„Цени мелодията сива“: анализ на поезията на Пол Верлен - „Униние“, „Есенна песен“, „Поетично изкуство“
Зареждане на оценките…
ЕЛЕГИЧНАТА МУЗИКА НА ДУШАТА - СЪКРОВЕНА ИЗПОВЕД НА ЧУВСТВА И НАСТРОЕНИЯ
Поезията на Пол Верлен е озвученият лиричен унес на душата, от който се ражда музиката в стиховете на поета. Те са шепот и стон, изплащана тъга, изповядана печал. Вътрешното моментно настроение на преживяването се превръща в красив образ, отражение на поетичния нюанс на чувството, което е дълбок, нежен импулс - обикновено скръбен и притаен, но не от свян, а от съкровена интимност на преживяното. Пол Верлен се отдава докрай на прозвучалото като странна музика в душата му лирично настроение - бъдещ мотив на поетичната тема, която определя ритъма на стиховете. Словото се лее съобразно емоционалната палитра на чувствата, които се сменят импулсивно: пламват и угасват като импресионистични настроения на душата. Обикновено поетичният образ е символно внушение за преживяното, знак за вълшебното мигновение, което е отлетяло, но словото е фиксирало този миг на щастие или печал. Импресията на лиричното впечатление е поетична същност на създадения образ символ на преживяното.
Поезията на Пол Верлен е съвършен лиричен израз на изящната френска словесност през втората половина на XIX век. Неслучайно творческото му наследство се приема за същинско начало на символизма - художествено течение в развитието на френския модернизъм. Влиянието на изящния верленовски стих има своето отражение и в българската поезия. В красивата елегичност на Дебеляновите творби се долавят реминисценции от тъгата на Пол Верлен. В тях сякаш звучи „душата на Верлена". А тя действително е озвучена с музикалните нюанси на поетичното настроение - скръбно, дълбоко носталгично и красиво. Такава вътрешна оркестрация на лиричните внушения има и стихотворението „Униние" на Пол Верлен. Заглавието на творбата вече говори и за водещото емоционално настроение на поетичното чувство. Тъга и скръбна примиреност внушават още първите стихове на лиричната изповед:
Душата ми е Рим при сетния упадък,
посрещащ с взор тълпи от варвари
безчет
и с някой акростих замислено зает,
на залеза лъча заплел в стиха си гладът.
Пол Верлен превръща в символна среда лиричните настроения на душата си. Тя е в плен на униние и вътрешна потиснатост. Изповедта е субективно лична. Преживяването - дълбоко интимно, с неповторима индивидуалност на изповяданото чувство. То предизвиква асоциация със „сетния упадък" на Рим. Внушено е усещане за сила и власт на духа, изправен пред руините на своето някогашно всемогъщество. Унинието, като вътрешно емоционално настроение на душата, е символно опредметено: „Душата ми е Рим при сетния упадък." Една „империя" на духа рухва. Поетът присъства на своето духовно падение, наблюдава с вътрешния си взор „тълпи от варвари безчет". Той е едновременно дистанциран от видяното: „с някой акростих замислено зает", но и съпреживяващ драмата на духа си като последен свидетел на крушението: „на залеза лъча заплел в стиха си гладът". Пол Верлен е творец със скръбно орисана душа и той отразява „в стиха си гладът" последния лъч от залеза на нейния живот.Изповяданото поетично настроение е с двойна проекция на емоционално - психологично внушение. Стихът е „външен" отглас на „вътрешни" преживявания. Изповедта е на границата между субективния нюанс на емоцията и обективната реалност на чувството. Връзката между „вътрешно" и „външно", субективно и реално е лиричното настроение, което е общият емоционално психологичен фон, отразил символния образ на душата:
От скука мре духът в живот
напусто сладък.
А нейде пада град след кървав
бой превзет.
О, да не можеш - в плен на порива си клет!
О, да не искаш миг поне да имаш рядък
Унинието е последният дъх, последният стон на душата. Тя е в плен на своето настроение, което внушава усещане за бавна смърт, символно уподобена на „Живот напусто сладък". Душата умира, изживявайки мъчително поражение. Голямата духовна криза на поета намира най-точния символен израз: „А нейде пада град след кървав бой превзет." Преживяното разочарование руши устойчивостта на душата и тя се предава като „след кървав бой". Нахлува външният обективен свят, който се настанява шумно и властно в съкровената дълбина на интимно личното. Преживяванията на духа помръкват. Усещането за вътрешна ограбеност е близо до емоционалното състояние на недосьнуван сън, когато душата е „разтваряла" криле за полет. Но той е прекъснат и унинието потиска вътрешните усети на поета. Той не може в „плен на порива си клет" да получи онзи „рядък" миг, когато напълно откъснат от действителността, полита към тихата глъб на душата си. Това пространство на уют и тишина е погазено, сякаш омърсено. Усещането е почти сетивно. Унинието се задълбочава, духовният дискомфорт расте. Емоционално - психологичният дисбаланс между „вътрешно" и „външно" като условни проекции на поетичните преживявания е изразен чрез двойното отрицание: „О, да не можеш...!. О, да не искаш...!", в анафоричния отглас на чувството вече като елегично настроение на душата, предусещаща своя тленен Край:
Без воля и без мощ смъртта да приближиш/
До дъно пих, Батил, смехът ме
дразни даже
и нищо занапред не може да се каже!
Не с пречистена, просветлена душа посреща смъртта поетът, а с дълбоко личностно раздвоение, със загубена творческа мощ на духа. Нито болката, нито радостта докоснат вътрешния свят на останалия „без боля и мощ..." творец. Всичко се изпълва с пустота и безнадеждно униние. Отроненият вопъл: „... и нищо занапред не може да се каже!", дошъл сякаш от дълбините на страдащата душа, но и реално почувстван от трагичните обстоятелства на пропиления живот, е още едно доказателство за духовната драма на Верлен. Всичко е казано, всичко е написано, духът е в криза, обективният свят е без значение. Остава безизходицата и безкрайното униние. В този лепкав „мрак" от тъга и печал потъва взорът на поета, за да почувства за последен път далечния „стон" на умиращата душа. Той е едва доловим, но се чува ясно откроен във финалните стихове на „Униние":
Освен единствен стих - ще го
унищожиш,
единствен роб, решил за теб да
не пострада,
единствена печал - без смисъл, без пощада.
Емоционалното настроение е озвучено с основния лайтмотив, който настойчиво звучи като символно послание на изповедта: „единствена печал - без смисъл, без пощада". Психологичният нюанс „единствена печал "отделя от общата дисхармонична гама на чувствата минорното настроение, което е униние без край и печал без смисъл. Няма пощада за душата, изправена пред своето емоционално крушение. Стихотворението „Униние" има емоционално отворен финал. Внушенията
за прискърбие, тъга, униние и печал остават като незаглъхнал отзвук от настроенията на поета в съзнанието на читателите.
В подобна носталгична гама е музикално оркестрирано и стихотворението „Есенна песен" на Пол Верлен:
Цигулков плач,
изплувал в здрач
сред късна есен,
ме е ранил...
„Плачът"на душата се проронва в здрача. Чувството е не само озвучено: „цигулков плач", но и емоционално оцветено: „изплувал в здрача". Болката е приглушена, защото в припадащия здрач денят все още не си е отишъл. А раната в душата е символно изразена чрез гаснещата светлина, която придава призрачно очертание на предметния свят, отразен в „смрачената" от болка душа. Отново доминира вътрешното настроение на поетичното преживяване, породено от болката:
и аз, унил,
вървя унесен
и тръпна цял:...
Стъмените хоризонти на душата изпълват с униние и тъга лиричния унес. На границата между елегично съзерцание и привечерен мрак се раждат символни визии на поетичното настроение. Именно то извайва емоционалния обем на лирично акварелни образи, близки до импресията по живописната багра на звуковите внушения. Една поетична живопис разстила пред читателя Пол Верлен, която е по-скоро внушена, отколкото реално нарисувана. Образът се допълва от музикалното звучене на стиха, идентичен с вътрешния ритъм на изживяваното сякаш в момента чувство:
Часът без жал
отеква, ето -
възкръсва в мен
отминал ден,
ридай сърцето.
Чрез обикновеното и всекидневното зазвучава музиката на прискърбието, на отчуждението и на раснещата тъга. Уловен е мигът, когато душата неутешимо „плаче" за безвъзвратно загубеното щастие. Тогава и сърцето „ридай". Безкрайните нюанси на тъгата като водещо настроение на поетичната изповед са загатнати твърде деликатно. Те са резонанс от преживяното и отекват в душата отново, както в стихотворението „Униние", като далечен, едва доловим стон. Отминал е денят, отлетял е мигът на радост. Идва нощта, а с нея и „ часът без жал", когато „ридай сърцето" и проронва „цигулков плач" потъналата в скръб душа. Символният израз на тъгата е внушен чрез музиката на вътрешното преживяване. То е богато нюансирано, изразено и цветово чрез импресията на приглушената светлина, която неусетно гасне. Мрак обгръща душата, а той е символ на тъга, униние и печал. Чувство за безнадеждност изпълва поетичната изповед:
Студът снове
и ветрове
са ме подели
като златист
отбрулен лист
без свои цели.
Внушеното настроение получава реален художествен обем чрез сетивния допир с реалността. Усетите се завръщат след преживения лиричен унес, но са по-скоро вътрешно състояние на одухотворената тъга, която е единствена емоционално-психологична константа за същността на поета. Той се чувства ,,като златист / отбрулен лист/ без свои цели".Богатата нюансираност на лиричното настроение ражда поетичния детайл - „отбрулен лист", който се превръща в символен образ-послание. Това е душата на Верлен - „златист /отбрулен лист" - никому ненужен, самотен и неразбран като самия поет и неговата тъжна съдба.
Действително много страдание има в живота на Пол Верлен, но то е източник на изящно красиви, покоряващи със своята музикалност творби. Стиховете се раждат в прискърбието на душата. Когато всичко притихва, се отронват първите звуци на изплакана тъга в изящно интонираните в музикално отношение слова. За Пол Верлен музиката на стиха е сливане на изповядващата се душа със словото. Това е истинската поезия или изящната словесност, превърната в изкуство. В своето стихотворение„Поетично изкуство" Верлен пише:
Предимно музика да има,
сричките да са нечетен брой -
вред пронизва и не носи той
помпозност, поза нетърпима.
Стихът е волен и крилат, когато не е скован от формата, педантично отброяваща срички и рими. Това е ненужно, фалшиво украшение на словото. То убива музикалното настроение на чувството, прозвучало в душата. Стихът сякаш сам се ражда на белия лист, словото звучи, носи се в пространството, думите се редят, отразили отделни нюанси от преживяното и то остава завинаги съхранено в общия ритъм на лиричното внушение. При досег със стиха музикалното настроение оживява. Словото зазвучава с душата на поета, с нейните трепети, радости и възторг, но и с нейното униние. Тогава музикалната оркестрация създава усещане и за цветово въздействие върху сетивата на читателя. Пол Верлен нарича това възприятие „мелодията сива" или музиката на сивия, неуютен ден:
В думите мъглявост на места
да те смути съвсем не бива:
цени мелодията сива,
сливаща с Неясност Точността.
В психологичния дискомфорт се крие красота и поезия. Скръбта и тъгата имат свое очарование, своя музика. Тя е дискретна и ненатрапваща се, но говори много по-силно за преживените чувства от тържествения фанфарен ритъм на оптимистичния марш. Това е изповед на полутона. Словото шепти и раздипля тайните на сърцето, скрити зад скръбни вопли. Или както казва Пол Верлен:
Това е взор иззад воали,
туй е трепващ летен лъч в леса,
туй са в есенните небеса
звездите, хаос син създали.
Съзира хармония в хаоса „син" – това всъщност е изкуството на поета да слее формата със съдържанието. Невидимата връзка между тях е нюансът, който загатва чутото, но и сам говори за детайла, имащ свое самостоятелно значение в общото поетично внушение:
Не цвета - нюанса искай ти!
Чрез него потърси представа,
че само той побратимява
флейта с рог и сънища с мечти!
За Пол Верлен душата лети, устремява се към хоризонта чрез стиха. Поетът е убеден, че полетът й никога няма да спре, но идва буря и като птица с прекършено крило душата полита отново, но този път към бездната на отчаянието и безнадеждността.
В това пространство на духовно униние Верлен открива психологичния „нюанс" на опазената надежда. Тя дарява нова сила за полет на духа, който обхожда вътрешните светове на твореца:
Далеч от остротите бягай
и от злия недостоен Смях -
плаче чистият Лазур от тях;
подправки евтини не слагай.
Поетичната мисъл свързва две реалности, въображението „лети" над два свята - реален и духовно функционален. Единият „побратимява флейта с рог". Той е изпълнен с музиката на сбъднали се в сънищата мечти. Другият е „злия недостоен Смях", отразен в художествената реалност на поетичното изкуство. Той е лиричен образ на обективната действителност. Емоционално-психологичният контраст между реален и илюзорен свят в стиха на поета създава минорния лиризъм на творбите му, в които „плаче чистият Лазур". В тази почувствана красота на тъгата е скрита красноречивата изповед на душата. Всяко слово е „полет" над грозното и прекрасното, над реалното и фантазното. Изповедите са скрити, затаени, дълбоко почувствани и внушени чрез преживяното поетично настроение. А самото то, като вътрешна вглъбеност, е далеч от „красноречието", т. е. от излишната суета на гръмкото „фанфарно" слово. В безмълвието на душата, вгледана в себе си и потънала в тихо, вълшебно вдъхновение, се ражда голямата поезия, красотата на поетичното изкуство. За тези мигове на творческо уединение говори Пол Верлен, когато игнорира ударната призивна сила на красноречието:
Красноречието да умре!
Внимавай с Римата - добре е
под твой надзор да поумнее.
Пуснеш ли я - где ли ще се спре?
Римата е самоцел без трепетите на душата, които определят ритмичните „пулсации" на чувството. Мисъл и емоция са в единно „звучене", а това всъщност е и благозвучното на римата. Тя носи музиката на стиха, изповядал тайните на душата:
Стихът ти иска да се вдига
в полет с утринните ветрове,
приключение да се зове!...
А всичко друго е на книга!
Вдъхновената сила на поетичното слово дава свобода на мисълта. Тогава се ражда и истинското изкуство. То е изключително преживяване за твореца - „приключение" на духа, „полет с утринните ветрове". „А всичко друго е на книга!" - както казва Пол Верлен, сътворил най-изящния, музикален стих във френския модернизъм, дал начало на първия духовен полет на поетите символисти.
Свързани материали
Поезията, която не доказва, а внушава: анализ на поетиката на Пол Верлен, музиката на стиха и пейзажите на душата в „Есенна песен“ и „Униние“
Тихият глас, който променя европейската лирика, е представен през възгледите му за поезията и през творбите, в които те стават осезаеми. Изложението тръгва от житейската основа: бедността, колебанията и бурните отношения, които изострят у Пол Верлен недоверието към светските ценности и го насочват към съвестта като единствена опора. Оттам е проследено влиянието на Шарл Бодлер и появата на „Сатурнически поеми“ от 1866 г., чието заглавие подсказва двойствеността между носталгията по чистото и знанието за бедността на света. Ядрото на разработката е поетиката. Обяснено е защо за Верлен в основата на лириката стои музиката и какво се променя, когато римата отстъпи на асонанса и алитерацията, а паузата стане активен носител на смисъла. Разгледана е многозначността на образа и предпочитанието към полутоновете, заради което предметът престава да бъде предмет и се превръща в знак. Самостоятелен акцент е поставен върху програмното стихотворение „Поетическо изкуство“ и върху израза пейзажи на душата: мъглата, дъждът, есента и камбанният звън са разчетени не като елементи от пасторална картина, а като петна по вътрешен портрет. Цикличното устройство на „Сатурнически стихотворения“ и значението на думата офорт са използвани, за да се покаже как в стиха се наслагват звуци и сенки. Върху този фон са коментирани „Есенна песен“ с виолата, часовника в здрача и подмятания напред и назад лист, както и „Униние“ със скуката, наречена най-голям човешки порок. Изложението прави и българска връзка, като съпоставя есенния духовен пейзаж на Верлен с „Лист отбрулен“ на Пейо Яворов. Финалната част обобщава приноса на поета към модернизма: смяна на описанието с внушение, отказ от риторика и доверие в незавършената линия на чувството. Полезно четиво за подготовка по темата за символизма, за преговор преди изпитване и като основа при писане на анализ или съчинение.
От стона на виолите до мъртвия лист - меланхолията, музиката и подмятането на човека в „Есенна песен“ от Пол Верлен. Анализ с въпроси и отговори
Стихотворението е разгледано ред по ред и с внимание към звука. Началото представя Пол Верлен, живял от 1844 до 1896 г., като една от най-ярките и същевременно най-трагичните фигури във френската поезия. Следват рубрика за работа с текста и същинският анализ, изграден като въпроси: от колко строфи се състои творбата, кой говори в нея, какво е значението на образа на есента, как са предадени меланхолията, тъгата и безнадеждността, какво е въздействието на краткостта на всеки отделен стих и какви чувства творбата поражда у читателя. Отделен въпрос разглежда мястото и ролята на спомнянето. Втора група въпроси е за автора и включва въздействието на Бодлер и представата на Верлен за модерната поезия. Въпросът за въздействието на краткостта на стиха е особено ценен, защото свързва формата със смисъла и обяснява защо творбата звучи като музика. Отговорите са разгърнати и подредени по хода на анализа. Всеки раздел е кратко и ясно озаглавен, така че нужното се намира бързо при подготовка за час.
Невидимият кинжал и листът, подмятан напред и назад: анализ на стихотворението „Есенна песен“ от Пол Верлен и на есента като пейзаж на душата
Стих, който започва със стон на виола под голо небе и завършва с човек, подмятан като лист. Между тези два образа анализът разчита цялата елегия на Пол Верлен. Началото поставя творбата в нейния контекст: моментът, в който европейската лирика се отдръпва от описателната точност, идеята за пейзаж на душата и възгледите на самия поет за стиха като мелодия. Тук е и кратка връзка с биографията, доколкото тя обяснява естетиката. Същинската част върви строфа по строфа. Разгледано е как заглавието задава посоката, как първите образи превръщат предмета в носител на настроение и какъв конфликт се появява още в началото. После анализът се спира на метафората за болката, на времето, което звъни, на прага между яве и сън и на въпроса, с който се назовава вътрешната безпътица. Отделни раздели са посветени на жанровите белези на елегията, на символистичната поетика и на трите смислови ядра на творбата, а също и на начина, по който звук, образ и пауза работят заедно, за да превърнат четенето в слушане. Културноисторическият поглед показва мястото на творбата между романтическата чувствителност и символизма, а отделен акцент е поставен върху родовите характеристики на лириката и върху близостта с Яворовия „Лист отбрулен“. Финалната част обобщава как заглавието се оправдава напълно и защо песента не обещава спасение, а нещо друго, също толкова важно. Подходящ е за подготовка по темата за символизма, за отговор на въпроси върху творбата и за писане на интерпретативно съчинение.
„Във всичко музиката само“: естетическите принципи на символизма при Пол Верлен, анализ на „Поетическо изкуство“ и „Униние“
С един възглас за музиката Пол Верлен обръща посоката на френската поезия. Разработката проследява какво стои зад този възглас и как от него се ражда символизмът. Първата част представя противоречивата съдба на поета: бунтът срещу лицемерието и материализма на епохата, следата от Бодлер, бохемският живот, „Сатурнически поеми“, участието в Парижката комуна, връзката с Рембо и затворът, „Прокълнатите поети“ и бедните последни години. Същинската част излага естетическите принципи, с които започва символизмът: музикалността като основа на стиха и последиците ѝ за римата, паузата и мерената реч; символът като средство за връзка между вътрешния свят и външната реалност; „пейзажите на душата“, в които стихът не разказва, а внушава. Отделен раздел е посветен на програмното стихотворение „Поетическо изкуство“ и на връзката му с едноименния текст на Боало. Шест ключови стиха са извадени и обяснени един по един като точки от естетическата програма на новата поезия. Следва наблюдение върху „Сатурнически стихотворения“ и четирите цикъла в сборника, както и разчитане на мотивите в „Униние“, където душата е сравнена с Рим при сетния упадък. Разработката е подходяща за урок върху символизма в 9. клас, за характеристика на Верленовата поетика и за подготовка на съчинение или устен отговор върху „Поетическо изкуство“.
От цигулковия плач до отбруления лист - музиката на тъгата, отминалото време и човешката самота в „Есенна песен“ от Пол Верлен. Анализ с въпроси и отговори
Стихотворението е разгледано по всички елементи и с внимание към звученето. Началото представя Пол Верлен, живял от 1844 до 1896 г., утвърден представител на символизма. Следват раздели за произведението, за жанра, за композицията и за темите, а после част, която свързва литературата с историята. Рубриката за начина на четене учи на самопроверка. Въпросите изясняват защо символизмът се свързва с името на този поет, какво се знае за времето, наречено с определен израз, уместно ли е включването на творбата сред символистичните образци, какво я свързва със символизма и какво с импресионизма, каква е строфичната и стиховата ѝ организация и защо изказът е толкова лаконичен. Двадесет и осем въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават анализа. Въпросът защо изказът е толкова лаконичен е сред най-полезните, защото насочва към същността на символистичната поезия, в която недоизказаното носи смисъла. Обемът позволява подготовка и за най-подробния изпитен въпрос. Отговорите се опират на конкретни изречения от текста и не преразказват съдържанието, а го тълкуват.
От цигулковия плач до отбруления лист - „Есенна песен“ от Пол Верлен като символистичен пейзаж на душата. Анализ с въпроси и отговори
Стихотворението е разгледано като пейзаж на душата. Началото представя Пол Верлен, роден през 1844 г. в Мец, в семейството на военен инженер, и епохата на модернизма. Следва раздел за връзката му със символизма. Въпросите и задачите работят направо с текста: за какво говори творбата, кои черти на лириката се откриват в нея, какво тя внушава и как е изразено внушението, какви са чертите на лирическия човек и какво изпитва той, защо творбата е озаглавена така и кои белези на символистичната поезия се разпознават. Отделни задачи изискват да се посочат художествените средства и да се обясни ролята на сравнението с отбрулен лист. Включени са съпоставка с мотива за отбрулния лист у Яворов и разговор по литературнокритическа творба на Стефан Цвайг от 1904 година. Съпоставката с Яворов е особено ценна за българския ученик, защото показва как един и същ мотив се появява в две различни литератури. Отговорите се опират на конкретни стихове от творбата. Задачите дават материал и за самостоятелна писмена работа върху символизма. Всеки раздел е кратко и ясно озаглавен, така че нужното се намира бързо при подготовка за час.