ПОЕМА
„ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ“ ОТ ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

 

          Димчо Дебелянов (1887 – 1916) е поет от второто поколение български модернисти. На 16-годишна възраст публикува първите си стихове, а на 21 години вече чете и превежда поезията на френските и руските символисти. Опитва се да превежда и Шекспир. Принадлежи към т.нар. литературна бохема, която създава културата на иронията и пародира негативните обществени и творчески явления. Дебелянов е остроумен сатирик. Заедно с българския интелектуалец Димитър Подвързачов–Бащата участва в подготовката и издаването на „Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам“ (1910). Там публикува цикъл от стихове. През 1914 г. Подвързачов създава списание „Звено“ за изява на по-младите таланти. В първия брой се появява „Легенда за разблудната царкиня“ с датировка 1912 г. Ръкописите на поета обаче сочат като дата на написването май 1913 г. По-късно литературният критик Владимир Василев обединява авторите на „Звено“ в своя нов проект – „Златорог“ (1920). Димчо Дебелянов не е сред тях. Той загива във военните действия срещу англо-френски части край Демир Хисар. Тленните му останки са пренесени в родната Копривщица през 1931 г.
          Единственият му поетически сборник излиза през 1920 г., когато творбите му посмъртно са събрани от Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов. Стиховете на Дебелянов са преведени на английски, чешки, полски, руски и други европейски езици.

          ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ

Mon ame est une Infante…
Albert Samain

                    I
                    … И там, на тоя бряг пустинен,
                    от вечните води и милван, и терзан,
                    на вярна стража спрян, един чертог старинен,
                    един чертог зловещ виши безгласен стан.

                    В градините, мечта несмела замечтани,
                    трепти на страх и скръб отровната роса
                    и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
                    оглеждат своя сън безсънни дървеса.

                    Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
                    мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,
                    и никой ведър час там радост не обажда,
                    че никой сребрен рог там празник не вести.

                    Понявга само в сън безсилен лъх повява,
                    и в трепета болнав на мигом сепнат стон
                    проеква тъмна жал по девствената слава
                    на някой овдовял и обезславен трон…

                    II
                    Кой изхлипа в пустошта
                    на замлъкналите зали?
                    Тишината ли пожали
                    свойта пръвна яснота?
                    Кой на кулата възлезна
                    и с копнеж ръце простре
                    към притихналата бездна
                    на неверното море?
                    Кой в градината стаи
                    дъх под черните заслони?
                    — Своя бряг луната гони
                    и безмълвие струи…

                    III
                    С болката на прималняло цвете
                    в пазвите на ранна хладина,
                    ден и нощ аз питам ветровете
                    и неверната луна:
                    странници, от път неуморени,
                    зрящи неизгледни далнини,
                    не узнахте ли дали над мене
                    нявга пак ще прозвъни
                    светлий глас на оня цар далечен,
                    който след притихнала тъга
                    в сън ми се яви и ми обрече
                    неизведани блага,
                    неизведани блага в страните,
                    дето ек пресреща всеки зов
                    и с венци нетленна пролет кити
                    всяка радост и любов.
                    Той склони над мен усмивка тиха,
                    но едва десница ми простря,
                    зли тъми ревниво го прикриха
                    в свойте ледени недра.
                    И дочух аз ласкав глас: бъди ми
                    вярна — и при теб в уречен час,
                    минал през моря неизбродими,
                    пак ще се завърна аз!
                    Де е той? — Аз чакам оттогава,
                    аз горя в пожар неугасим —
                    ту искра сърце ми озарява,
                    ту мрачи го мътен дим —
                    и кога в очи ми той възлезне,
                    мойта скръб безпаметно се рве
                    в бездните на сладости възмездни,
                    дето я Грехът зове.

                    IV
                    — „Витае трета нощ над водната пустиня
                    и мрачните скали отекват странен тътен,
                    за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,
                    и твоят взор гори, от сластен дим помътен.

                    Дойди и разстели коса дълбокорунна
                    на мойте колена — привел чело над тебе,
                    аз кротко ще приспя със лютна среброструнна
                    великата ти скръб пред незаслужен жребий.

                    Загледано към нас през сплетените клони,
                    небето ще разкрий предвечната си слава
                    и твоята звезда несетно ще отрони
                    то в тихото море на тихата забрава.

                    Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,
                    отпада дивен взор, от сластен дим помътен —
                    витае трета нощ над водната пустиня,
                    а мрачните скали отекват странен тътен.“

                    V
                    И когато завърши тринощното бдение,
                    и умора прекърши лилейна снага,
                    час безумен настава за черни падения,
                    че потърсва забрава надвластна тъга.

                    Снела скъпия пояс на румена девственост,
                    тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
                    из чертога заспал и нелепо тържествена
                    слиза в мрачните зали на мрачен позор.

                    Тя жаднее — и в мрака, под сводове каменни,
                    дето властно я чака препълнен потир,
                    гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
                    рой презрени нероди привиква на пир.

                    Като мухи зловонни над блатните пясъци
                    из притулни притони стълпяват се те,
                    кръвно вино подклажда нестройните крясъци
                    и греховната жажда неспирно расте.

                    Утолено догаря тринощно страдание,
                    че прегръдки разтваря тя с огнена лъст —
                    през очите й греят тревожни сияния,
                    но ликува над нея наситена Мъст.

                    VI
                    Бурята стръвно изхвръкна
                    из свойте подводни гнезда,
                    едва затрептяла звезда
                    в облаци черни помръкна —
                    пламък и гръм небеса разлюляха…
                    — Аз пих сладостта на упойни треви…
                     „Плаха царкиньо, заспи, забрави —
                                        заспи, забрави!“

                    Бурята огнено жали
                    над тебе и твоя позор,
                    не чуваш ли в хиляден хор
                    мощни вълни заридали —
                    ридаят те с твоята мъка несдържна…
                    — Аз пих сладостта на упойни треви
                    и мракът чрез мен светлините надви…
                     „Тъжна царкиньо, заспи, забрави —
                                        заспи, забрави!“

                    Бяла вълна ще отмие
                    следите на черната сласт —
                    и нова, неведома власт —
                    и нова, неведома власт
                    утринна шир ще открие
                    пред взора на твоята бодрост победна…
                    — Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
                     „Бедна царкиньо, аз плача — заспи, забрави, —
                                        заспи, забрави!“

                    VII
                    В предели потайни, в чертог запустял —
                    сянка на смъртна печал.
                    Там плаха царкиня от здрач до зори
                    в плахи надежди гори.
                    Оглежда се трепетно в нейния взор
                    морски безбрежен простор
                    и в него проблясват през тънка мъгла
                    мачти и стройни весла.

                    VIII
                    Денят издига златен щит
                    над умирените води.
                    Тъмите слънце победи
                    и с много сълзи е отмит
                    позорний спомен в морна памят…

                    Как властно погледа примамят
                    безбрежни морски ширини
                    и в безметежна яснота
                    потръпват волните вълни —
                    о, как е светло след скръбта,
                    която в буря се изплака!

                    С невинен смях сърцето чака
                    дори и смътния мираж
                    на бели корабни платна,
                    които в синя далнина
                    ще зърне влюбения паж
                    и вест желана ще прошъпне…
                    Царкинята в надежди тръпне!…

                    IX
                    И ето — отново три деня в растяща тревога
                    безцелно изнизваха своите болни лъчи,
                    и ето — отново над нея, печална и строга,
                    последната нощ се надвеси…
                    — Морето мълчи.
                    О, радост жадувана, радост сънувана, де си?
                    — Морето бездушно мълчи.

                    Умора надмогва безсилните свилни ресници,
                    дим мътен пребулва изгрели за радост очи
                    и смъртно встревожени вечерни птици
                    пищят пред незрими завеси…
                    — Морето мълчи.
                    О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?
                    — Морето бездушно мълчи.

                    X
                    Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
                    Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
                    витае трета нощ над водната пустиня
                    и блудна мрачина гаси венците звездни.

 

          ЖАНРОВ МОДЕЛ

          Лирическата поема „Легенда за разблудната царкиня“ е представителен текст на българския символизъм. Наричат го „... едно от големите откровения на българския поетически гении“. Творбата обединява голяма част от основните мотиви на Дебеляновото творчество. В нейната основа са темите за вярата и греха, въплътени в основния проблем на Дебеляновата лирика – за екзистенциалния трагизъм.
          Поетическият текст е изграден в два жанрови плана – на легендата и на лирическата поема.
          Легендата е архаичен жанр, който смесва правдоподобие и фикция и съдържа свръхестествени, фантастични елементи и/или елементи на божествено чудо. Понятието идва от старогръцки и означава слово, дума, казвам, говоря, поставям в ред, организирам. През средновековен латински понятието достига съвременната употреба – разказ, история от миналото. Тези „истории“ може да съставляват корпус, например легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Като жанр легендата определя необикновеното, тайнственото измерение на художествения свят. Литературната легенда обаче винаги се развива в известна двойственост между фантастични образи и художествени хиперболи на правдоподобно разкрити исторически събития – например в „Легенди при Царевец“ на Иван Вазов или в „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков.
          Легендата се възприема като хроника или предание от неприказен характер, т.е. повествователно съобщава някогашни действия в тяхната последователност. В други случаи прелива в разбирането за фиктивни случки, които не са и не може да бъдат документално потвърдени.

          Легендите продължават митичните разкази, които разкриват различни архаични събития и техните последици върху човешката съдба.

          Християнската легенда свързва подобни събития с историческия контекст, а в нейната основа стои проблемът за вярата, която побеждава изкушението и греха. Новозаветната легенда разкрива тайнството на спасението, въплътено в жертвената смърт на Иисус Христос (Йоан 11:25 – 26). Легендата става основа и на агиографията, чийто обект са образцовите жития на християнските светци.
          Фолклорната легенда произлиза от най-ранните форми на словесно творчество – митовете. Днес е известно, че в митическите и вълшебните народни песни може да се открият множество легендарни елементи. Легендите представляват значим естетически принос в развитието на християнската цивилизация; те обогатяват системата от култове и религиозни вярвания, а със своя маниер на символизация са жанров модел в литературата, изобразителното изкуство, музиката.
          Съвременната (градска) легенда разкрива различни „истински“ истории, които имат необикновен, мистериозен, често и ужасяващ оттенък. Те са част от градския фолклор и представляват необикновени разкази, които възникват понякога анонимно и се развиват в семейна, локална или регионална среда. Те изразяват елементи от различни страхове, суеверия и социални предразсъдъци, например митовете за екологичната катастрофа, разработката на секретни технологии за масово унищожение, действия на световното правителство в сянка, международната конспирация. Всички те лесно може да станат част от т.нар. фалшиви новини (fake news).

          Фалшиви новини – „новини“, създадени за измама, манипулиране на общественото мнение и деформиране на представите и разбиранията чрез излъчване на подвеждащи, привидно правдоподобни или откровено фалшиви съобщения.

          Българските модернисти от началото на миналия век често използват легендата като жанров модел, за да изразят с по-дълбоко въздействие важния принцип на своята естетика за съответствията и аналогиите между външна (материална) и вътрешна (психологическа, духовна) реалност.
         Жанрът на „Легенда за разблудната царкиня“ е лирическа поема.

         Лирическа поема – лирическата поема разкрива под формата на лирически разказ състояния, движение на емоцията и преживяването в различни фази на интензивност.

          Особеностите на лирическата поема
          • лирическият говорител е субект на лирическата реч; представя „истинския живот на душата“ (Васил Пундев);
          • той не разказва, както в наративната поема, а предава емоция, преживяване в развитие, което преминава през различни фази на интензивност;
          • основен принцип: да представя физически осезаемото, изразявайки духовното, например в повторения епитет в метафорите (антанаклазис) „слиза в мрачните зали на мрачен позор“ – „слизането“ означава морално падение.
          • спецификата на лирическата поема се състои в това, че разказва за състояния и преживявания, а не за действия и събития.

          В „Легенда за разблудната царкиня“ чувството се променя от меланхолия към въжделение и драматично достига до покруса. Това определя диаграмата на драматизма в ритмомелодическата и смисловата организация на творбата. Внушението за драматизъм в лирическата поема е постигнато чрез различни тропи и реторически фигури, които от своя страна пораждат смисловия интензитет на творбата. Тези стилистични и реторически похвати се отнасят към развитието и преплитането на зрителни, слухови и цветови въздействия на поетическия текст, на различни алюзии, референции и акценти, които конструират посланието на творбата у читателя, изградено върху оригинална звукова и мелодическа оркестрация.
          Лирическата поема „Легенда за разблудната царкиня“ се „укрива“ под жанровото наименование „легенда“. В ръкописите на поета съществува замисълът за създаване на лирическа поема от четири части със заглавие „Молитва“, която освен едноименното стихотворение, включва и стихотворението „На злото“. По-късно е създадено и стихотворението „Миг“ с оригиналното легендарно начало:
                    „Дали се е случило нявга – не помна,
                    не знам ще се случи ли...“

         „Легендата“ изразява като основни преживяванията на лирическия герой, раздвоението на душата – между вяра и неверие, между изкушение и въздържание, между грях и разкаяние. Цялостното внушение на творбата – за трагическа неизбежност – е представено в преживяванията на лирическия герой като субект на действието/ преживяването в лирическата структура. В „Легендата“ това е душата царкиня.

          СЮЖЕТ И КОМПОЗИЦИЯ

          Творбата е композирана от девет части. В оригинала седма част е маркирана само като номерация. След 1927 г. (изд. на Георги Михайлов с предговор на Людмил Стоянов) текст от ръкопис, чието съдържание напълно отговаря на смислово-интонационните характеристики на цялата творба, се публикува като седма част на поемата. Тълкуването тук ще се придържа към добилата гражданственост композиция от десет части. Универсалната символика на числото десет означава цялост, завършен цикъл, но и двойственост на живот и смърт. Тези значения са важни за интерпретацията на творбата. Българските символисти обаче често изразяват разбирането, че човекът и неговият духовен живот като Божи проект са незавършени и поради това – несъвършени. В тази посока е общото внушение на легендата – целостта сякаш е непостигната и непостижима, тя изначално събира съвършенство (образ) и несъвършенство (подобие). Това се изразява в символистичната многозначност на поетическите образи.
          Лирическият сюжет е изграден върху основата на средновековна иберийска легенда, която разказва за традиция, според която монархът заточавал своята дъщеря, инфанта (= принцеса, царкиня), в изгнание, обикновено на самотен остров, за да предотврати нейните претенции към престола, предназначен за първородния син. По спомен на Димо Сяров, през 1911 г. Дебелянов разказва: „Четох преди няколко дена Алберт Самен. Порази ме неговия стих: „Душата ми е инфанта“, нещо като испанска принцеса. Или както аз волно си го преведох: „Душата ми е царкиня“. Наистина много пъти съм чувствувал как душата ми се стреми към висините. Но в същото време към девствената чистота на моите блянове посягат и мръсните ръце на скритите в дъното на душата ми човешки пороци“.

          ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

          Внушението за драматизъм в лирическата поема е постигнато чрез различни тропи и реторически фигури (например в първата строфа: „бряг пустинен“ и „чертог зловещ“ са инверсии, а „вярна стража“ е метафора), които от своя страна пораждат смисловия интензитет на творбата. Тези стилистични и реторически похвати се отнасят към развитието и преплитането на зрителни, слухови, цветови въздействия на поетическия текст, на различни алюзии, референции и акценти, които конструират посланието на творбата у читателя, изградено върху оригинална звукова и мелодическа оркестрация на стиха.
          Дебелянов е имал намерение да напише цикъл от девет легенди, който остава неосъществен.
          Епиграфът на творбата – Моята душа е инфанта... (Mon dme est une infante...), е от текст на френския поет символист Албер Самен. Този паратекстов елемент има интересна функция: в широк план осигурява културно-естетическата съобщност между поетите на българския и френския символизъм, а в тесен, като психологически контекст, въвежда мотива за изгнаничеството и символа на детето, което се намира пред прага на съзряването. Лирическият герой у Самен е изгнаник в „стар Ескориал“ като „забравена галера в пристан за закрила“. Името на дворцовия и религиозен комплекс Ескориал, като централен символ за властта и вечността на испанските владетели, представлява културен знак на европейската цивилизация.
           В своята творба Дебелянов развива образа на Ескориал като топос-символ в посока на пуст замък („чертог старинен“) със значения на царствено, но изоставено и нежелано място. Двумирието – определено място и неопределено време (= някога, но и всякога) имат съответствие в психологическото двумирие на човека, у когото изначално съжителстват невинност и порочност (блудност). Те представят единството на противоречиви състояния, които присъстват в психиката на човека.

          Антиномия (гр. anti + nomos, конфликт) – двумирие; в етиката това са противоположни, равностойно валидни принципи/положения/ състояния, които може да бъдат доказвани независимо едно от друго.

          Поетът намира най-точния израз за такова двумирие още в заглавието: неговата царкиня е „разблудна“ – неправедна, но не и блудна; блудна, но не и неправедна. Понятието разблудна е ключово за разбирането на целия текст. Справката с речника може лесно да подведе – „развратна, покварена“. Да не забравяме обаче, че все пак става дума за инфанта, девойка, царкиня. Заглавието подсказва, че „разблудна“ + „царкиня“ изключва привличането на значения единствено в негативния спектър. Царкинята е „несигурна, неспокойна, непостоянна“, може би „изменчива“. Още в заглавието на творбата деликатно е положена идеята за прошката.
          Поемата е размисъл за изначалното двумирие у човека, за съжителството на свян и похот, смирение и напор, надежда и отчаяние. Зигмунд Фройд казва, че в личността съжителстват и противостоят две дълбинни мотивации – либидо и деструдо, волята за живот и инстинктът за смърт, ерос и танатос. Тези състояния изпълват психическите елементи на човешкото същество – Тяло, Душа и Дух. Разбирането на Дебелянов е, че противоречието и съжителството на смиреното и жадуващо тяло с трепетите на вярващата и безсилна да се противопостави на изкушението душа и красивите, но илюзорни обещания на творческия дух правят връзката с Бог, всесилния „Цар далечен“ непостижима. По този начин лирическата поема е идентична с голямата тревога на европейските литератури от периода на Романтизма и модернизма, които виждат човека в светлината на вътрешни противоречия.
          В лирическия текст съжителстват психологически и екзистенциални измерения. Лирическият герой в „Легендата“ е обречен на непостоянство и колебание, разкъсван между две могъщи сили – вярата и високите морални пориви на душата, от една страна, и властния зов на материята, на естеството, от друга. Димчо Дебелянов интерпретира греха и греховността като трагична съдба, чиито основания са вградени в самите начала на психическия живот.
          Още първата част създава атмосферата на легендарност. Необичайно за художественото слово, първият стих сякаш започва като музикален текст с пауза, с придихание, което заедно със съчинителния съюз „и“ създава впечатлението за продължаване на разказ, а оттук и за събитие, което се е случило някога, разказвано е и преди, и може би „ще се случи отново“:
                    „... И там, на тоя бряг пустинен,
                    от вечните води и милван, и терзан,
                    на вярна стража спрян, един чертог старинен,
                    един чертог зловещ виши безгласен стан.“

          Разбирането на устойчивите символи в текста е възможност за последователно осмисляне на творбата. В първата част това са „чертог“, „фонтани“, „градини“, „трон“. Те очертават пространството на легендарното събитие. Ако епиграфът бъде прочетен отново, ще имаме възможност да наложим неговите значения върху значенията на използваните универсални символи. Лирическият герой на поемата е Душата, която обитава старинен замък („чертог старинен“). В смисловата тъкан на текста архаизмът „чертог“ (замък) е символ на Тялото. Основание за такова твърдение дават серия от характеристики за материално, телесно в лирическия текст - „безгласен стан“ (= тяло), „стени и сводове спокойна тлен прояжда,/мъх, ситни нокти впил, колоните гнети“ (разпадане на материята). Алюзията за тяло (= дом на душата) със стени, сводове, фонтани, градина, колони е очевидна.
          Всъщност в първата част лирическият говорител разказва драмата на Душата царкиня, която е затворена в своя дом – Тялото, то е нейната „вярна стража“. Но тя е пленница на спрялото време – „мъртвата вода на мъртвите фонтани“, и страда, защото в градините на душата избуяват чувствата на „страх и скръб“, на носталгията по благородното минало. Душата страда, защото чувства болезнена липса – „че никой ведър час там радост не обажда,/че никой сребрей рог там празник не вести“. Мотивът за самотата се усилва чрез мотива за несбъднатото обещание и мотива за изоставеност. Миналото на невинността отпреди грехопадението, когато тронът, Божият престол, още не е бил „овдовял и обезславен“, е невъзвратимо. В навечерието на Втората балканска (Междусъюзническа) война финалният стих на тази част сякаш носи предчувствие за трагичната участ на България.
          Лирическият говорител развива успоредно мотивите за липсата, акцентирани чрез повторението „никой... никой“, и за надеждата („в сън безсилен лъх повява“). Първата част обединява антиномичните чувства на постоянната тъга и спонтанен спомен за царствено минало. Алитерациите на съгласните „с“ и „л“ музикализират стиховете в минорната гама.
          Втората част е контрапункт на първата и променя ритмоинтонационната организация на лирическия свят. Тя въвежда нова образно-звукова атмосфера, която напомня функцията на хора в античната трагедия. Поетът ще използва този реторичен похват и по-нататък в творбата. Променя се и обстановката на лирическото действие – то се развива вече не само под сводовете и в мрачните зали на запустелия замък, а и „навън“ – на кулата. Дискретно е въведен и образът на лирическия герой, който блуждае между „притихналите зали“ – „кулата“ – „градините“ и копнее за света, но не може да напусне материалното пространство на своето изгнаничество, символично представено с атрибутите на средновековен замък:
                    „Кой на кулата възлезна 
                    и с копнеж ръце простре 
                    към притихналата бездна 
                    на неверното море?“

          Трикратното повторение на въпросителното местоимение „кой“ (анафора) съчувствено насочва към образа на Душата царкиня, която простира ръце към безкрая на „неверното море“. Състоянието на нега и копнеж („и с копнеж ръце простре“) превключва към нов регистър на чувствата – на порив, повик, молитва, но и безсилие, смълчаване („стаи дъх/под черните заслони“), обреченост.
          Третата част на поемата доразвива тези състояния и напомняйки отново старогръцка трагедия, сплита конфликта в лирическата легенда. Конфликтът в поемата възниква от антиномията на два мотива – за обещанието и изкушението. Те са представени като монолог, горестна изповед на Душата царкиня, „... прималняло цвете/ в пазвите на ранна хладина“:
                    И дочух аз ласкав глас: бъди ми 
                    вярна – и при теб в уречен час, 
                    минал през моря неизбродими, 
                    пак ще се завърна аз!

          Тук е акцентиран мотивът за вярата като повеление и категорично условие на бащината любов. В стиховете може да бъде прочетен и европейският литературен мотив за изгубения рай, разбиран традиционно като хармонично съществуване отпреди грехопадението. Тази идея е развита в ново измерение – за обещания рай, който „светлий глас на оня Цар далечен“ обрича за своето дете – Човека. Обещаният рай е разкрит в оригинално нюансирани метафори: „неизведани блага“, „нетленна пролет“, „ек присреща всеки зов“. Лирическата поема интерпретира мотива за завръщането като акт на изпълнено обещание, при което Създателят ще се завърне и ще спаси своята царкиня. Но обещанието тлее неизпълнено, защото е нарушено условието за вярност („в бездните на сладости възмездни / дето я Грехът зове“).
          Тези стихове са алюзия е грехопадението и прогонването на първородителите Адам и Ева от Едемската градина, където са поселени, за да я обработват и да се хранят с плодовете й (Битие 1:29, Битие 2:15). Нека припомним, че плодовете в градината осигуряват не само общуване с Бога. Те носят риск, защото сред тях е и забраненият плод (Битие 2:17). От антропологическа гледна точка мотивът за грехопадението е ключ за разбиране на сложната и противоречива същност на човека, обект и субект на обожение – като отхвърлен, но и стремящ се да възстанови извечната (морална) хармония с Твореца, като продължител на Божествения творчески акт. И в този акт човекът влиза не само в съприкосновение с материалния свят, който възприема като усвоено съдържание на собствената си плът. Дебелянов обаче премества фокуса от причините за грехопадението към неговите следствия за човека, чиято „женствена“ душа се поддава на инстинкта и повика на плътта. Греховността е неизбежна.
          Психологическият драматизъм на поемата се състои в това, че верността на Душата не е постоянна величина – тя очаква обещаното избавление, но е податлива на греховното изкушение. Женствеността е свързана с естеството, природата, материята. Смирението и невинността на Душата царкиня се оказват подвластни на поривите на Тялото, които също обещават наслади – възмездните сладости на плътското удовлетворение. Младата царкиня предчувства заплахата, но не е изправена пред бездните на Ереха. Тук може да бъде наблюдаван един типичен аспект в поетическите концепции на Дебелянов – мотивът за безсилната душа, развит и в абстрактно-философското стихотворение „Миг“.
          Богатата символна тъкан на произведението предполага навлизане в лабиринт от индивидуални и универсални значения, сред които избираме онези, които пряко водят до осмисляне на лирическото послание.
          В четвъртата част на поемата е въведен нов образ – на Влюбения паж. В литературната наука преобладава мнението, че пажът е „изкусител“. Тук ще предложим по-различен критически прочит. Цялата част е представена като монологично обръщение, в което героят отклонява Душата царкиня от Ереха. Пажът символизира творческия Дух. Насладите са духовни, творчески, не само материални. Творческият акт е съновидение, в което „небето ще разкрий предвечната си слава“.
          Те обещават познание, удовлетворение, забрава, просветление. Примамливо-ласкав е гласът на лирическия герой:
                     „Дойди и разстели коса дълбокорунна 
                    на моите колена – привел чело над тебе, 
                    аз кротко ще приспя със люшна среброструнна 
                    великата ти скръб пред незаслужен жребий.“

          Изкуството (лютна среброструнна) компенсира великата скръб на Душата царкиня, невинно осъдена на изначално и вечно страдание. Това е изящна картина за интимността между Духа и Душата. Тяхната среща се осъществява в полето на изкуството, музиката. Неин знак е лютнята „среброструнна“, ренесансов инструмент – символ на артистизъм, чиято мелодия може да приспи царствената скръб на Душата.
          Пажът обещава непреживени сладости, утеха, удовлетворение на невинните копнежи, но зовът на тялото е по-силен от словото на духа:
                     „Чуй горката молба на своя паж, царкиньо, 
                    отпада дивен взор, от сластен дим помътен –“

          По богатство и колорит образите в петата част много напомнят Яворовата поема „Нощ“. Тук е развит мотивът за греховността, за отдаването на инстинкта и материята. Жаждите на тялото са трудно победими и Душата царкиня, безволна и заслепена, им се отдава. Един от универсалните символи в естетиката на символизма – за стълбата (стъпалата), води към драматизма на подземието, където в средновековния замък се е намирала залата за мъчения. Слизането в „мрачните зали на мрачен позор“ е метафора на греха, измяната на клетвата за вярност, отказ от божествената чистота, победа на „долницата“, отдаване на порока и греха:
                      „Снела скъпия пояс на румена девственост, 
                     тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор 
                     из чертога заспал и нелепо тържествена 
                     слиза в мрачните зали на мрачен позор.“

           Експресивно изграденият образ на лирическия герой е едновременно тържествуващ и страдалчески. Фигурата „нелепо тържествена“ съдържа оксиморон, тъй като признакът нелепо към тържествен го отрича чрез своята противоположност. Душата царкиня се отдава в измамното тържество на желанията, но болезнено страда, горчиво отмъщавайки единствено и само на себе си - „но ликува над нея наситена Мъст.“
          В тънките психологически щрихи, които предават страданията на душата, е въплътена дълбока хуманистична идея – за трагичното безсилие на човека да се съпротивлява на порока и злото. Тази гледна точка в лирическата поема на Дебелянов изцяло кореспондира с естетиката на символизма, която често опоетизира меланхолията, унинието, горестта.
          В следващата, шестата част е развита нова вариация на мотива за възмездието, изцяло в духа на християнската етика:
                       „... пламък и гръм небеса разлюляха...“

          Божият гняв е представен с алегория – в неговите космически измерения. Условието на верността е нарушено, хармонията се разпада, сторен е компромис с греха, което означава, че човекът е постъпил безотговорно, отказвайки се от прошката и Божията любов. Възмездието е следствие от това, че е отхвърлена спасителната Божия благодат, което разкрива сторения грях като отричане на нравствените опори на доброто и истината в живота. Лирическият говорител разкрива възмездието като апокалиптично събитие, което се разразява у самия човек. „Бурята“ и „бялата вълна“ символизират драмата на съвестта и пречистването. Съвестта е най-висок морален коректив и по това етично послание Дебелянов се съизмерва с хуманистичния патос в творчеството на Лев Толстой и Йордан Йовков. Драмата на съвестта, разкрита чрез мотива за пречистването, е отхвърляне на падението и греха.
          Текстът на тази част е построен в три строфи, в минорни интонации. Лирическият глас изразява три плана на поетическата реч: съобщителен („бурята стръвно изхвръкна“); авторефлексивен („— Аз пих сладостта на упойни треви...“) и съчувствен, който отново напомня функцията на хора от поетиката на старогръцката драма. Мотивите за себепризнанието и състраданието се сплитат в оригинална ритмическа и смислова тъкан на утехата: „Плаха царкиньо, заспи, забрави —“ и отгласа „—заспи, забрави!”
          Сънят и забравата са единствените психологически възможности за възстановяване на душевното равновесие. Утешителните думи на Духа към Душата царкиня, маркирани като непряка реч, представят интимно, съчувствено отношение, изразено чрез синонимното гнездо „плаха – тъжна – бедна“. Трагизмът на грехопадението е уравновесен от откровеността на повторената изповед:
                        „—Аз пих сладостта на упойни треви...“

          Поемата интерпретира порока и греха като упоение – няма съмнение, че словосъчетанието упойни треви има повече от едно значение, но на първо място то е символ на измамно щастие, безволност. Грехът и Мъстта (маркирани в текста с главна буква) замъгляват светлия взор на Душата и я откъсват от нейните Божествени първоначала. Единствената възможност за противодействие е съвестта да „отмие следите на черната сласт“, за да възстанови Царкинята своята Божествена непорочност. Лирическата миниатюра „На злото“ („На злото в безумния бързей...“), за която вече стана дума, интерпретира същия мотив.
          Седма и осма част утвърждават съвестта като уникална форма на нравствено пречистване и духовно просветление. Тя събужда надеждата за нова среща с прекрасния далечен Цар, чиято стройна флотилия отново проблясва през сълзите на очакването:
                         „Оглежда се трепетно в нейния взор 
                        морски безбрежен простор 
                        и в него проблясват през тънка мъгла 
                        мачти и стройни весла.“

          В поетическия свят на „Легендата“ мотивът за трагическата вина, познат от старогръцката епическа поезия, е трансформиран като индивидуално-психологическо състояние на чувство за вина от сторения грях. Поетическият глас изразява психо-логическата достоверност в образа на Душата царкиня. Съвестта тук е естетизирана като най-важен жизнен и нравствен императив. Тя компенсира нарушената хармония между човек и Бог, между слабостта и всевечната благост. Осъзнаването на греха е разкрито като висок духовен акт, който възстановява невинния образ на Душата царкиня. Съвестта, както и грехът, също е царствена, в смисъл на величествено нравствено достояние на човека. „Позорният спомен“ за падението е катарзисно отмит с „много сълзи“:
                         „о, как е светло след скръбта, 
                        която в буря се изплака!“

          С деликатен усет за психологическа реалност е представен мотивът за пробудената надежда – виеше достояние на човешката душа. „Дори и смътния мираж“ на корабите на Царя дава основание за радостно очакване – за завръщане към състоянието на любов, равновесие, благодат. Душата царкиня бленува своята блага вест, за да се освободи от слабостта, за да победи порока:
                         „Царкинята в надежди тръпне!...“

          Денят и слънцето в лирическия текст са универсални символи, които имат жизнеутвърждаващи значения. Надеждата оличностява човека, възстановява хармоничния образ на света, дарява душата с красотата и полета на мечтите. Победата на светлината е алюзия за сътворението – „Да бъде светлина!“ Но трагизмът на човека е в неговото безсилие да устои пред предизвикателствата на греха и порока. Това изисква усилие на волята, постоянство на вярата или казано по друг начин, вярност към любовта. Безсилието обрича на трагизъм. В този смисъл динамиката деннощ – ден осигурява още един символистичен код за въздействие на лирическия текст.
          С особено внимание към тези сложни психологически детайли лирическият говорител представя трагизма на безсилието в следващата, девета част. Денят е сменен от Нощ, надеждата – от отчаяние. В този миг се ражда желанието за смърт. Смъртта е образ, който устойчиво пронизва творчеството на символистите. Яворов дори създава поетически текст за метафизичната дълбочина и сложност на смъртта (абстрактно-философското стихотворение „Смъртта“, поемата „Нощ“, „Песен на песента ми“). В „Легенда за разблудната царкиня“ този образ е изграден с пречистени до съвършенство поетически средства:
                         „Умора надмогва безсилните свилни ресници,
                         (...)
                         – Морето мълчи.
                         О, смърт усмирителна, смърт утешителна,
                                                                              де си?
                         – Морето бездушно мълчи.“

          Внимателният прочит на текста разкрива психологическата картина на самотата. Ветровете, невярната луна – „пътници от път неуморени“, влюбеният паж – Духът вестител на завръщането на Царя, надеждата, която пречиства ранената душа, се оказват безсилни да потушат „великата скръб пред незаслужен жребий“. Душата царкиня се е борила за своето щастие, направила е опит да остане вярна на своя божествен Жених, но тя е несигурна, изменчива, непостоянна, слаба, „разблудна“ и не съумява да съхрани чистотата и целомъдрието си. Нещо повече, психологическата драма на човека се състои в това, че слабостта тласка към чувството, че човек може да бъде самодостатъчен, но всъщност именно любовта издига човека над ежедневното, битовото и му показва, че щастието е споделеност.
          В тази част с изключителна въздействаща сила отеква мотивът за мълчанието. Универсумът – небето, морето, са безразлични към участта на човека. Тяхното мълчание е „бездушно“. Това прави самотата на Душата царкиня още по-плътна и дълбока. Мълчанието, безответната самота раждат чувството за неизбежна обреченост – същностен елемент от етичната система на поетите символисти.
          Последната, десета част звучи като епитафия, слово, което обобщава трагизма в психологическия свят на човека:
                          „Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня. 
                         Назрели за греха, кънтят греховни бездни, 
                         витае трета нощ над водната пустиня 
                         и блудна мрачина гаси венците звездни.“

          Зрителната антитеза светлина – мрак е изведена като хоризонт на устойчиво нравствено противоречие. Финалът, драматичен епилог на поемата, доразвива идеята за цикличността на добро и зло, вяра и безсилие, просветление и порочност, в които живее и се лута човешката душа – обречена да жадува завръщане от изгнаничеството, но безсилна да съхрани своята непорочност, разпъната между царствен грях и царствено пречистване.
          Поемата „Легенда за разблудната царкиня“ е едно от големите прозрения на българската литература, което съперничи по сила на въздействието на произведения, като „Албатросът“ на Шарл Бодлер или „Пияният кораб“ на Артюр Рембо. В „Легендата“ на Дебелянов лирическата тоналност и образите от поемата на Самен са ювелирно и последователно доразвити. Богатството на образната система се дължи на музикализацията на стиха (особения напевен темпоритъм, филигранната  звукопис, умело акцентираните повторения), а стройната композиция и стихова организация я правят образцова символистична творба. Посланието, което носи, нравствените и хуманистични измерения на темата и изразените преживявания я превръщат в едно от истинските достояния на европейската лирика.

         

Въпроси и задачи
          ● Какви тропи и реторически фигури се откриват в първата част на „Легендата“ – „чертог старинен“, „мъх, ситни нокти впил, колоните гнети“, „мъртвата вода на мъртвите фонтани“, „на страх и скръб отровната роса“, „сребрен рог“? Как тълкувате значенията им?
          ● Какви междутекстови връзки с поемата „Нощ“ на П. Яворов откривате?
          ● Как тълкувате образа на Царкинята с оглед на епитета „разблудна“?

@bgmateriali.com

Изтеглиsave