ПОЕМА

 

          Поемата (от гр. poiema – нещо направено, произведение) е най-древният жанр в литературата. Епосът като литературен род се проявява чрез нея. Първите поеми наричаме епос, и в смисъла на жанр, или епопея, за да ги разграничим от поемата в съвременния смисъл на понятието. Епопеята е майка на поемата. Поемата като жанр се развива в периода на Романтизма в края на XVIII и началото на XIX век.

          Епопея (гр. epopoiia от poieo – творя, правя) – голяма стихотворна творба, изградена върху историческо събитие с изключително значение за даден народ. Събитието би могло да е война, бойно действие или въстание. Сюжетът на поемата определя героичния характер и патетично приповдигнатия тон. Поемата представя широка панорама на военновременния и мирновременния бит и е ярко изразена народностна творба. Историята на европейската епопея започва с „Илиада“ на Омир.

          В литературознанието поема е голяма лиро-епическа творба в стихотворна форма, в която чувства, настроения и преживявания са съчетани с разказ на случки и събития.
          Този жанр е един от най-неизследваните в литературознанието. В западноевропейската литература понятието съществува, но означава стихотворение изобщо. Например в „Речник на съвременните литературни термини“ на Роджър Фаулър за поема се говори в статията за поезия. Там пише следното: „Изглежда, че термините „поема“, „поезия“, „поетичен“ и „поетика“ по необходимост се срещат в критиката, варират в своето значение и следователно стават опасни. Най-употребяваното значение на поема е „композиция в стихове“. На английски „поема“ предявява правото да бъде по-обхватен термин и да подчинява всяко произведение, в което се използва посочената конвенция.“

          ЖАНРОВИ ОСОБЕНОСТИ

          На споровете за поемата като литературен жанр, разгорели се в съветското литературознание, проф. Милена Кирова посвещава статията си „Проблеми на поемата“.
В изследването се отбелязва, че затрудненията в теоретичното определяне на жанра произтичат най-вече от неговата двуродова структура, като лиро-епиката не бива разглеждана като междинен род, а като напълно самостоятелен. След като прави обзор на различните схващания за жанра и разсъждава върху особеностите на поемата, авторката прави ясно разграничение между епопеята, от една страна, и романа в стихове, от друга. Можем да обобщим накратко изводите за поемата по следния начин.
          1. Системата на лиро-епическите жанрове се оформя в следния ред: произведения с преобладаващо лирическо начало в родовия синтез – балада и поема; произведения с господстващ епически елемент – несъщинска епопея, роман, повест, новела в стихове. В тази схема поемата заема място по средата и спада към групата на лирически изградените видове.
          2. В момента на своето раждане поемата принадлежи към епоса, но разработвана от поетите романтици в началото на XIX век, тя става „лиро-епическа“, а към края на XIX и началото на XX век съвсем целенасочено се стреми да се включи към системата на лирическите видове.
          3. Основният въпрос при анализиране на повествователното начало в поемата е не какво се изобразява, а защо се изобразява. Самостоятелната смислова тежест на повествователния елемент избледнява пред субективното идейно-емоционално начало, което й дава право на съществуване. Поемата има собствена композиционна логика. Тя следва не хода на събитията, а хода на авторовия размисъл и чувство, стреми се да включва явленията към кръга на внушаваната идея. В крайна сметка може да се каже, че поемата е повествование с лирическа структура. Лирическата структура на поемата не само предполага, но и налага прескачането на редица факти и епизоди, без които се нарушава стройността на повествователното изображение, но се засилва емоционално-експресивното начало в него. Поемата изисква пределно икономичен начин на изграждане на сюжета, при който се избират само най-емоционално въздействащите моменти, само върховите психически състояния. Подборът на композиционните моменти в поемата зависи главно от способността им да образуват асоциативно-художествена връзка с внушаваната идея. Авторът избира само онези моменти, в които има заложени възможности за символно разгръщане и които във фокус събират драматични човешки преживявания. По този начин действието в поемата се движи чрез тласъци, в неравномерен ход, чрез скокове от един епизод към друг.
          4. Ето най-характерните особености на лиро-епическия жанр поема: стихотворния размер, големината, която ще разграничи поемата както от епопеята, така и от по-късните стихотворни жанрове, лирическата структура и изобразителната фрагментарност, която засилва концептуалния драматизъм, поддържа психологическото напрежение, сюжетът, макар и изграден по специфичен начин, и накрая – склонността на всяка поема към символно обобщение.
          Склонността към символно обобщение идва от необходимостта да се изрази значително по обем съдържание със средствата на лирическото структуриране и в рамките на по-малък размер. Епическото начало, априорно заложено във всяка поема, изисква разгръщането на идейно-съдържателни елементи. При това поемата се стреми винаги към значителни общочовешки, национални, социални и други идеи, които, след като се изразяват и с повествователни похвати, се нуждаят от по-обстойно съдържателно осъществяване. Но поради откъслечния характер на изображението и преобладаващия лирически начин на композиране първоначалният замисъл не може да получи пълна повествователна материализация. Структурата на поемата не може да му осигури такова разгръщане, каквото биха му дали например епопеята или романът в стихове. Голяма част от замисъла остава на равнището на асоциативното художествено внушение. Оформените концептуални „върхове“ се оказват натоварени е повече идейно съдържание, отколкото притежава реално изобразеното в тях. Затова се засилва степента им на идейна обобщеност и символна значимост и те се превръщат в моменти символи.

          ЕПИЧЕСКА И ЛИРИЧЕСКА ПОЕМА

          В литературната наука се прави разлика между епическа и лирическа поема. В поемата двете начала са органично свързани, така че делението „епическа/лирическа“ е твърде условно. Епическата поема е с преобладаваща епическа родова основа, има ясно изразен сюжет, характеризира се с постъпателност в изображението, а лирическата поема е с преобладаваща лирическа родова основа. Сюжетът във всяка поема задължително присъства, но в лирическата поема няма ясно изразена повествователна система, а само отделни нейни елементи. Художественият смисъл се реализира чрез универсализирани образи, а не чрез събития, в изображението има както постъпателност, така и кръговост, повторителност и многозначност на образите.

          Поемата има сюжет, свързан с естетическата последователност на действия и събития, които се отнасят към система от преживявания. Съществуват два основни вида поеми: епическа (наративна) и лирическа. Тези основни видове може да бъдат обозначавани допълнително според тематиката и стиловите характеристики като: философска, психологическа, нравствена, сатирична.

          ЕПИЧЕСКА (НАРАТИВНА) ПОЕМА

          Когато вниманието е съсредоточено върху външните прояви на персонажите и произведението е изградено върху ясно изразено сюжетно развитие (експозиция, завръзка, развитие, кулминация, развръзка) – поемата е наративна (епическа).

          ФАБУЛА И СЮЖЕТ

          Фабулата представя случките и събитията в тяхната хронологична последователност, самата история извън текста, докато в сюжета те са подредени според желанието на автора е оглед на художественото изображение. Фабулата представлява естествената последователност на събитията, а сюжетът – тяхната художествена последователност. Разместването на събитията във времето е характерно за сюжета. Връщането назад във времето се нарича ретроспекция, а разказът за вероятни събития в бъдещето – проспекция или футуроспекция. Фабулата е „канавата“, върху която авторът изгражда художествена система от образи, характери, взаимоотношения между персонажите, конфликти, проблеми, представя времето, създава света на творбата, и това е сюжетът. Ходът на събитията и случките в сюжета, резултат от борбата между противоположни характери или групи, се нарича действие. Действието в сюжета се развива в няколко етапа: експозиция, завръзка, развитие, кулминация, развръзка. След развръзката може да има и епилог.
          В експозицията са представени времето, мястото, обстановката, персонажите, очертават се характерите на персонажите, техните желания, намерения, цели. Завръзката се подготвя логически и психологически от експозицията и е онзи момент, в който действието се заплита в резултат от решение или постъпка на герой или героят бива лишен от нещо жизненоважно за него, което го провокира да действа. Следват събития, които придвижват действието напред, докато се достигне кулминацията. Обикновено преди кулминацията има ретардация – забавяне на действието. Функцията на ретардацията е да се натрупа напрежение у читателя в очакване да се разреши конфликтът. Кулминацията е точката на най-острия сблъсък в творбата, на върховен драматизъм. Тя логически е предопределена и мотивирана от всеки предшестващ момент. В една творба може да има две или повече връхни точки, съобразно различните линии на динамика – вътрешна (разрешаване на вътрешни конфликти или дилеми) или външна (отношения между персонажите, външни сблъсъци). Развръзката е резултатът от кулминацията, тя е моментът, в който се разрешава възникналият конфликт, и насочва по художествен начин към основната идея на произведението.
          Сюжетните линии в поемата може да бъдат повече от една или една разклонена, съответно ще има няколко кулминации и няколко развръзки, като все пак една е основната, смислообразуващата.
          Епилогът разкрива по-нататъшната съдба на героите. Той не присъства във всички поеми.

          СТРУКТУРА НА ЛИРО-ЕПИЧЕСКАТА РЕЧ

          Като се имат предвид особеностите на поемата като жанр, може да се каже, че в епическата поема изказът се води от лирически говорител, който е едновременно и разказвач. Този извод произтича от факта, че в поемата всички събития са съсредоточени около един идейно-емоционален смислов център – поемата е сюжет с лирическа организация. Понякога изказът се води в Аз-форма или от говорител, който е участник в сюжета, а може да има и няколко разказвачи („Горски пътник“, Георги Раковски).
          В литературознанието се прави разлика между повествование и разказване. Повествованието е подчертано обективно, докато разказването е подчертано субективно. Би могло да се каже, че именно тази е основната жанрова разлика между епопеята и поемата. В поемата лирическият говорител представя своя субективен образ на света. Поемата се различава от епопеята също и по по-тясното обхващане на света.
          В развитието си поемата постепенно губи единната си сюжетна структура и се превръща в лирическо излияние на чувства и преживявания, индивидуално-поетическото става все по-самостоятелно, сюжетното развитие се прекъсва от лирически отклонения. Скъсява се дистанцията между лирическия говорител и представените герои, разкрива се една лична преценка за света, в който има лична драма.
          Като структурна част на лиро-епическата реч се явява диалогът. Разказвачът цитира нещо дочуто, дава думата на героите в творбата. Поемата се характеризира е многогласие, множественост на гледните точки, като една е организиращата, доминиращата.
          Важна структурна особеност на лиро-епическата реч е стихотворната й организация. Стихотворната реч дава друга перспектива на словото, на образите и на субекта, тя е свръхорганизирана реч. Чрез формата си тя осъществява смислови акценти. В стихотворната реч едни значения може да се изведат като по-силни благодарение на ритмичната им организация. Стихотворната реч е начинът да се създаде подредено, хармонично пространство, в което се разполага онази най-крехка тъкан на човешкото, субектът. Тук функции имат поетическият синтаксис, синтактичният паралелизъм, фигурите, римата.
          Различните литературни родове гравитират в предпочитанията си към определено време: епосът – минало време, лириката – сегашно време, драмата – сегашно време, което върви към бъдещето, докато в поемата има пулсиране между минало, сегашно и бъдеще време, които се сливат в единство. Получава се надвременност, вечност.

РОЛЯ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ, ГЕРОЙ, АЗ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ТВОРБА, РЕСПЕКТИВНО В ПОЕМАТА

          Известно е, че в комуникативния акт има автор, текст и читател, както и комуникативна ситуация (в случая говорим за писменото общуване в художествената сфера). Само че в литературата няма реално съществуващ свят; светът е измислен, условен. Така че в художествената комуникация отношенията между автор, творба и читател са много по-сложни.
          В художествената комуникация има няколко равнища:
          ► на реалния автор и реалния читател;
          ► на имплицитния автор и имплицитния читател;
          ► на условния разказвач (лирически Аз, лирически герой, повествовател, разказвач и т.н.), който се проявява експлицитно или имплицитно в процеса на изграждане на художествения свят на творбата;
          ► на комуникацията вътре в изградения условен художествен свят.
          Реалният автор създава художествения текст, но сам не е активен комуникативен субект. За разлика от реалния автор, читателят е активна комуникативна фигура, защото е реален обект и субект на въздействената стратегия на художествения текст. Без неговото участие в художествения акт художественото изживяване не би се осъществило. Способността на читателя да възприема и да тълкува художествения текст зависи от много фактори, но винаги се очертава определен хоризонт на очакване.

          Хоризонт на очакване – структурата, чрез която читателят разбира, декодира и оценява текста върху основата на културни кодове и конвенции, специфични за времето (историята), в което живее. Хоризонтът на очакване е исторически гъвкава категория, което означава, че читателите могат да тълкуват и да преценяват смисъла и значенията в текста съобразно своите мисловни нагласи и стереотипи, както и по различен начин от предишните поколения.

          Имплицитният автор е абстрактен, не е въплътен в текста като персонаж или разказвач, а се създава от читателя в процеса на четенето, а имплицитният читател е този, когото реалният автор предполага и за когото е предназначена творбата.

          Читателчетене – създава имплицитния автор.
          Реален авторписане (създаване на творбата) – имплицитен (вероятен) читател.

          Условният разказвач (лирически герой, повествовател, разказвач, лирически говорител, лирически Аз) е своеобразно превъплъщение на автора в конкретната литературна творба. Това е субектът на художествената реч в текста на поемата, който разказва или изразява преживяване.
          Героят/персонажът (респ. героите/персонажите), този, който е представен и действа в творбата, е основната фигура на въздействения й механизъм. Читателят по един или друг начин се съпоставя, идентифицира с него или се дистанцира от него. В съпоставката между съдбата на героя и своите собствени възгледи за живота читателят изгражда някакви модели за поведение и ценностна система, преживява и разрешава измъчващите го социални, нравствени и хуманитарни конфликти.
          Разказвачът понякога върви след героя, а по-някога вижда заедно с героя.

          Тези принципни положения за отношенията между автор, творба и читател се отнасят не само за поемата, а и за всяка литературна творба.

          Всички тези сложни отношения в художествения текст очертават стратегията на автора за възприемане и разбиране на създадената творба от читателя, като невинаги намеренията на автора съвпадат с реално постигнатия ефект на въздействие. За всяка творба тези отношения са специфично различни и трябва да се анализират. Творбата предполага различни прочита, които зависят от много фактори, като жанрови и културни стереотипи, мисловни модели и разбира се – от осъзнатия читателски опит.

          ЛИРИЧЕСКА ПОЕМА

          В организацията на лирическата поема е преобладават музикално-ритмически елементи, които изразяват дълбоки преживявания.
          На преден план са чувствата и преживяванията на персонажите. В нея не може да се говори за ясно изразена повествователна система. В този случай символното обобщение придобива още по-голяма роля чрез лирическия говорител, който „съобщава“, изразява, изказва или изповядва (тези думи са синоними) духовните движения и преживявания на лирическия човек.
          Броят на героите е минимален, трудно може да се говори за характери, персонажите са по-скоро щрихирани или единични образи или символи, свързани с определено състояние или функция. Такива например са влюбеният паж от поемата „Легенда за разблудната царкиня“ на Димчо Дебелянов или Поп Андрей – историческият еквивалент на едно лирическо състояние в „Септември“ на Гео Милев.
          Лирическият герой носи богат арсенал от вътрешни емоционални и интелектуални аспекти, но все пак остава неделимо свързан е живота извън себе си, с действителността, присъстваща чрез конфликта с нея. Конфликтът не характеризира единствено прозата и драмата, а е присъщ и на поезията, на всяка поема, без него няма драматизъм, който е една от най-съществените черти на лирическото преживяване и лирическото творчество. Лирическата поема не изобразява, а изразява чрез повторителност (на словесните фигури) и кръговост (на смислоизграждането и композицията).
          Ето защо наричаме нейния „сюжет“ лирически – той не е свързан с причинно-следствена постъпателност. Кръговостта, кръговратността определя композицията като затворена или рамкова. В тази рамка е кондензирано лирическото послание.
          В лирическата поема речта е със силна експресивност. Характеризира се с повишена многозначност, дори противоречивост, която трябва да отведе до вътрешния свят на субекта, с по-честа и по-ярка употреба на тропи, както и с елиптичен език, или език на недоизказаността.
          Изразяването на преживявания в текста на лирическата поема е възможно само чрез усилена метафоризация, ефект на алогичността и обща недоизказаност (пропускания и реторически паузи), които читателят „изпълва“ чрез съпреживяване и осмисляне на художествения свят на поемата.

          Елипсата е похват, при който се изпускат думи, които се подразбират от контекста. Те може да се маркират с тирета или да не се маркират. Създава се впечатление за повишена емоционалност (задъханост) на изказа.

          Лирическият говорител е субект на лирическата реч, който представя „истинския живот на душата“ (Васил Пундев). Той не разказва, както това би се случило в наративната поема, а предава емоцията, преживяване в развитие, което преминава през различни фази на интензивност. Основният принцип на лирическата поема е да разказва за физически осезаемото, изразявайки духовното („мрачните зали на мрачен позор“) – тук слизането в мрачните зали символизира морално падение.

          Лирическата поема разкрива под формата на лирически разказ състояния, движение на емоцията и преживяването в различни фази на интензивност.

          Г. С. РАКОВСКИ, „ГОРСКИ ПЪТНИК“

          „Горски пътник“ е голяма историческа поема, писана от Г. С. Раковски (1821 – 1867) във времената на Кримската война (1853 – 1855). Тя е била замислена в три части, но през 1857 г. като отделна книга се появява само първата част. За останалите две части са останали планове, фрагменти и бележки.
          В композиционно отношение „Горски пътник“ е написана в традиционния формат на беседата. В случая тази тежка политическа беседа обхваща едно денонощие и половина. Към стихотворния дял има добавени 42 бележки, които удължават, усложняват и отразяват естетическата работа на поемата.

          Беседа – литературен термин, който означава разговор върху някаква тема (например за политика), диалог. От Античността са известни Платоновите диалози. По време на Средновековието с беседа се назовават най-често нравоучителни литературни творби, които съдържат вътрешен диалог с читателя/слушателя или имат диалогична форма.

          Ето сюжета: един политически романтик и революционер, назован Войводата (прототипът е самият Раковски), решава да събере дружина и да се отдадат на хайдутство, за да помогнат за освобождението на България, погледнала с надежда на изток към Русия. Русия обаче губи войната – и това е причината за песимистичния политически тон на поемата.
          Хайдушката чета от петима души се изтегля високо в планината и се отдава на въпросната дълга беседа, като Войводата поканва всеки от петимата да разкаже за изпитанията, които са го довели до радикалното решение да се бори с оръжие в ръка.
          Разказите не са биографични, а алегорични. Този алегоризъм е очертан и от подбраните нарочно родни места на героите – те се явяват значещи, смислотворни. Такива са и събитията от живота на отделните герои, които представят серия от образцови високи жестове.
          Едно ги събира: изправянето с открито лице пред съдбата – един мечтае за смъртта, друг – да убива, трети – да мъсти, четвърти – да узнае. И всичко това са само халюцинации, патетичен ентусиазъм на човека и езика във време на големи надежди и последващи упадък и отчаяние.
          В трите си тематични реда – природен, исторически и политически, тази творба изследва началата на времето и мястото на едно възможно възникване на модерна и свободна България. Политическият ред е същинският полемично-актуален тематичен пласт. Протагонистът е песимист, той вижда света в разпад – надеждата възниква поради липса на друга възможност за дълга. Дългът е пронизал творбата така, както духът работи едновременно и неспирно във всички посоки, ясно и светло описан във фигурата на въздуха.
          Поемата е посрещната с ентусиазъм от революционерите и е била забранена в Отоманската империя. Хаджи Димитър е знаел дългите монолози на Войводата наизуст и обичал да ги декламира. След Освобождението творбата е „забравена“, а „лоши думи“ за нея изричат Боян Пенев и Михаил Арнаудов...
          Сега за разлома между нас и тази творба, която чрез своето истинно съдържание дава политико-философска основа на своето актуално настояще, спира и пита за истината на историята и за волята към революция, би могло да се каже следното: неумението и нежеланието ни да я четем, се образува не върху друг политико-философски опит, а върху празнината от липсата му.

          КОНСТАНТИН ПАВЛОВ, „ПЕТИМА СТАРЦИ – СВЕТОВЕ БЕЗ МЪЖЕ

          Поемата е публикувана в книгата „Стихове“ през 1965 г. Включително заради нея комунистическата власт ще забрани на поета Константин Павлов (1933 – 2008) да публикува и следващата му поетична книга ще се появи чак през 1983 г. При това било забранено в книгата да се добавят нови поетични творби, поради което заглавието е „Стари неща“.
          „Петима старци“ е най-загадъчната творба във времената на късния модернизъм. Но каква е нейната идея?
          Трудно е да се каже, но колкото и да е загадъчна, поемата има и едно „народно“ тълкуване, което се изказва шепнешком в ония диви и сиви времена на комунистическата параноя – твърди се, че петимата гротесково изрисувани старци са всъщност членовете на Политбюро, е които поетът безразсъдно се бил подигравал.
          Дали е така? Поемата „Петима старци“ е загадъчна именно е това, че може да поема неограничен брой тълкувания. Това не пречи на нейния смисъл.
          Нека да разгледаме елементи от нейната композиция. Накратко, „Петима старци“ има структурата на същия тип беседа, сякаш огледално-пародийно отразява „Горски пътник“. В духа на едно много свободно тълкуване можем да кажем, че хайдутите, готови да умрат за свободата и революцията на Балкана в „Горски пътник“, вече са остарели (както Македонски остарява в края на „Немили-недраги“), после са умрели и са се намерили в мъртвия свят на комунизма, където водят странна беседа, дискутирайки със собствената си памет. Всъщност такива диалози на мъртвите представляват в Античността отделен жанр. В по-късни времена диалози на мъртвите е писал Достоевски, както и Раковски.
          При внимателно наблюдение може да се установи, че старците дискутират природата на грехопадението, което винаги е било акт на свободна воля. Но ако това е така, ще се окаже, че старците разсъждават върху това, което разказват петимата хайдути в „Горски пътник“ – изпитанията на волята и нетърпението за свобода.
          Особено интересен е разказът на третия старец, който „злорадо се обади“.

                    „Спомням си, когато бог 
                    бе изпаднал в творческа депресия 
                    и когато ме попита 
                    как
                    от умния човек
                    би могъл да сътвори трагичен шут
                    спомням си,
                    че без да се замислям, казах:
                    – Дай му забранени плодове, 
                    но не го гони от рая.“

          Известно е, че бащата на модернизма Шарл Бодлер, връстник на Раковски, смятал, че всичко, което трябва да прави творецът днес, е да поправя щетите от първородния грях.
          Но комунизмът сам по себе си е пародията на този опит, така както алегорически Константин Павлов го показва в съвета на третия лирически герой към Бог.
          В един момент в поемата се появява и самият автор: „Ето ме и мене...“, и затова след разказите на старците е даден разгърнат епилог, произнесен от самия автор, превърнат вече в лирически говорител. Ако последваме ирониите на Константин Павлов, рано е да се разгадае смисълът – минали са много малко от хилядите години, цитирани в стихотворението.
          Най-силното и направо потресаващо впечатление от поемата на Константин Павлов, както и от много други негови творби е, че тия мъртви светове, които рисува, са сиви, безцветни, безвкусни, но най-вече – това са светове без мъже. 
          Защо ли?

          ГЕОРГИ РУПЧЕВ, „СМЪРТТА НА ТИБАЛТ“ – НЕПРИСПОСОБЯВАНЕ

          Георги Рупчев (1957 – 2001) пише поемата „Смъртта на Тибалт“ дълго, с прекъсвания и с отдадена страст. Поемата е завършена през 1989 г. и е публикувана през същата година в самиздатското списание „Глас“. Почти веднага е публикувана и в отделно книжно тяло като книжка първа от поредицата към самиздатското списание „Мост“. С издаването по самиздатски начин на поемата Георги Рупчев успява да посочи и края на фалшивия консенсус, пречупването, ръба, историческото напускане на времето и мястото, смяната на културния ред.

          Самиздат – понятието идва от Съветския съюз, където имената на множество издателства представляват подобни съкращения, и значи независимо, частно и неразрешено публикуване на литературни творби.
          В тоталитарните държави, както и по време на комунистическия режим в България (1944 – 1989), е забранено със закон издаването и разпространението на литература без одобрението на специален държавен орган. Деянието е криминализирано. Това се прави с цел да се манипулира общественото мнение и да се потиска свободното слово.
          През януари 1989 г. в България се издават първите две самиздатски списания за литература – „Глас“ под редакцията на Владимир Левчев и „Мост“ под редакцията на Едвин Сугарев, в които бял свят виждат много талантливи творби, отхвърлени от цензурата, на млади тогава инакомислещи поети, писатели и интелектуалци. Списанията се правят на фотографски принцип с подръчни средства в баните на двамата редактори. 

          У изключително талантливия поет Георги Рупчев узрява този инстинкт за поезия, който той нарича „инстинкт за неприспособимост“.
          „Смъртта на Тибалт“ е сложно наплетена лирическа поема. В кратък предговор Рупчев дава елементи от тази сложност, но и иронически скрива част от тях. Основното е, че с тази поема Георги Рупчев пръв и по много зрял начин успява да улови и да покаже общностния опит на поколението на 80-те години. Това са годините на „всекидневното обезверяване“ на това поколение:
                    „А аз,
                    какво да правя аз?
                    насила да зашивам пъпната си връв с
                                                                    бод зад игла,
                    да бродя по наклонени поляни, 
                    да майсторя хербарии от народни песни, 
                    да диря мъртви градове... „

          В разбирането на тази социална отхвърленост Георги Рупчев отива най-далеч чрез образа на Тибалт. При всички културни податки, които има в „Ромео и Жулиета“ за този странен персонаж, в поемата неговият образ е екстремизиран. Работата чрез зает културен образ може да се види и в „Легенда за разблудната царкиня“ на Дебелянов, усещаме също елегичните градски интонации на Александър Вутимски, но тука има нещо съществено, което убягва.
          Когато човек чете поемата, от един момент на-сетне започва да разбира, че историята на Тибалт се разказва само като пример, като образец на болката, породила порока, но цялото страдание се носи от анонимния лирически говорител, който постепенно, но все по-различимо се превръща в главен герой. Такава лирическа оркестрация не намираме например в „Легенда за разблудната царкиня“.
          Има ли нещо общо това с трагичната съдба на Георги Рупчев, който си отиде твърде рано поради тежка болест? Поетите пишат не за своята съдба, това е повърхностно разбиране; те пишат чрез нея.

          Въпроси и задачи

          * Припомнете си кои поеми сте изучавали в часовете по литература. Опитайте се да ги анализирате с оглед на жанровите им особености.
          * Коментирайте тезата на Никола Георгиев, че в художествената творба може да са съчетани и да си взаимодействат два и повече жанра.
          * Съставете таблица с приликите и разликите между епическа и лирическа поема.
          * Каква е разликата между реален и имплицитен автор?

@bgmateriali.com

Изтеглиsave