане. Доброто и злото, възвишеното и низкото, красивото и грозното в човешката същност – това са вечните философски проблеми, заложени в основата на стихотворението „Песен за човека”. Обществото обаче не пропуска да наложи наказание на всеки, нарушил неговите закони и норми на поведение, още повече така драстично, както престъпникът.
В стихотворението „Песен за човека" опонентите в спора дали човек е добър или лош по природа, са дамата и лирическият говорител. Тя е изразител на традиционното обществено мнение, а лирическият говорител е човекът, търсещ преди всичко причините за случилото се. Уж и двамата защитават противоположни схващания за същността и наклонностите на човека, но аргументирайки позициите си, те стигат до твърде сходни истории - за братоубиеца и за отцеубиеца. В „историята" на дамата фабулата само се набелязва, без да се разглеждат комплексно събитията и без да се обяснява какво ги е предизвикало. Тя постъпва точно както обществото, което следва законите, независимо дали те са правилни или не в даден момент. В този смисъл нейната история може да се схване като средство за манипулация и тъкмо с него си служи дамата, за да обоснове омразата си към „човека изобщо":
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл подире
и... после му станало леко.
Лирическият говорител съзнателно определя първоначално позицията си като „теоретична": „Но аз/ понакуцвам/ в теория/ и рекох... да пробвам със тази история." В случая опозицията „теория - история" косвено подчертава и иронизира надменното, отказващо всяка „симпатия", всеки опит за разбиране отношение на дамата към човека. Именно като „човешки" опит да се разбере човекът определя разказа си лирическият говорител, като го назовава „история". Служейки си с диалектни и простонародни думи, той подчертава своята близост със суровия до жестокост живот на обикновените хора:
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
От значение за изграждането на цялото послание на творбата са различните форми за назоваване на героя, които използва лирическият говорител. Отчетливо са различени неутралните и оценъчните имена - „синът" и „злодея злосторен", както и индивидуалното „субект", с което се цели да се открои себепостигането на човека: „Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ човек". Ето, това е основната мисъл, е която лирическият говорител защитава грешника.
Той иска да покаже на обществото, че в случая то прави грешка, като осъжда на смърт престъпник, покаял се искрено за извършеното злодеяние. Нещо повече, този човек е проумял, че именно затъпяващият живот го е тласнал към отцеубийството.
Лицемерният морал ражда безнадеждност за човешкото бъдеще и съдбата на света. Но лирическият „Аз" е способен да открие у най-големия престъпник човешкото добро. Той вярва в човека, в духовната му сила. Вярва, че доброто е способно да победи цялото зло по земята и да доведе до нравствено прераждане. Героят разказва историята на отцеубиеца, който извървява пътя от нравственото дъно до духовното извисяване, до преоткриването на света, до проглеждането за красотата на звездите и небето и до обичта към света чрез една песен - песен за човека и песен на човека. Песента е химн на човеколюбието. Тя е ключово понятие за стихотворението, защото се свързва със силната вяра в добротата и благородството.
Мизерията води до алчност, а алчността - до оскотяване и престъпление. Най-ценното в това негово прозрение е разбирането, че светът е зле устроен и че всичко би могло да бъде „по-иначе":
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Осъденият престъпник логично и убедено стига до истината за нечовешкото си деяние. Той вече е способен да види живота си от близкото минало, без да се влияе от наложеното му смъртно наказание. За него песента пред лицето на смъртната присъдата е висша форма на „ човешка" изява, с която той се „извисява" над нея. Въпреки смъртното наказание - за него то е вече път към друг свят-„новият" по дух човек намира сили в себе си и излива песента си от душа, за да я отпрати към света, към този жадуван нов свят, който ще е много по-висш, много по-справедлив от законите на старото общество. Напразно това общество си мисли, че като е наложило наказание над един престъпник, сякаш всичкото зло на света ще свърши и никой никога повече няма да бъде толкова алчен и безскрупулен, че да убие най-близкия си човек. Това дава силата и спокойствието на осъдения да посрещне смъртта си не със страх и ужас, а с вяра в бъдещия свят:
Човекът спокойно, тъй-дума
след дума
и твърдо редил песента.
…………
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали: „Браво, човек!"
Достигнал до висините на своето нравствено пречистване и прераждане, убиецът поглежда назад, към своя живот, изпълнен с мрак, зло, безнадеждност:
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
Но вече прогледнал за доброто, той е уверен, че животът ще бъде променен, че светът ще се преобрази и доброто ще надделее. Това му дава сили да посрещне достойно участта си:
Тя - моята - свърши ...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден ...
Лирическият говорител не е адвокат на престъпника, а по-скоро негов обективен и психологически проникновен защитник. Той ни навежда на идеята, че щом цялата Вселена се възхищава, то човекът, отиващ на смърт с песен на уста, заслужава нещо повече от внимание. Дори звездите - а те са на такива големи разстояния, че докато лъчите им стигнат до земята, вече са видели много правди и неправди - дори те изричат необичайното, но заслужено: „Браво, човек!" Ако можем да ги наречем безпристрастни съдии по делото на познатия ни престъпник, то тяхната присъда вече се отнася не за него, а за човека, който в края на живота си е възвърнал истинския си лик и достойнство.
Житейската позиция на лирическия говорител е позиция на безпристрастния наблюдател, който се стреми да проникне в същността на престъплението, да обясни причинно-следствената връзка между човека, който го извършващ живота, който го е подтикнал към това. Метаморфозата у престъпника, получил основание отново да се нарича човек, е достойна за възхищение и за размисъл.
На хората е нужна надеждата за бъдещето, за да могат да надживеят обикновеното и делничното и да се докоснат до невидимия, но жадуван свят на мечтите. Нужна е вярата в човека, способен да твори красота и добро. Песента е израз на пробуденото човешко начало в неговия най-висш смисъл. Песента в предсмъртния час разкрива силата на личността и вярата в доброто у човека.
@bgmateriali.com
