ЕЛЕГИЧНАТА МУЗИКА НА ДУШАТА - СЪКРОВЕНА ИЗПОВЕД НА ЧУВСТВА И НАСТРОЕНИЯ
Поезията на Пол Верлен е озвученият лиричен унес на душата, от който се ражда музиката в стиховете на поета. Те са шепот и стон, изплащана тъга, изповядана печал. Вътрешното моментно настроение на преживяването се превръща в красив образ, отражение на поетичния нюанс на чувството, което е дълбок, нежен импулс - обикновено скръбен и притаен, но не от свян, а от съкровена интимност на преживяното. Пол Верлен се отдава докрай на прозвучалото като странна музика в душата му лирично настроение - бъдещ мотив на поетичната тема, която определя ритъма на стиховете. Словото се лее съобразно емоционалната палитра на чувствата, които се сменят импулсивно: пламват и угасват като импресионистични настроения на душата. Обикновено поетичният образ е символно внушение за преживяното, знак за вълшебното мигновение, което е отлетяло, но словото е фиксирало този миг на щастие или печал. Импресията на лиричното впечатление е поетична същност на създадения образ символ на преживяното.
Поезията на Пол Верлен е съвършен лиричен израз на изящната френска словесност през втората половина на XIX век. Неслучайно творческото му наследство се приема за същинско начало на символизма - художествено течение в развитието на френския модернизъм. Влиянието на изящния верленовски стих има своето отражение и в българската поезия. В красивата елегичност на Дебеляновите творби се долавят реминисценции от тъгата на Пол Верлен. В тях сякаш звучи „душата на Верлена". А тя действително е озвучена с музикалните нюанси на поетичното настроение - скръбно, дълбоко носталгично и красиво. Такава вътрешна оркестрация на лиричните внушения има и стихотворението „Униние" на Пол Верлен. Заглавието на творбата вече говори и за водещото емоционално настроение на поетичното чувство. Тъга и скръбна примиреност внушават още първите стихове на лиричната изповед:
Душата ми е Рим при сетния упадък,
посрещащ с взор тълпи от варвари
безчет
и с някой акростих замислено зает,
на залеза лъча заплел в стиха си гладът.
Пол Верлен превръща в символна среда лиричните настроения на душата си. Тя е в плен на униние и вътрешна потиснатост. Изповедта е субективно лична. Преживяването - дълбоко интимно, с неповторима индивидуалност на изповяданото чувство. То предизвиква асоциация със „сетния упадък" на Рим. Внушено е усещане за сила и власт на духа, изправен пред руините на своето някогашно всемогъщество. Унинието, като вътрешно емоционално настроение на душата, е символно опредметено: „Душата ми е Рим при сетния упадък." Една „империя" на духа рухва. Поетът присъства на своето духовно падение, наблюдава с вътрешния си взор „тълпи от варвари безчет". Той е едновременно дистанциран от видяното: „с някой акростих замислено зает", но и съпреживяващ драмата на духа си като последен свидетел на крушението: „на залеза лъча заплел в стиха си гладът". Пол Верлен е творец със скръбно орисана душа и той отразява „в стиха си гладът" последния лъч от залеза на нейния живот.Изповяданото поетично настроение е с двойна проекция на емоционално - психологично внушение. Стихът е „външен" отглас на „вътрешни" преживявания. Изповедта е на границата между субективния нюанс на емоцията и обективната реалност на чувството. Връзката между „вътрешно" и „външно", субективно и реално е лиричното настроение, което е общият емоционално психологичен фон, отразил символния образ на душата:
От скука мре духът в живот
напусто сладък.
А нейде пада град след кървав
бой превзет.
О, да не можеш - в плен на порива си клет!
О, да не искаш миг поне да имаш рядък
Унинието е последният дъх, последният стон на душата. Тя е в плен на своето настроение, което внушава усещане за бавна смърт, символно уподобена на „Живот напусто сладък". Душата умира, изживявайки мъчително поражение. Голямата духовна криза на поета намира най-точния символен израз: „А нейде пада град след кървав бой превзет." Преживяното разочарование руши устойчивостта на душата и тя се предава като „след кървав бой". Нахлува външният обективен свят, който се настанява шумно и властно в съкровената дълбина на интимно личното. Преживяванията на духа помръкват. Усещането за вътрешна ограбеност е близо до емоционалното състояние на недосьнуван сън, когато душата е „разтваряла" криле за полет. Но той е прекъснат и унинието потиска вътрешните усети на поета. Той не може в „плен на порива си клет" да получи онзи „рядък" миг, когато напълно откъснат от действителността, полита към тихата глъб на душата си. Това пространство на уют и тишина е погазено, сякаш омърсено. Усещането е почти сетивно. Унинието се задълбочава, духовният дискомфорт расте. Емоционално - психологичният дисбаланс между „вътрешно" и „външно" като условни проекции на поетичните преживявания е изразен чрез двойното отрицание: „О, да не можеш...!. О, да не искаш...!", в анафоричния отглас на чувството вече като елегично настроение на душата, предусещаща своя тленен Край:
Без воля и без мощ смъртта да приближиш/
До дъно пих, Батил, смехът ме
дразни даже
и нищо занапред не може да се каже!
Не с пречистена, просветлена душа посреща смъртта поетът, а с дълбоко личностно раздвоение, със загубена творческа мощ на духа. Нито болката, нито радостта докоснат вътрешния свят на останалия „без боля и мощ..." творец. Всичко се изпълва с пустота и безнадеждно униние. Отроненият вопъл: „... и нищо занапред не може да се каже!", дошъл сякаш от дълбините на страдащата душа, но и реално почувстван от трагичните обстоятелства на пропиления живот, е още едно доказателство за духовната драма на Верлен. Всичко е казано, всичко е написано, духът е в криза, обективният свят е без значение. Остава безизходицата и безкрайното униние. В този лепкав „мрак" от тъга и печал потъва взорът на поета, за да почувства за последен път далечния „стон" на умиращата душа. Той е едва доловим, но се чува ясно откроен във финалните стихове на „Униние":
Освен единствен стих - ще го
унищожиш,
единствен роб, решил за теб да
не пострада,
единствена печал - без смисъл, без пощада.
Емоционалното настроение е озвучено с основния лайтмотив, който настойчиво звучи като символно послание на изповедта: „единствена печал - без смисъл, без пощада". Психологичният нюанс „единствена печал "отделя от общата дисхармонична гама на чувствата минорното настроение, което е униние без край и печал без смисъл. Няма пощада за душата, изправена пред своето емоционално крушение. Стихотворението „Униние" има емоционално отворен финал. Внушенията
за прискърбие, тъга, униние и печал остават като незаглъхнал отзвук от настроенията на поета в съзнанието на читателите.
В подобна носталгична гама е музикално оркестрирано и стихотворението „Есенна песен" на Пол Верлен:
Цигулков плач,
изплувал в здрач
сред късна есен,
ме е ранил...
„Плачът"на душата се проронва в здрача. Чувството е не само озвучено: „цигулков плач", но и емоционално оцветено: „изплувал в здрача". Болката е приглушена, защото в припадащия здрач денят все още не си е отишъл. А раната в душата е символно изразена чрез гаснещата светлина, която придава призрачно очертание на предметния свят, отразен в „смрачената" от болка душа. Отново доминира вътрешното настроение на поетичното преживяване, породено от болката:
и аз, унил,
вървя унесен
и тръпна цял:...
Стъмените хоризонти на душата изпълват с униние и тъга лиричния унес. На границата между елегично съзерцание и привечерен мрак се раждат символни визии на поетичното настроение. Именно то извайва емоционалния обем на лирично акварелни образи, близки до импресията по живописната багра на звуковите внушения. Една поетична живопис разстила пред читателя Пол Верлен, която е по-скоро внушена, отколкото реално нарисувана. Образът се допълва от музикалното звучене на стиха, идентичен с вътрешния ритъм на изживяваното сякаш в момента чувство:
Часът без жал
отеква, ето -
възкръсва в мен
отминал ден,
ридай сърцето.
Чрез обикновеното и всекидневното зазвучава музиката на прискърбието, на отчуждението и на раснещата тъга. Уловен е мигът, когато душата неутешимо „плаче" за безвъзвратно загубеното щастие. Тогава и сърцето „ридай". Безкрайните нюанси на тъгата като водещо настроение на поетичната изповед са загатнати твърде деликатно. Те са резонанс от преживяното и отекват в душата отново, както в стихотворението „Униние", като далечен, едва доловим стон. Отминал е денят, отлетял е мигът на радост. Идва нощта, а с нея и „ часът без жал", когато „ридай сърцето" и проронва „цигулков плач" потъналата в скръб душа. Символният израз на тъгата е внушен чрез музиката на вътрешното преживяване. То е богато нюансирано, изразено и цветово чрез импресията на приглушената светлина, която неусетно гасне. Мрак обгръща душата, а той е символ на тъга, униние и печал. Чувство за безнадеждност изпълва поетичната изповед:
Студът снове
и ветрове
са ме подели
като златист
отбрулен лист
без свои цели.
Внушеното настроение получава реален художествен обем чрез сетивния допир с реалността. Усетите се завръщат след преживения лиричен унес, но са по-скоро вътрешно състояние на одухотворената тъга, която е единствена емоционално-психологична константа за същността на поета. Той се чувства ,,като златист / отбрулен лист/ без свои цели".Богатата нюансираност на лиричното настроение ражда поетичния детайл - „отбрулен лист", който се превръща в символен образ-послание. Това е душата на Верлен - „златист /отбрулен лист" - никому ненужен, самотен и неразбран като самия поет и неговата тъжна съдба.
Действително много страдание има в живота на Пол Верлен, но то е източник на изящно красиви, покоряващи със своята музикалност творби. Стиховете се раждат в прискърбието на душата. Когато всичко притихва, се отронват първите звуци на изплакана тъга в изящно интонираните в музикално отношение слова. За Пол Верлен музиката на стиха е сливане на изповядващата се душа със словото. Това е истинската поезия или изящната словесност, превърната в изкуство. В своето стихотворение„Поетично изкуство" Верлен пише:
Предимно музика да има,
сричките да са нечетен брой -
вред пронизва и не носи той
помпозност, поза нетърпима.
Стихът е волен и крилат, когато не е скован от формата, педантично отброяваща срички и рими. Това е ненужно, фалшиво украшение на словото. То убива музикалното настроение на чувството, прозвучало в душата. Стихът сякаш сам се ражда на белия лист, словото звучи, носи се в пространството, думите се редят, отразили отделни нюанси от преживяното и то остава завинаги съхранено в общия ритъм на лиричното внушение. При досег със стиха музикалното настроение оживява. Словото зазвучава с душата на поета, с нейните трепети, радости и възторг, но и с нейното униние. Тогава музикалната оркестрация създава усещане и за цветово въздействие върху сетивата на читателя. Пол Верлен нарича това възприятие „мелодията сива" или музиката на сивия, неуютен ден:
В думите мъглявост на места
да те смути съвсем не бива:
цени мелодията сива,
сливаща с Неясност Точността.
В психологичния дискомфорт се крие красота и поезия. Скръбта и тъгата имат свое очарование, своя музика. Тя е дискретна и ненатрапваща се, но говори много по-силно за преживените чувства от тържествения фанфарен ритъм на оптимистичния марш. Това е изповед на полутона. Словото шепти и раздипля тайните на сърцето, скрити зад скръбни вопли. Или както казва Пол Верлен:
Това е взор иззад воали,
туй е трепващ летен лъч в леса,
туй са в есенните небеса
звездите, хаос син създали.
Съзира хармония в хаоса „син" – това всъщност е изкуството на поета да слее формата със съдържанието. Невидимата връзка между тях е нюансът, който загатва чутото, но и сам говори за детайла, имащ свое самостоятелно значение в общото поетично внушение:
Не цвета - нюанса искай ти!
Чрез него потърси представа,
че само той побратимява
флейта с рог и сънища с мечти!
За Пол Верлен душата лети, устремява се към хоризонта чрез стиха. Поетът е убеден, че полетът й никога няма да спре, но идва буря и като птица с прекършено крило душата полита отново, но този път към бездната на отчаянието и безнадеждността.
В това пространство на духовно униние Верлен открива психологичния „нюанс" на опазената надежда. Тя дарява нова сила за полет на духа, който обхожда вътрешните светове на твореца:
Далеч от остротите бягай
и от злия недостоен Смях -
плаче чистият Лазур от тях;
подправки евтини не слагай.
Поетичната мисъл свързва две реалности, въображението „лети" над два свята - реален и духовно функционален. Единият „побратимява флейта с рог". Той е изпълнен с музиката на сбъднали се в сънищата мечти. Другият е „злия недостоен Смях", отразен в художествената реалност на поетичното изкуство. Той е лиричен образ на обективната действителност. Емоционално-психологичният контраст между реален и илюзорен свят в стиха на поета създава минорния лиризъм на творбите му, в които „плаче чистият Лазур". В тази почувствана красота на тъгата е скрита красноречивата изповед на душата. Всяко слово е „полет" над грозното и прекрасното, над реалното и фантазното. Изповедите са скрити, затаени, дълбоко почувствани и внушени чрез преживяното поетично настроение. А самото то, като вътрешна вглъбеност, е далеч от „красноречието", т. е. от излишната суета на гръмкото „фанфарно" слово. В безмълвието на душата, вгледана в себе си и потънала в тихо, вълшебно вдъхновение, се ражда голямата поезия, красотата на поетичното изкуство. За тези мигове на творческо уединение говори Пол Верлен, когато игнорира ударната призивна сила на красноречието:
Красноречието да умре!
Внимавай с Римата - добре е
под твой надзор да поумнее.
Пуснеш ли я - где ли ще се спре?
Римата е самоцел без трепетите на душата, които определят ритмичните „пулсации" на чувството. Мисъл и емоция са в единно „звучене", а това всъщност е и благозвучното на римата. Тя носи музиката на стиха, изповядал тайните на душата:
Стихът ти иска да се вдига
в полет с утринните ветрове,
приключение да се зове!...
А всичко друго е на книга!
Вдъхновената сила на поетичното слово дава свобода на мисълта. Тогава се ражда и истинското изкуство. То е изключително преживяване за твореца - „приключение" на духа, „полет с утринните ветрове". „А всичко друго е на книга!" - както казва Пол Верлен, сътворил най-изящния, музикален стих във френския модернизъм, дал начало на първия духовен полет на поетите символисти.
@bgmateriali.com
