(съчинение разсъждение върху Ботевата творба "На прощаване")

Подвигът и безсмъртието са явления от духовната биография на човечеството. Те се измерват с нравствени критерии, поради което е трудно да ги обобщим в точни определения и научни дефиниции.

Безсмъртието е запазено място на личността в паметта на времето. Негова отправна  точка е подвигът в името на възвишен идеал, на благородна цел. Чрез подвига може да се усети истинската стойност на човека. Затова подвигът превръща индивида в личност. Осмислен в по-едър, исторически мащаб, подвигът може да превърне този самопознал се индивид в герой. Такъв тип мисловни нагласи за героичното в националния ни развой изповядва поетът революционер Христо Ботев. В своята лироепическа творба "На прощаване" той ни представя своя герой бунтовник като фигура от т. н. "високо българско време “- връх на националното ни Възраждане. Поел по "страшния, но славен път на борбата", този герой е незабравим с предусещането за своята юнашка смърт подвиг, с копнежа си да остане в паметта на поколенията като смел и безкористен защитник на родината.

Решението на бунтовника да се жертва за свободата на отечеството е лично изстрадано и граждански мотивирано. То е резултат от съзнателен житейски избор, предопределен от историческите обстоятелства, темпераментната натура на героя и революционно-борческите традиции на дедите.

Като човек, уважаващ родовите ценности, Ботевият герой е силно угнетен от робската участ на събратята си. Това е мотивът, който го кара да напусне отечеството /"таз турска черна прокуда, дето нас млади пропъди по тая тежка чужбина"/. Но решението на героя има и своите дълбоки лични основания. Те насочват към мъчителната участ на неговите сродници. Тази особена всеобщност на страданието обединява майката и сина още от първите стихове на творбата чрез мотива за клетничеството /"та тебе клета оставих" и "да ходим, да се скитаме немили, клети недраги!"/. Горестта от робската съдба е сложила своя печат и върху братята, бащата, любимата. Плахият огън в очите на либето /"оназ тиха усмивка/ и овладяното, но дълбоко мъжко страдание /"баща и братя черни чернеят за мене"/ са нови поетически свидетелства за непоносимостта на народното тегло. Осквернен е и родният дом /"турчин ... бесней над бащино ми огнище"/.

Като българин и патриот, героят споделя всеобщото страдание, но борческият му темперамент го кара и да се бунтува. Многобройните речеви обрати в изповедта на бунтовника, смяната на елегичната тоналност с революционно-борчески интонации са доказателство за непокорния дух на героя. След "Не плачи, майко, не тъжи" иде: "но кълни, майко, проклинай", след: "Аз зная, майко, мил съм ти", риторичният въпрос - закана: "Но кажи какво да правя / кат си ме, майко, родила със сърце мъжко юнашко/. Болезненият вопъл "Ах, мале-майко юнашка!" е последван от категоричното: "Аз вече пушка нарамих". Традиционната храброст на българина и наследствената му гордост ."кат си ме майко родила със сърце мъжко юнашко"/ усилват порива на бунтовника към свободата.

Революционният избор на лирическия "аз" се свързва с вътрешното му мъжество и чрез други художествени аргументи. Като истински герой, Ботевият лирически човек действа смело, самостоятелно и обмислено. В момента на изповедта пред майката, решението на бъдещия революционер да влезе в битката вече е факт /"Аз вече пушка нарамих"/. Отговорен и състрадателен, героят навремето е спестил на близките си драмата на избора, но в условното "сега" на творбата той ще им изясни причините за своето поведение. За него тези мотиви са по-съществени. Неслучайно при обосноваването на решението е използвана въздействащата сила на сегашното време /"плачи", "кълни", "зная", "кажа", "тичам","покаже"/.

Макар и емоционално обагрено, решението на бунтовника за революционна саможертва не е обикновено наследствено достояние, нито спонтанен импулс, а осъзнат етичен избор. Лирическият човек ще встъпи в битката, за да помогне на онеправданите, да възстанови справедливостта, но и за да защити своето лично достойнство /"пък каквото сабя покаже и честта майко юнашка"/. Така от позицията на своето ново революционно верую, героят застава над делничните одумки и еснафското злоезичие /"ти недей слуша хората, дето ще кажат за мен "нехрани-майка излезе"/ и се заселва в едно ново пространство - на саможертвата в името на народната свобода.

Подвигът неизменно се свързва със страданието и с жертвата. В този смисъл житейският избор на героя от Ботевата е поема е дълбоко изстрадан. Той преминава през раздялата с най-свидни на сърцето му хора - майката, бащата, братята, либето... Драматизмът на взетото решение е синтезиран в репликата: "Прости ма и веч прощавай!". Тук сбогуването и молбата за прошка, специфично емоционално преплетени, дават израз на болката на героя и очертават дълбоко личния характер на саможертвата. Все пак бунтовникът надмогва страданието, защото е убеден, че оставайки верен на общностно -значимото, ще остане верен и на близките си /"Там аз за мило, за драго/, за теб, за баща за братя - за него ще се заловя"/.

Изборът на героя има и друга стойност - той е и избор естетически. Лирическият "аз" се стреми към "страшния, но славен път на борбата", а традиционната историческа алтернатива на българските възрожденци революционери "Свобода или смърт," тук се трансформира в "свобода и смърт юнашка". Художествената красота на мотива за саможертвата се постига и в ярките образи на битката. Метафорите "куршум пропей над село", "със куршум поздравят, а пък със сабя помилват" представят битката като своеобразна венчавка със смъртта. Специфична сурова красота носят и символите на доблестта, които представят бунтовника в картината на победното завръщане. ”Байракът", "кървавата ръка" и "юнашкото сърце", говорят за изключителното духовно излъчване на героя и внасят в образа му особена трагика.

Пътят на бунтовника е своеобразна метафора за извисяването на човешкия дух чрез саможертвата. Решителната крачка в тази посока е преминаването на реката "ах, утре като премина/през тиха бяла Дунава"/. Символното значение на реката , като граница контекстово се осмисля като разделителна линия между чуждо, между робство и свобода. Чрез пространствената опозиция “високо/ниско" може да бъде представено и отношението "свобода/смърт" – “бяло ми месо по скали, /по скали и по орляци/, черни ми кърви в земята/, в земята, майко, черната". Антитезата "бяло месо/черни кърви" подсилва посочените внушения, а стилизациите в духа на народната песен, т.н. “завършващо-подхващащи повторения"/Н. Георгиев /- "по скали, по скали" земята, в земята" - превръщат видението на героичната смърт в своеобразно заклинание. Чрез сложната пространствена визия на подвига се моделира и друго внушение - за мощта па героичната саможертва, която има космически мащаби.

Нови смислови обеми в мотива за революционната саможертва внася абсолютната безкористност на героя. Приел борбата за справедливост и свобода като своя съдба, революционерът не търси награда, надява се само на паметта на следовниците /"но туй щат братя да видят и кога, майко, пораснат, като брата си ще станат"/. Беден в житейски план, но богат с народното признание, героят жадува за почитта на потомците /"да каже нявга народът /умря сиромах за правда, за правда и за свобода"/.

"Клетник", "юнак" или "сиромах", Ботевият революционер активно противодейства на злото в защита на справедливостта, на родовата чест и на личното достойнство. Пътят му е пътят на жертвата, но и пътят на безсмъртието. Защото себеотрицанието на героя е символ на побеждаващия човешки дух. Днес тези идеи звучат малко старомодно. Вероятно, защото националното робство отдавна е отхвърлено. Но на негово място дойдоха други робства – на безпаричието, на недоброжелателството, на отчуждението, на дребните цели...  И може би най-страшното - робството на неверието. Героите са в миналото, идеалите - в бъдещето. А ние, къде сме ние?

@bgmateriali.com

Изтеглиsave