Тезата на философа Мартин Хайдегер, че „поезията е сътворяващо именуване на битието“, намира ярък израз в стихотворението „История“ на Никола Вапцаров. Творбата е дълбоко проникновение в човешката същност, осмислящо както миналото, така и настоящето, като утвърждава ролята на поезията като средство за придаване на смисъл на живота. Вапцаров не само разказва за миналото, но и създава пространство, в което битието на „неизвестните хора“ оживява чрез думи, които запазват техните усилия, страдания и надежди. Поезията става акт на творческо именуване, който връща на забравените хора тяхното достойнство и утвърждава техния принос в хода на историята.
В стихотворението историята е представена като „пожълтели страници“ – символ на нещо остаряло, забравено и формално. Но лирическият герой прониква под повърхността, за да открие съдържание, което често остава извън официалния разказ. Това съдържание не е съвършено, а грубо, мъчително и „горчиво като отрова“. По този начин Вапцаров създава образи на хората от „фабрики и канцеларии“, на селяните, чийто живот е белязан от тежък труд и лишения. Тези образи именуват едно битие, което традиционно остава невидимо в официалната история.
Моля, влезте в акаунта си, за да видите цялото съдържание.
@bgmateriali.com
