ПЕТКО P. СЛАВЕЙКОВ – „ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА“
ЖЕНАТА И МЪЖЪТ В ПОЕМАТА
През 1873 г. в списание „Читалище“ Петко Славейков публикува поемата си „Изворът на Белоногата“ — произведение, което разкрива обичта и преклонението на твореца пред силата на духа, благородството и нравствената извисеност на народа. Старинното предание за срещата при чешмата на Белоногата пренася през вековете с приказно-фантастичния си сюжет изконни черти от българската народопсихология, носи полъха на художествено-митологични представи, типични за традиционната ни култура.
Началните стихове на баладата препращат чрез обаянието на песенното слово към отдавна отминали времена, изпълнени с приказното очарование на необикновени личности и загадъчни събития. Образите на героите в текста отвеждат мисълта още по-назад, към библейския мит за Сътворението, но мотивът за изкушението е преобърнат. Вместо лика на жената, поддала се на слабостта и съблазнила мъжа с ябълката, през всепоглъщащата сила на времето е оцеляло преданието за девойката, успяла чрез твърдостта на духа си да устои на изкусителя, на мъжа, който чрез лъскавия блясък на разкоша желае да вземе за себе си онова, което му е харесало. Срещата между Гергана и везира, постепенно преминаваща в стълкновение между два типа отношение към света, художествено разкрива антагонистичните измерения на моралните убеждения, изповядвани от жената и мъжа. Макар че крайната цел и на двамата е да се докоснат до опиянението на щастието, средствата, които избират, са противоположни. За жената изконната обвързаност със земната твърд е източник на душевна сила, светла вяра в бъдното, ведър оптимизъм. Тя е пазителка на хилядолетната култура, съхранила най-доброто от опита на човечеството. За мъжа традициите на миналото отстъпват пред импулсивната сила на желанията, пред спонтанно избухналия порив. Той възприема природата през погледа на завоевател, а сетивата му са притъпени за нейната хубост и величие. Могъществото на властта и прелъстителният блясък на богатството очертават в мъжкото съзнание жадуваните мигове на наслада, която остава неуловима в делниците и празниците на житейския кръговрат, защото е несекващ устремът към все по-голямо господство и все повече притежание. Щастието е непостижимо за него. Удовлетворението от малкото прави Гергана щастлива. Жената е намерила източника на радостта вътре в себе си, в тайнствените дълбини на сърцето си, преливащо от нежност и обич, изпълнено със затрогваща загриженост за близките хора. Сблъсъкът между Гергана и везира, между жената и мъжа е показателен за непреодолимите противоречия между личности, носители на коренно различно самосъзнание, нравственост и житейска нагласа.
В поемата на Петко Р. Славейков избраниците на съдбата — Гергана и Никола, са белязани със знака на изключителността. Запазвайки духа на народнопесенната стилистика, творецът с нежност и неприкрита топлота извайва образите на двамата влюбени, щастливи от споделената обич в безгрижието на младостта. Умалителните съществителни имена „агънце“, „огиче“ са традиционно широко използвани във фолклора. Гергана и Никола носят имена на християнски светци, известни с всеотдайността си към живота и добруването на хората. В противовес на тях везирът е изобразен като обобщен образ на злото и не е представен чрез конкретиката на имената. Показателно е отсъствието на личното име при този герой. Животът на Гергана и Никола е изпълнен преди всичко с ежедневен труд. Мекото сияние на обичта им огрява дните и нощите им, изпълва ги с радостни надежди и светли мечти за бъдещето. Раздялата между двамата млади герои след края на седянката внася неуловимия полъх на трагедията, която ще разруши живота им. В нощната доба момъкът иска цвете от момичето. Китката има универсален обреден характер в народните вярвания. Нейната функция е да поражда радост, да утвърждава живота, дълголетието и плодородието. Тя е знак за обич, но не бива да се дарява в тъмнината на нощта. Завръзката на сюжетното действие в поемата е свързана с образа на ведата — зла самодива, враждебно настроена към човешкия свят. Престъпването на забраните, свързани с митичните същества на отвъдното, крие заплаха за сигурността на хората. Изградено през хилядолетията, съвместното съществуване на двата свята — материалния и невидимия, е подчинено на норми със задължителен характер. Поисканото цвете от момъка разгневява ведата, защото това нарушава неписан обет — не е спазен принципът на разделението — на хората не им ли е достатъчна светлината на деня, та искат и нощите да бъдат техни.
Завистта на ведата довежда нещастието в живота на младите хора, явило се в образа на везира. Него среща Гергана, отправила се в ранното утро към уреченото място. Сред блясъка на зората край бликащата вода, носеща живот, мъжът среща жена, която го покорява със съвършенството на красотата си. Многопластови внушения излъчва символът на извора. Според митологичните вярвания изворите принадлежат на змейове, самовили, които нощем до първи петли се събират там, и затова след залез слънце не се ходи за вода. Неслучайно е уточнението, че везирът е пристигнал през нощта, когато е царството на тъмните сили. Така той индиректно е свързан със силите на злото.
Повишената глаголност, чрез която е представена срещата на Гергана при извора с втория по ранг човек в империята („гледал“, „чудил ся“, „сматрял я“, „поревнал“), подчертава активното начало, дейното поведение на мъжа. Глаголът „поревнал“ — пожелал, прищяло му се, обозначава стихията на първичното мъжко желание, ненадейно припламнало в свежата ведрина на утрото.
Зърнал Гергана, мъжът е привлечен от физическата й красота. Воден от силата на навика да притежава всичко, което харесва, везирът грубо протяга ръка към нежността и хубостта, подчинявайки се на внезапно избухналите мимолетни вълнения и противоречиви емоции в душата си — изумление, възхищение, първична страст. Неговото господарско честолюбие не е затъмнено от напора на чувствата — везирът не пристъпва към девойката, слугите му я довеждат. Драматичният диалог по време на съдбовната среща с трагични последици разкрива образите на двама души, разделени не само от вяра, етнос и сан, но и с различно светоусещане, с коренно противоположна ценностна система и морал. Като красиво видение му се явява Гергана и искрено е недоумението на везира, че е възможно да има толкова прекрасно създание в мъчително тежките трудови делници на хората от селото. Със самочувствието на всемогъщ господар, свикнал да налага избора си и да решава съдбата на всички, които среща по своя път, везирът високомерно изрича повелителни думи:
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
Сепната от неочакваната среща, девойката намира сили да запази самообладание и сдържаният й отказ загатва за несломима воля и решителност. Постепенно удивлението на мъжа от примамливата белота и очарованието на момичето се заменя със слисването от неподозираната нравствена сила. Той усеща заразяващо притегателната сила на духовност, която му е непозната. Българката, израснала в робско време, носи духа на свободната личност и изборът й е еднозначен. Обичта към родното място, нежната привързаност към родителите и любовта, отдадена на Никола, изпълват нейния живот, дарявайки й усещане за радост и сила. Те са определящите причини за отказа на девойката да последва везира в столицата на империята. Гергана не желае да напусне родното си място, защото то е част от нея. В далечния непознат град ще помръкне жизнеността на момичето, откъснало се от онова, което до този момент е изпълвало дните и нощите му, огрявало е светлите мигове на надеждата за бъдещето. Жената не може да наруши своите задължения в семейството, нито да пренебрегне дадената дума, защото погазените морални повели ще бележат началото на краха на нейната хармонична цялост и ще доведат до разпадане на връзките между личността и света. Изправена срещу човека, дошъл от най-големия град в империята, Гергана непринудено му разказва за нравите в патриархалния свят, опазили мъдростта на поколенията, и с въодушевление успява пред недоумяващия поглед на чужденеца да разкрие красотата на родния край.
Градината на девойката е изпълнена с дъхави цветя и с преливащите багри на природното многообразие. Омайващи благоухания и цветове обемат пространство, наситено с радост, светлина и красота. То традиционно е тълкувано като неустоимо привлекателния образ на Рая — място, завладяващо със своето очарование и излъчващо волно безгрижие. Вълшебството на живота искри от магическата привлекателност на цветовете, пресъздадени с изразителната сила на емоционално въздействащите епитети („черноока аглика“, „злат минзухарец“, „ален божур“) и инверсията („теменужка дъхава“, „шибой ми кичест ператен“, „карамфил зимен и летен“). Раят е и там, където човек е щастлив. В противовес на моминската градина, през погледа на Гергана е дадена суровата преценка за живота и растенията в непознатия град на везира:
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене...
Откъде неуката селска девойка, която не е напускала границите на родното селище, би могла да знае подобни неща? Хармонията в облика на момичето е естествена последица от неразривната връзка с природата, която й дарява душевна сила и спокойствие. Когато наблюдава хората от далечния град, тя долавя, че животът им е лишен от тихото умиротворение, белязало дните на волното, неограничавано съществуване. По косвен път Гергана заявява на везира, че не той, а тя е свободната и щастливата. Пълнотата на битието й дава усещането за свобода, вдъхва сила и увереност в сърцето й, за да отстоява достойнството на личността си.
Разграничителният белег между „свое“ и „чуждо“ се проектира и в отстояването на националното. На него априори му е отдадено само най-доброто. На Гергана смайващата пищност на сараите в Стамбул не й е нужна, защото жадува за уюта и топлината на дома, събрал съдбите на двама души в едно цяло, а везирът й предлага вместо това богатство. Красотата, която ще я заобикаля в далечния град, няма да бъде създадена лично от нея и така ще й се отнеме сигурността на независимостта. Въображението на мъжа чертае с грандиозен размах градини и къщи, които може да подари на жената. Той ще положи пред нея блясъка и разкоша на красиви вещи, споменава с дяволски изкусителен тон за невижданата разточителност и великолепие, които я очакват в столицата на империята. Необикновеният нов свят, който й предлага в далечното място обаче, няма да бъде творение на везира, създадено с обич и носещо отпечатъка на всеотдайността, защото той си има свой свят. Мъжът не изгражда картината на бъдещето си, виждайки се редом с жената. До края той остава господар, който с ефимерната лекота на порива може да променя човешки съдби. Щедростта му се слива с желанието да покаже измеренията на своето могъщество, да впечатли със силата на човек, който с лекота удовлетворява хрумванията си. В световъзприятието на мъжа решението му да позволи на жената да изпита опияняващото усещане за власт („други на тебе да шетат“) обозначава върховното измерение на делата, които може да извърши за нея, защото за него самия смисълът на живота се съизмерва с властта и богатството. Благоволението на везира великодушно отдава несметни богатства на девойката, защото не може да й подари нищо друго. Не се отронват думи на обич, липсва нежност и трепетно вълнение, неуловимо просветващо в жестовете и погледа, защото в сърцето на мъжа няма любов и жената знае това. Пред мекия блясък на бисерите и сиянието на златото тя предпочита топлотата на близостта, на сърдечната обвързаност, избира нежността на обичания човек, която ще озарява дните на живота й. Това е и несъкрушимият довод, който изрича пред всемогъщия служител на султана:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е:
първо ми либе Никола –
първо венчило той ще е...
Изумителната твърдост на духа, проявена от една крехка, беззащитна девойка, поражда нескриван гняв и неовладяно раздразнение у везира. Честолюбието му е болезнено засегнато и от факта, че е пренебрегнат заради друг мъж. Свикнал със сервилната реакция на своите подчинени, убеден във всемогъщата сила на властта и парите, везирът за първи път в живота си (показва го недоумението му) се възправя срещу силата на любовта. В безсилието изрича грозната истина за своето безцеремонно отношение към жената:
...своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе
господар аз съм над тебе,,
аз ще ти бъда стопанин...
Суровият тон на заплахата не променя решението на Гергана, защото то не е спонтанен изблик на емоция, а проявление на трайно установени принципи. Прекършената воля ще тласне жената да премине през границата между живота и смъртта, но няма да сломи достойнството й. Дори и след повелителните думи на властника, изречени с глас, нетърпящ възражение, в очите на девойката не проблясват искрите на омразата и това не остава незабелязано от везира. Омраза изпитва потиснатият, унизеният човек, а Гергана е вътрешно свободна и затова е неуязвима спрямо угрозата на владетеля. Срещата между жената и мъжа, превърнала се в стълкновение на два полюсно изградени мирогледа, не завършва с надмощието на социалната и физическата сила, с победата на властта и парите. Могъщият везир е принуден да признае безсилието си пред крехката девойка, разкрила му неподозираните измерения на своя духовен свят.
Даровете, които й дава, са признание за преклонението пред твърдостта на духа, изява на уважение спрямо предаността и верността й и същевременно — знак за преживяното изумление на мъжа, чул от едно момиче изконните истини на битието. Мъжът, принуден да осъзнае горчивината на поражението, пожелава в бързея на годините да остане следа от необичайната среща, като се изгради чешма на извора.
Вграждането на сянката на най-хубавото момиче от селото погубва живота му. Според фолклорните вярвания Белоногата трябва да плати с живота си нарушаването на забраните, защото не е успяла да предотврати посегателството към тях. Жената е носителка на тайните на мирозданието и нейна е отговорността за опазване на хармонично устроения порядък. Завистта на ведата поразява със силата на омразата красивата девойка — тя загубва живота си, защото той е единственото, което притежава; сломява гордостта на везира, усетил болката от поражението; нейната ненавист съсипва Никола, лишен от смисъла и радостта на своето съществувание — обичта на Гергана.
След мъжа остава каменният строеж, уловил разпиляната стихия на водата, а след жената — баладичното очарование на преданието за незримата сила на духа и приказната красота на Белоногата. Пощадени от времето, те носят на потомците спомена за драмата на отдавна отминали събития, белязани със знака на неистови егоистични страсти, искрена обич и смелост.
Мариана МИНЕВА
@bgmateriali.com
