„ПОД ИГОТО“ – „ГОСТ“
(Анализ)

 

 

          ■ КОМПОЗИЦИОННИ И СЮЖЕТНИ ОСОБЕНОСТИ

          „Гост“ е първата глава на романа „Под игото“. Тя изпълнява функцията на експозиция, тъй като запознава читателите с началния момент, от който започва да се развива сюжетното действие – една майска вечер година преди да избухне бунтът, т.е. през 1875 г. Обрисуван е домът на един от ключовите герои в творбата – чорбаджи Марко, и е пресъздаден типичният за предосвобожденската епоха традиционен бит, характерен за подбалканското градче Бяла черква. Това име е превод на турското название на Вазовия роден град Сопот – Акча клисе. Подходът на повествователя се отличава с преплитането на два плана – от една страна, художествен, в който Бяла черква е метонимичен образ, обобщение на цялото родно пространство; от друга страна, мемоарен, свързан с носталгичните спомени на писателя за преживяното в бащината къща, която изгаря по време на Руско-турската война.
          Първообрази имат всички членове на Марковото семейство – стопанката (Марковица) е Вазовата майка Съба; баба Иваница е бабата на писателя Ана; в буйните и жизнерадостни деца можем да разпознаем самия Вазов в образа на Васил, както и братята на писателя. Отличителна особеност на Вазовата проза, както и на възрожденската литература като цяло е синтезът на документалното, исторически достоверното и специфичните литературни похвати за изображение на героите – портретно описание, речева и действена (поведенческа) характеристика.
          Началната глава е не само експозиция, но и завръзка на действието. Този момент се свързва с неочакваното нахлуване на Иван Краличът в спокойния, подреден патриархален свят на чорбаджи Марко. Драматичният епизод, по думите на писателя, е плод на влиянието на една от представителните творби на Френския романтизъм – „Клетниците“ на Виктор Юго. Напомня за нощното посещение на прекаралия 19 години в каторга Жан Валжан в дома на милосърдния епископ Биенвьоню.
          Заглавието „Гост“ има метафоричен смисъл и откроява различията между два типа светоусещане – на стопанина на многолюдния дом и на „чужденеца“, пришълеца, избягалия заточеник. Загатнат е контрастът между вътрешното пространство на семейно-родовото и външното – на премеждията, изпитанията в живота на странника, поел по опасен път.

          ■ ГЕРОИТЕ – СВЕТОГЛЕДНИ ИДЕИ И ЦЕННОСТИ

          Началното описание на обстановката в двора на Марковия дом изгражда идилична картина, която изглежда откъсната от действителността „под игото“. Зидът огражда това пространство на патриархалните ценности и заедно със затворената порта създава усещането за защитеност. Светът на българското семейство се отличава със строг, спазван от всички ред, с ненарушими традиции и превърнати в своеобразен ритуал ежедневни битови дейности, например събирането на родителите и децата всяка вечер около трапезата. Тази цикличност, неизменност на случващото се – винаги по точно определен начин, „по обикновение“, поражда представата за стабилност, устойчивост на патриархалния бит, дори за особено безвремие, финалният епизод в първа глава показва колко измамно е това внушение, че времето в чорбаджи-Марковия свят сякаш е спряло, че не може да бъдат променени установените порядки.
          В образа на Марко Иванов е представен, от една страна, патриархалният човек във всички свои роли в голямото и сплотено семейство – като авторитетен, справедлив баща, будещ уважение и страхопочитание у своите деца; като добър съпруг и грижовен син. Стопанинът на дома желае да формира у своите наследници добродетелите, характерни за морала на традиционното общество – честност, почтеност, религиозно чувство. За старейшината на рода придържането към християнските традиции – прекръстването след вечеря, молитвата пред иконостаса, посещението на богослужението в черквата – се е превърнало в неотменим нравствен закон.
          От друга страна, чорбаджи Марко е олицетворение на чертите и ценностната система на възрожденския българин. Доказателство за това е специфичният „практически възглед за възпитанието“ на благоразумния, трезвомислещ герой. Той се отнася с доверие към синовете си, поверявайки им ключа от сандъка с парите. Стреми се да изгради у тях самочувствие, като им позволява да сядат заедно с него на софрата. В повестта си „Българи от старо време“, публикувана през 1867 г., Любен Каравелов представя различен модел на взаимоотношения между децата и техните деспотични бащи, които ги подлагат на унижения, налагат тиранично волята си и изискват безпрекословно подчинение.
          Висша ценност за Вазовия герой и за епохата на Възраждането е знанието. Недостатъчно образован, Марко почита, дори боготвори науката, училището и желае да формира подобно отношение към просветата и у своите синове. Родолюбивият българин работи всеотдайно и безкористно като училищен настоятел. По този начин изпълнява своя дълг към съгражданите си, дава приноса си за духовното въздигане на Бяла черква. В духа на Просвещенската епоха е убеден, че стойностното знание е това, от което има практическа полза за обществото. Показателна е репликата на русофилски настроения баща към Васил по повод на училищния урок, чиято тема е войната за наследството на испанския престол: „За шпаньолците ли? Остави ги, те не ни влизат в работа... Кажи нещо за Русия“.
          Във финалния епизод на първа глава е въведен чрез средствата на сензационната литература още един герой – Иван Краличът, наречен по-късно от дякон Викентий Бойчо Огнянов. Разкрити са както различията, така и приликите между двамата българи. Чорбаджи Марко е здравомислещият, уседнал стопанин, чиято цел е да предпази своите близки и да съхрани родовото имущество. Избягалият от Диарбекир заточеник е авантюристична личност, която „възкръсва“ за нов живот и не се бои от предизвикателствата на пътя.
          „Бежанецът“, както е назован Краличът във втора глава, се посвещава на патриотична мисия, преодолява препятствия, преминава през изпитания, не се съобразява с установените норми на поведение в робското пространство, затова може да бъде определен като романтически тип герой нарушител – „човекът извън закона“, „героят инициатор“, по думите на проф. Инна Пелева. Шумното прехвърляне през зида от някогашния четник в дружината на Хаджи Димитър символизира началото на промяната, навлизането на историята, на революционните идеи в патриархалния свят. Прозвището на странника – Краличът – поражда аналогия с митологизирания в родовата памет и в юнашкия епос образ на Крали Марко, олицетворение на силата и борбения, свободолюбив дух на българския народ.
          Това, което свързва двамата герои, на пръв поглед толкова различни, е, че са добри, храбри българи. Във време на жестоки насилия Марко проявява смелост, решителност и не се поколебава да предложи своя дом като убежище за неочаквания гост. Загриженият за челядта си баща, готов да брани дома си с „два пищова“, не забравя, не пренебрегва и християнския дълг към ближния, към изпадналия в беда човек. Свидетелство за високия морал на чорбаджията са неговите думи: „...дядовият Манолов син ми е добър гостенин всякога, най-вече когато ми идеот толкова далеко място“.

          ■ ПРОБЛЕМИ И КОНФЛИКТИ

          Първата глава на романа поставя проблема за сблъсъка между родното и чуждото. Чуждият свят е представен чрез репликите на баба Иваница, чорбаджи Марко и сина му Петърчо, както и чрез заповедта на онбашията да се отвори „вратнята“. Думите на Марковата майка изграждат негативния образ на поробителите, оприличени на злата, демонична сила в приказките, която причинява нещастие: „Спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат“. Различна е житейската позиция на стопанина на дома. Бащата желае синовете му да израснат като достойни българи, които не се страхуват от друговерците: „Мале, стига си плашила с тия турци децата! Ще им оживей страхът на сърцето“.
          Противопоставени са примирението, неверието на възрастната жена: „нема да дойде благочестивото!“ и детската дързост, която проличава в изразената от Петърчо мечта: „Бабо, аз кога пораста, и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем нашата калъчка и ще изколим всички турци!“. Тази реплика може да се възприеме и като израз на стремежа на децата да отмъстят за извършеното насилие – обезглавяването на Генчовия син.
          Опозицията между родното и чуждото присъства и на езиково равнище. Първата дума, изречена от Марко след появата на все още непознатия за него човек, е на турски: „Давранма!“ (Стой! Не мърдай!). Очевидно главата на семейството първоначално си изгражда представата, че нарушителят на домашното спокойствие е разбойник, представител на чуждия, враждебен етнос. Едва след като пришълецът се обръща по име към чорбаджията, разговорът между тях продължава на български език, което в символичен план е знак за доверие и духовна близост. Една кратка, но изпълнена с дълбок смисъл фраза на „госта“ характеризира общността на родолюбивите българи: „Бай Марко, не се бойте, ваш човек съм!“.
          Следващите глави в романа „Под игото" разкриват драматичните изживявания на Марко Иванов, който е раздвоен между бита и бунта. За разлика от други герои в творбата, останали с непроменена позиция, персонажът изминава трудния път от съмнението в успеха на предстоящото въстание до пробудената надежда за спасението на отечеството.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave