„ПОДИР СЕНКИТЕ НА ОБЛАЦИТЕ“
Творческото развитие на Яворов може да се проследи по книгите, които издава. През 1901 се появява сбирката „Стихотворения“, съдържаща социално ангажирани творби. През 1904 книгата е преиздадена с предговор от Пенчо Славейков, в който е очертан новият път на поета. Следват „Безсъници“ (1906) и „Прозрения“ (1908). В „Безсъници“ Яворов ни прави свидетели на своите мъчителни търсения, докато в „Прозрения“ вече обявява, че е стигнал до истините за човека. По този начин той сякаш слага край на своето поетическо дело. Затова през 1910 г. се заема да събере и подреди цялото си творчество в една книга, представяща всичките му творчески лица. Тази книга е „Подир сенките на облаците“, която е разделена на различни цикли, включващи най-доброто написано от него. Доколко важна е била за Яворов тази книга, личи от факта, че през 1914 г., когато се готви да напусне земния свят, той с помощта на брат си Атанас Крачолов прави основна редакция на книгата, превръщайки я в свое поетично завещание. В него трите му поетически лица са очертани възможно най-ясно.
Първата част, „Антология“, включва най-добрите работи от ранните му години – „Калиопа“, „Лист отбрулен“, „Есенни мотиви“, социално ангажираните „На нивата“, „Градушка“, „На един песимист“, „Нощ“, както и свързаните с националните борби „Хайдушки песни“, „Арменци“ и „Заточеници“.
Втората част, „Безсъници“, започва с „Песен на песента ми“, в която Яворов прави преглед на всичките си дотогавашни търсения. Следват стихотворения с разнообразна тематика, в които се представят любовни чувства, мъчителни търсения на верния път, усещане за вътрешната противоречивост на човека, мъчителни съмнения за смисъла на човешките усилия. Сред най-хубавите работи от този цикъл може да се посочат „Две хубави очи“, „Ела“, „Към върха“, „Не си виновна ти“, „Угасна слънце“ и др.
Третата част, „Прозрения“, започва отново с проблема за родината, за да премине веднага към мъчителните „свръхземни въпроси, които никой век не разреши“ – „Аз страдам“, „На Лора“, „Две души“, „Шепот насаме“, „Нирвана“ „Маска“, „В часа на синята мъгла“, „Песента на човека“. В последното стихотворение, посветено на д-р Кръстев, Яворов обобщава цялата своя творческа мисия, всички свои мъчителни съмнения:
Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нивга мигом нейде да застана,
напред самотно устремен.
[...]
И може би в безкрая гоня аз граница,
с напразно вярван сън за бъдаща зорница -
слепец пробуден, сляп отвека и навек...
И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.
Книгата завършва с цикъл от три поеми, озаглавен „Царици на нощта“, включващ „Месалина“, „Клеопатра“ и „Сафо“. Това са три от най-известните в световната история и култура женски образи, с чието изобразяване Яворов иска да представи своето двойствено отношение към жената – от една страна, за него тя е вдъхновение и чистота, но от друга страна, е грях, съмнения и пречка по пътя към духовното.
@bgmateriali.com
