Тази „най-българска книга” е своеобразна „енциклопедия на народния живот”, „монументална фреска” от края на робството, частица от нашето народностно съзнание, от историята и настоящето ни, от това, което наричаме България. А героите й - наши неизменни спътници. Затова приемаме „Под игото” за „национален роман”. Както във Франция приемат „Парижката Света Богородица” на Виктор Юго, а в Русия - „Война и мир” на Лев Толстой.
При все по-често срещаните разнопосочни оценки, особено от последните години, романът не губи от своето обаяние. Нищо не е в състояние да наруши дълбоко емоционалната ни връзка с целия онзи свят, изобразен от Вазов пластично, прочувствено, обективно и в същото време пристрастно.
Вазов пише „Под игото” в изгнание и сам признава за онези дни: „Прокуден от България в 1887 г., аз прекарах около една година В Одеса. Много скръб, много мъки изпитах там по изгубеното Отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на Отечеството през Априлското въстание. О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени: те ме въодушевяваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на музата ми - и от бедната стаичка на отстранената одеска улица книгата ми обиколи цяла България, мина границите й и префуча из Европа. И аз благославям сега това изгнание."
Следвайки утвърдената класическа романна традиция на XIX век, писателят я налага и в нашата литература. Най-значимите романи като „Железният светилник” на Димитър Талев и „Тютюн” на Димитър Димов следват също тази линия, естествено оцветена с нови, художествено наративни търсения. Пространното епическо повествование на „Под игото” огледално отразява панорамата на времето като дух, нрави, индивидуална и обществена психологическа еволюция. Нищо, че ситуационно действието е затворено в един сравнително малък регион - той фокусира в образи, сцени и събития съдбата на цялата страна. Спомените картини от битовото всекидневие са издигнати до върховете на национално значимото. В Бяла Черква всеки ще познае родния град на Вазов. Още повече, това е точният превод на турското название на Сопот - Акча Клисе. Романът „Под игото” е своеобразно продължение на повестта „Чичовци” (1885 г.). Отново срещаме някои от познатите ни герои - Мичо Бейзадето с фанатичната му любов към Русия, господин Фратю с екзалтираните възгласи на френски. Но ако в повестта си Вазов преди всичко търси отражението на великото в смешното, в романа и в най-дребното открива великото, това, което очертава лицето на епохата в нейните най-патетични пориви, но и с най-трагичния й крах.
Въпросът за жанровата специфика на „Под игото” винаги е провокирал различни, но близки отговори: „епопея”, „исторически роман” (въпреки че героите не са исторически личности, явява се само Каблешков и то съвсем епизодично), „битово исторически”, защото цялото многопосочно повествование се опира на бита. За Вазов бит е извънредно широко понятие - обхваща веществената среда като обкръжение, обществения живот, празниците и делниците, общата атмосфера, променящото се във времето настроение, изявите на героите.
Чрез пространното изображение на оградения с високи дувари домашен свят писателят навлиза в големите проблеми на времето, така както по-късно ще направи и Талев в „Железният светилник”. Традицията, която налага Вазов с „Под игото”, е твърде многопосочна и някак законодателна в развоя на българския роман. Първият български романист издига бита в духовна категория и в личното вълнение на героите рефлектира най-значимо националното. Пластично сетивното възпроизвеждане на един конкретно определен исторически период допринася за осезаемото усещане на самото време. Ежедневието е средство за характеристика и на отделната личност, и на нейната принадлежност към определена обществена среда, класа, прослойка. За Вазов битът е всичко. Точно детайлизираното му изображение създава пределно интимното дихание, което насища повествованието с емоционална топлота. Тя се чувства от първата картина - незабравимата вечеря у чорбаджи Марко, изпълва атмосферата на театралното представление на ”Геновева”, допълва празника на Свети Свети Кирил и Методий, изпита в училището, както тлъката в Алтъново, клюките в метоха и споровете в Ганковото кафене. Това е една нескончаема верига от битови сцени.
Твърде разнородна е чисто художествената им специфика: едни са познати в своята обикновеност и най-обща повторимост, но в романа те са ярко колоритни като белетристична интерпретация (в дома на чорбаджи Марко, у чорбаджи Юрдан. В Ганковото кафене); други са случайни и сензационни (появата на Кралича в самото начало на романа, бягството му от Диарбекир, убийството на Топал Хасан и Емексиз Пехливан, немият свидетел Мунчо). Това са все натрупващи се случайности, които следват една след друга и създават напрегнатата динамика на действието, характерна за целия роман. Подобно стечение на чисти случайности, които играят важна роля в развоя на сюжета, наблюдаваме на редица места в романа. Точно когато Огнянов е в Алтъново, пристигат заптиетата, намират камата на Петър Овчаров и т. н. Пристрастието на Вазов към случайността и сензацията влияе върху маниера на композиране - главите прекъсват на най-интригуващото място, а това подклажда напрегнатия, определено драматичен поток на повествованието, въпреки че основната сюжетна линия следва историческата хронология - подготовката, избухването и разгрома на въстанието. За Вазов случайността не е другата страна на битието; тя е част от него. Тя е фабулно непредвидимо стечение на обстоятелствата или действия на героите, провокирани ситуационно. Извън епичната събитийност случайността не съществува. Екстраординерната, често определено романтична ситуираност, струпването на случайности кореспондират с прозата на Евгени Сю и Виктор Юго. Пиететът на Вазов към Юго не е само адмирация, но и видимо художествено влияние - от сюжетната случайност до морализаторството.
В „Под игото” до голяма степен случайността произтича от своеобразието на възрожденската действителност и в този смисъл носи известна историчност. Взето изолирано, всяко едно събитие е плод на авторското въображение; всички заедно - физиономична черта от лицето на онези години. Затова случайността играе толкова функционална фабулна роля. Ако случайността е „равноправна логика на самия живот", то в определени обществени периоди тя придобива по-изключителен характер, кореспондиращо „темперамента” им. Изразявайки своята концепция за национално хуманистичните тенденции на Българското възраждане, Вазов вплита сюжетно в творбите си, най-пространно изразено В „Под игото”, кардиналното им движение в народното съзнание и търси конкретните изяви на концепцията си в поведението на литературния персонаж. В „Под игото” двете категории - случайност и историчност – се сближават в еднопосочна връзка - историчността до известна степен провокира случайността и в житейски, и в художествен план.
Чисто белетристичната линия отразява преди всичко външно видимия ход на живота със заложените в него големи проблеми. Полето на идеите на Вазов е размисловият есеизъм, например разсъжденията в „Силистра Йолу” за психологията на поробените: „Един народ поробен... никога не се самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели." „Пиянството на един народ” е Вазовата оценка на събитията, на възрожденския личностен порив и оформеното национално самочувствие. Случайността играе фабулно конструктивна, дори композиционна роля, но в многобройните авторски отстъпления изцяло липсва. Там съвсем директно звучат истини, които авторът не е вместил в сюжетните рамки на произведението или, ако е инсценирал, то тук синтезирано ги обобщава, както например възрожденската жизненост, действено детайлизирана в битовите сцени, особено в кръга на семейството. Емоционално размисловите преходи отразяват богатството на един творчески дух, изцяло потопен настоящето и миналото на България. Тук Вазов е импулсивен, патриотичен актуален, и разтърсван от националното битие в празника и в драмата, познат и непознат, лиричен, артистичен и публицистичен. Въпросите преминават един в друг, застъпват се; емоционалните приливи и отливи - също, и вечното граничи със злободневното. Авторските есеистични отстъпления и прозата, и в поезията („Левски” - славослова на бесилото) са изблик на отзивчив творчески темперамент, който в живота Вазов не проявява така открито. Те, заедно с ред други стилови особености, отреждат на писателя място на самостоятелен извънсюжетен герой сред неизброимия низ събития и многобройния литературен персонаж. Но не в равнопоставеност. Точно размисловият есеизъм най-отчетливо определя дистанцията във взаимоотношенията автор-герои. В „Пиянството на един народ” гласът на самия белетрист, неподправен и свободен от всякакви съображения, дори от напора на собствения си белетристичен талант, надскача сюжетните рамки за да бъде чут ясно, недвусмислено и еднозначно категорично. Защото Вазов не е само обективен повествовател, той е и съдник със свое мерило за хора, нрави, събития, със свое самосъзнание на наставник и с явен стремеж за духовно въздействие върху читателя. Затова интонацията на тази есеистично обособена извънфабулна глава е съвършено различна от „тембъра” на повествователното ниво. „Пиянството на един народ” е лирико-есеистично и публицистично обобщение на цялостния и организационен духовен процес, който довежда до въстанието. Това е гласът на Вазов, неговият поглед и оценка на събитията, не на белетриста, а на живия свидетел, който ще определи случилото се като „умствено опиянение", последвано от „чудовищен крах на най-светлите надежди". С пристрастна интензивност се застъпват поредица въпросителни, наследствен белег на литературата ни отпреди Освобождението (Каравелов) и от края на XIX век. „Пиянството на един народ” е свободно, дори произволно вместена в романната тъкан размислово емоционална кулминация, която би могла да съществува и като самостоятелна миниатюра, най-спонтанно и най-синтезирано творческо саморазкритие.
@bgmateriali.com
