„ПОД ИГОТО“ 
(Кратък анализ)

 

 

          Всяка човешка общност има нужда от свой образ на света, от обща вяра и език, от споделен идеал, от свой пантеон на героите. Българската литература вече е създала голяма част от всичко това, като приносът на Вазов е най-значителен. Но българите все още не разполагат с произведение, около което общността да се обедини. Още от древността за това служат т.нар. епопеи. Животът, на „нашия свят“, описан в тези произведения, подвизите на героите, преодолели някакво голямо изпитание, образът на „чуждия“ през очите на „своите“, усещането за силата на „нашето“... Всичко това е нужно на общността, за да се разпознае, да придобие самочувствие и вяра в собственото си безсмъртие и място в света. И не е чудно, че именно народният поет Иван Вазов се заема с изпълнението на тази отговорна задача. Предварително трябва да кажем, че този опит се увенчава с пълен успех - до ден днешен нашите представи за българския свят се оформят основно от четенето на „Под игото“.
          Идеята за написването на романа узрява у Вазов постепенно. Още в първите си прозаични опити той започва да изгражда образа на неотдавнашното минало, по време на което се случват възходите и паденията на българската нация. Възходите трябва да бъдат утвърдени като пример за следване, паденията следва да бъдат показани, за да знаем от какво да се пазим. Като непосредствен повод за написването можем да приемем доброволното изгнание в Одеса, предприетото от Вазов в началните години на Стамболовия режим. Тогава той се озовава извън злободневните дрязги на българския политически живот и може да погледне на България отвън – е поглед, който му дава възможност за една по-обща и по-задълбочена представа и преценка.
          Вазов пише „Под игото“ в периода между 1887 и 1888 г. Още на следващата година романът е отпечатан в „Сборник за народни умотворения“, а през 1894 г. излиза и първото му самостоятелно издание.
          Заглавието ясно посочва какво трябва да се очаква от съдържанието на книгата. Думата „иго“ има стар славянски произход и означава „ярем“ – приспособление, с което работният добитък е впряган в ралото, за да го тегли. В първите издания има и подзаглавие – „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“. С други думи, творбата иска да въведе читателя в цялостния живот на нацията, за да утвърди образа на „своето“ и да покаже неговото вътрешно развитие чрез преминаването му през едно голямо изпитание, което сплотява общността.
          Жанрът на „Под игото“ най-често е определян като роман. От друга страна, функцията, която книгата изпълнява, е по-характерна за епопеята, отколкото за романа. Възможно ли е съжителство на тези два толкова различни модела?
          От епоса „Под игото“ взема идеята за възкресяване на съвършеното героично минало, между което и днешния ден има ясно очертана граница. Още повече, че днешният ден често забравя за великия пример и затова епопеята трябва да му го припомни. От друга страна, епосът разделя света на „свое“ и „чуждо“, като идеята е чуждото да бъде победено, защото пречи на „нашето“. Освен това епосът разказва за някое голямо изпитание пред общността, като в същото време утвърждава една възвишена представа за „българското“, която да се предава от поколение на поколение, за да предизвика възхищение.
          От друга страна, някои от характеристиките на романа лесно се разпознават в „Под игото“. Най-напред това е изискването повествованието да въвежда в частния живот на обикновените хора. Друга важна особеност на романите от 19. век – любовната интрига – също присъства. Действията на героите са продиктувани от техните лични преживявания и страсти – любов, ревност, злоба, завист и др. под. Голямо значение има и това, че действащите лица не са застинали в своето съвършено величие (или низост), а са показани в развитие, което е също важен белег на романа.
          Очевидно роля при изграждането на повествованието играят френските романи с техните сюжети, изобилстващи с престъпления и отмъщения, с низост и нравствено величие, с преследване на доброто и тържество на злото. Измежду образците, които Вазов е харесвал и следвал, разпознаваме „Клетниците“ на Виктор Юго, „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма, „Парижките потайности“ на Йожен Сю. От тях идват и някои похвати за развитие и мотивиране на действието – чести преобличания на героите и влизането им в нова роля; подслушвания и прихващания на писма; предателства, последвани от чудодейни избавления и др. При френските романи тези похвати служат за поддържане на читателския интерес, защото са се печатали във вестникарски подлистници и читателят е трябвало да очаква с нетърпение следващия брой. Оттук и честото прекъсване на действието в най-напрегнатия момент, за да се прехвърли развръзката към следващите глави – похват, който срещаме и в „Под игото“.
          Към тази двусъставна жанрова характеристика на „Под игото“ – едновременно и епос, и роман – трябва да прибавим и още една. Начинът, по който са изобразени главните герои, както и характерът на техните подвизи, оприличавани най-често на мъченичество, е по-характерен за християнската легенда, отколкото за епоса. Така че, когато говорим за жанра на „Под игото“, редно е да имаме предвид всички тези разнородни функции, които произведението изпълнява.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave