ПОЕМА
„РАЛИЦА“ ОТ ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

 

          Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна и е най-малкият син на големия възрожденски поет, писател и общественик Петко Рачев Славейков и Ирина Иванова Райкова.
          В спомените си Пенчо казва за себе си, че е бил „буйно момче с весел дух“ и патил много от бастуна на учителя си по аритметика.
          Първоначално учи в Трявна, а после в Стара Загора, където баща му е назначен за учител. Семейството едва се спасява от опожарената Стара Загора по време на Руско-турската война и се събира в Търново.
          В края на 1879 г. Славейкови заживяват в София, където Пенчо учи до 1881 г., когато след отмяната на конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Завинаги ще запомни думите му при ареста: „Когато отраснеш, бъди като баща си: не се бой от вълци!“.
          Семейството се мести в Пловдив, където, след като пада и заспива върху заледената Марица, Пенчо заболява тежко, три месеца се бори със смъртта и цял живот ходи с бастун, въпреки че се лекува продължително в Плодив, София и в чужбина при най-добрите световни специалисти. Оттогава често изпада в меланхолия и търси спасение в книгите и творчеството. Неведнъж казва: „Падането на леда на Марица ме направи поет“. Започва да гледа на страданието като на „велик учител“, който извисява духа. След нещастието у него се заражда склонност да прославя самотата.
          През 1884 г. семейството отново се връща в София, където Пенчо Славейков продължава да учи и да пише. Издава сборника с интимна лирика „Момини сълзи“, но осъзнал неговата незрялост, го изземва от книжарниците, за да го изгори. В началото на 90-те години започва да сътрудничи на списание „Мисъл“, където излизат философските поеми „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоеният“, „Фрина“.
          „Мисъл“ е списание за наука, литература и критика, което излиза в София в периода 1892 – 1907, по 10 книжки в годината. Главен редактор е д-р Кръстьо Кръстев. През годините редактори са П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, П. К. Яворов и др. Отразява цялостния културен живот в България. Следи развитието на световния литературен процес и на световната художествена и философска мисъл. Централно място списанието отделя на българската художествена литература. По страниците му израстват поетите П. П. Славейков, П. К. Яворов, К. Христов, Ст. Михайловски, писателите Алеко Константинов, Антон Страшимиров, Петко Тодоров и много други. Вниманието на редакторите е насочено към издигане и усъвършенстване на духовния живот в България и към привнасяне в нея на модерните западни течения. Около списанието се създава първата в България литературна група, в която влизат д-р Кръстев, П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, а после е привлечен и Пейо Яворов. Съмишлениците поставят по-високи критерии за литературата, обръщат се срещу принизения битов реализъм, осъществяват естетическа преориентация на българската литература към европейската култура. В двете книги – на д-р Кръстев „Млади и стари – критически очерци върху днешната литература“ (1907) и на Пенчо Славейков „Българската поезия (преди и сега)“ (1906), е изградена нова концепция за литературата и за ролята на твореца и на читателя.
          Очертава се първият етап на българския модернизъм – естетическият индивидуализъм.

          Естетически индивидуализъм
          Литературата не е отражение на действителността. Погледът е насочен към личността, към нейния уникален вътрешен свят. Обект на изображение може да бъдат само индивидуалните мисли, представи и чувства на твореца (индивидуализъм).
          Поетът не изразява директно идеите си, а ги внушава.
          Творецът е
          • свръхчовек, изключителна личност, с Божия дарба, но попада под ударите на съдбата;
          • демиург (способен да създава светове);
          • пророк, героична, силна личност, естетически водач, издигнат над тълпата, самотен и неразбран.
          Страданието извисява духа. Попаднала под ударите на съдбата, изключителната личност проявява вътрешен героизъм, страда, но стоически понася страданието и така престава да бъде роб на съдбата.
          Изкуството е елитарно, предназначено за интелигентния читател, посветен, издигнат, образован.
          Съществува представата за двумирието – идеален и материален свят – материалният свят е тленен, несъществен, в него изключителният човек трудно се вмества, идеалният свят – възвишен, вечен, свят на идеите, висшите ценности, е достъпен само чрез творчеството, съня, бляна, мечтата.
          Традициите са съчетани с модерни идеи, използват се изразните средства на народната песен, но се влага ново съдържание и психологизъм.

          ЗА НАРОДНАТА ПЕСЕН Н ЗА ПОЕМИТЕ ПО НАРОДНИ МОТИВИ

          Пословична е любовта на Пенчо Славейков към българската народна песен. Плод на тази негова страст са двете студии: „Българската народна песен“ и „Народните любовни песни“, в които изучава най-подробно и проникновено чрез песните българската душа. В студията „Българската народна песен“ четем:
          „Нашите народни песни, взети изцяло, нямат определен образ. Те са нещо като китка от цветя и по цвят, и по дъх твърде разнообразни – не представляват в смесицата си нещо строго хармонично. Едничкото общо в тях е тежкият дъх. Дъхът на болна душа, болна от обидите на съдбата. (...) В досегашния си исторически живот българският народ не е виждал бял ден, не е хапвал сладък залък на спокойна трапеза. (...) Българската душа е болна, но не недъгава; нейната болест е болестта на майка, под чието сърце е зароден нов живот.“
          В студията „Народните любовни песни“ Пенчо Славейков пише:
          „Нашите песни изтъкват любовта като единствен светъл епизод в човешкия живот, който изобщо – песните от други род сочат това – като че е даден само за несгоди и неволи. Ни дума не става в тия песни за лекомислена любов. Чувствеността е спотаена и те ни възпяват любовта само като възвишено чувство на взаимна душевна привързаност, на беззаветна преданост. На измена в любовта българинът гледа като на божие наказание. Безчетни са песните, в които дивно поетически се възпява вярната любов на нашия момък и на нашата девойка, които самата смърт – разделница на всичко в живота – е безсилна да раздели. Реалист во всичко друго, в любовта българинът е краен идеалист.“
          От желанието на Пенчо Славейков да съчетае традициите с модерните идеи се раждат поеми като „Ралица“, „Бойко“, „Коледари“, които той пише, докато е студент в Лайпциг.

                    РАЛИЦА

                    Като оназ вечерница в небото,
                    една бе в село Ралица девойка,
                    и цяло село лудо бе по нея.
                    Сиротно чедо беше тя. Отколя
                    замина нейний татко по гурбет – 
                    замина и ни вест, ни кост от него;
                    а майка й отведоха с дене
                    кахъри в гроба. Ралица остана
                    при леля си, като свое чедо
                    я тя отгледа – гърлицата както
                    отглежда своя рожба, докато
                    се на крила самичка тя възмогне.
                    От Бешбунар ли с пълни бели менци
                    тя привечер се връщаше с другарки,
                    спреваряха се кой през кой вода
                    да й напий; а в празник на хоро,
                    кой не луди до нея да се хване? –
                    Че модрия й поглед бе западнал,
                    като мъгла, на всички на душата
                    и мислите им все около нея
                    се вияха, кат сърмений колан
                    о кръшната й тънка половина...
                     „Блазе й с хубост“ - казваха едни.
                     „Блазе, комуто на честта се падне“ –
                    обаждаха се други. А с глава
                    посвиваха пък трети, век живели,
                    свят опознали – шепнейки изниско:
                     „Блазе й... Ех, кабил ни край не е
                    на хубаво да води тая хубост.“
                    За Ралица залиташе най-вече
                    Стоичко Влаха, заможен и личен
                    ерген, един на майка и баща.
                    Но ней сърцето беше дало вест
                    и тегнеше душата й към други;
                    примамили я бяха со дене
                    на Ива Бойкин ваклите очи
                    и думите му благи, като ранна
                    роса при пролет. Вреди ли невреда,
                    че сиромах е Иво!... Двама лика
                    и прилика, един за друг родени – 
                    един у друг залюбени не чудом.
                    Той беше строен явор столоват,
                    тя тънка, вита, кършена лоза:
                    лоза се окол явора обви – 
                    около Ива Ралица девойка!

                    Кръстовден мина. По поля и дома
                    се работа привършваха. Ей острий
                    горняк повя: гората пожелтя;
                    напуснати, посърнаха полята.

                    У Ралица ходиха китни свати.
                    И чу се вест низ селото, че наскоро
                    ще е и сватба. Дружки и недружки
                    у Ралица на добър час вървяха;
                    и всички тя посрещаше засмяна,
                    и тънки дари стелеше пред тях,
                    и охолно разправяше на всички,
                    що й лежеше драго на сърце.
                    Сърце прелива, като пълна чаша.
                    У лелини й дворове широки
                    като че слънце грееше – и всички,
                    що Ралица споходиха, оттам
                    излазяха, като че ли и тях
                    да бе огряло слънце...
                    Ала слънце,
                    що за едни тъй драголюбно грей,
                    на други мрак сгъстява на душата.
                    И мрак обзе душата на Стоичка.
                    Ни сън за него имаше, ни отдих;
                    и скиташе се все навъсен той,
                    на целий свят като че гневен. Вред
                    той Ралица все дебнеше да срещне.
                    Ей привечер веднъж му падна сгода
                    на Бешбунар. Той излеком пристъпи
                    и се запря зад чучура – когато,
                    приведена над поставът, сама
                    там Ралица си писаните стомни
                    изплакваше. Тя втора стомна сложи
                    под чучурчето – първата, веч пълна,
                    изправи се да сложи отстрана – 
                    и тъй застана в миг, като вкопана.
                    Обади се тогаз оттам Стоичко:
                     „Отколя търся слука да ти дам
                    скъп армаган – огърлица рубета,
                    а, Ралице?...“ И тутакси извади
                    из пазвата си златен наниз той
                    и го подаде. Очи не възведе
                    да го погледне пребледняла тя
                    и не пророни, слисана, ни дума.
                     „Наречени са те за теб“ – отново,
                    пристъпвайки към нея, той повтори.
                    – Не всичко, мен наречено, за мен е! -
                    отвърна тихо Ралица и сегна
                    препълнената стомна да отнеме.
                    Ръката й тогава залови
                    и я устреля с тъмен поглед той,
                    и троснато отново тъй подзе:
                     „За теб така... така ли е за мен?
                    На мене е обречено сърце ти:
                    то ще е мое – или ничие!“
                    – Пусни!... Сърцето силом се не зема.
                    Не е то пита, то се не ломи! –
                    извика тя – изви се, отърва се
                    и спусна се набързо низ брега.
                    След нея дълго, дълго гледа той
                    и недобър гореше плам в очи му.
                    И паметта му мисли зли обзеха.
                    Зашло бе вече слънце и бързом
                    вечерни сенки падаха... Въз бряг
                    възпираха отдолу закъснели
                    за Бешбунар девойки и далеч
                    разпръскваше се охолний им смях.
                    Из друг път сви Стоичко и полека
                    към село се упъти.
                    Много дни
                    се оттогава минаха – и много
                    неща през тия много дни. Ей вече
                    великденските пости превалиха;
                    разтиквяше се зимата. И всичко
                    миришеше на млада пролет... Само
                    мъглива есен гнездеше се още
                    в душата на Стоичко Влаха, че
                    отдавна вече Ралица и Иво – 
                    мъж и жена – живеяха честито.

                    Зовеше я той „мое пиле“, поглед
                    от нея не отвождайки, като
                    от свое скъпо, ненагледно благо.
                    И не смъгли му щастието нищо – 
                    ни думите на Ралица, когато
                    тя за Стоичко всичко му разправи,
                    ни тъмний негов поглед, изпод вежди
                    при всяка среща мятан неприветно.
                    А радостта на Ивовата майка
                    ни споделил би никой, ни постигнал.
                    И всякой гост у Ралица бе драг
                    и радушно причакан гост. На всички,
                    кой знае как, усмивката й крехка
                    допадаше – тъй ведрата зорница
                    допада на стопани ранобудни:
                    не е ли тя на ясни дни благ вестник?
                    Ех, хубава усмивка беше тя...

                    И с таз усмивка, привечер веднъж,
                    говореше невястата на Ива,
                    приседнала край огъня до него:
                    – Защо ли се забави майка тъй?...
                    Довчас ще втаса хляба и зарана
                    ще имаш топъл за в гората. Ранко
                    нал` ще излезеш? „Ранко, мое пиле;
                    не ще ли ти се ранко да изляза?“ – 
                    отвърна той, с усмивка дяволита
                    като към нея се изви. – Пък ти!
                    То вече – каза тя и причерви се
                    свенливо. Двама млъкнаха завчас.
                    На огъня притури съчки тя,
                    а той се взря в камината нагоре.
                    А вихъра, като пътник закъснял,
                    на прозорците блъскаше, виеше
                    и свиреше през ниския комин.
                    Стояха дълго мълком те така
                    и този път пръв Иво се обади:
                     „У батеви останала е майка;
                    ще трябва да се иде, че навън
                    я чуй каква е хала разбесняла.“
                    – Пред вратнята завяло й до коляно -
                    се Ралица обади, веч когато
                    отвори той вратата да излезе.
                    Но той не чу, набързо дръпнал пак
                    да я затвори – че го сипна буйна
                    виелица в очите, шепи сняг
                    от стрехи нейде сграбил и вкъщи
                    да се премъкне хукнала несвястно.
                    Не задържа тя Ива. С сръчен мах
                    от себе си отърси той снегът
                    и възкриви към хлява, по-напред
                    воловете да понагледа пътем.
                     „Я гледай, чак и вратнята разтворил!“
                    – Затрупай я с трупа си! – троснат глас
                    до него се обади – и докле
                    да се досети Иво, лют ханджар
                    се вби в гърди му – дигна той ръка,
                    изохка и се люшна на земята.
                    И повторно в гърди му кат вби
                    ханджара, викна стръвния убиец:
                    – Мене нейни думи – тебе моя нож!
                    Сърцето, що се не ломи, за мене
                    ще да е цяло! – и прескокна той
                    през трупа и изчезна в тъмнината,
                    зловещо дето вихъра виеше.
                    Нощта погълна глухий стон на Ива;
                    а като че ли слаб, едва досетен
                    ек и сърцето Ралица досегна – 
                    неясен ек и несъзнан, тъй както
                    в гората гръм далечен от ловец
                    на птичка се в сърцето отзовава;
                    за миг се тя ослуша и отново
                    я мисълта за утре пак обзе.

                    Седеше тя прибрана тамо в къта,
                    край огъня, когато се почука
                    на прозорчето излек. Скокна тя
                    и вратнята отвори. – „Добър вечер,
                    невясто Ралко. Мала пък вихрушка! – 
                    бързом издума старата, чембер
                    като отви и го от сняг отърси. – 
                    Ха затвори, че фтичето ще фръкне!“
                    – Не е ли Иво отподире? – „Иво?
                    Къде се е по таз вихрушка дявал?“
                    И ней разправи Ралица, и плахо
                    погледна я. „Ей, някъде по път
                    ще бъдем се разминали“ – изниско
                    ней старата отвърна и повтори:
                     „Отдавна ли излезе.“ – Не, отскоро. –
                    Спогледаха се мълком те – и мълком
                    край огъня приседнаха да чакат...
                    Полека-лека вятърът утихна;
                    и рядко само счуваха се бързи,
                    отвън из пътя, стъпки и далеч
                    заглъхваха; а тропота от тях
                    за дълго се отйекваше в сърца им.
                    И нещо тежко, тъмно се полека
                    възйемаше и таеше в душа им,
                    като на лято дъжд, кога в полето
                    лежат вън златни снопи неприбрани.
                    Тъй мина час и друг, а все нема
                    очакваний от тях да се завърне...
                    И наведнъж – поджегна ли ги мисъл
                    нечакана? – те скокнаха и двете
                    и литнаха на потръс. Пред вратата
                    те зърнаха полузавени стъпки
                    и като че ли нещо ги повлече
                    нататък, закривиха... В тъмнината,
                    зад зиналите вратни на обора,
                    на трупа Ивов Ралица се спрепна
                    и с вик върху му падна во несвяст.
                    Далеч и близо в глъхналата нощ
                    разлаяха се псета... Глъч се дигна;
                    и стекоха се оближни съседи
                    на писъка у Ивови. Блещукна
                    фенерче сред навалицата – слабо
                    огрея то прегърчения труп,
                    зад прага възнак повален, с широко
                    изцъклени безжизнени очи – 
                    и него с писък прегръщаха жените.
                    Отнесоха съседи Ива вкъщи,
                    а сутринта отнесоха го свои
                    на гробищата, в вечната му къща.
                    Пожалиха за чуждо чужди хора;
                    пожалиха за Ралица, за Ива,
                    окаяха и старата му майка,
                    погаткаха „ка`би?“ и „кой ще бъде?“
                    па скоро и забравиха. Една
                    не го забрави старата му майка
                    и наскоро, при пролет, се помина.
                    При синов гроб отвори се и майчин.
                    Един до друг те легнаха в земята – 
                    и на сърцето Ралици. Злочеста,
                    една за двама остана да жали,
                    на гробовете им да реди.
                    Начесто
                    западаше й мисъл за Стоичка;
                    западаше й: „Божичко, нима!?“
                    И морници побиваха я хладни.
                     (А сам Стоичко, заради когото
                    и хората пошушноваха нещо,
                    след Ивовата смърт, на два-три пъти
                    се по кръчмите мярна – и без вест
                    подир това на някъде забягна.)
                    През сълзи тя не видя пролетта,
                    в тъга не сети лятото как мина
                    и дойде есен. Есента доби тя
                    момчана рожба – радостна сълза
                    во пороя на скърбите й падна.

                    --------------------------------------------
                    Дни минаха и много мина с тях.
                    Тъй както свива модрия седянко
                    цветец, когато слънцето залезе,
                    и тъй сърцето Ралица се сви,
                    прибрало спомен скъп за ясни дни...
                    Живей сиротно с своето сираче
                    живот неволен тя сега. Радей
                    по чужди къщи, бъхти се весден,
                    и прязнощ я над хурката заваря.
                    Но в ваклите очи на свойта рожба,
                    когато се тя вгледа и познай
                    в тях Ива – до сърце си го притисне,
                    и пак оная хубава усмивка
                    на устните й цъфва, от живота
                    ненадломена – с несломено сърце.

          БИТОВОТО МОМИЧЕ И ВЕЧНАТА ЖЕНА 
          (Традиционно и модерно)

          Поемата „Ралица“ принадлежи към първия поетически сборник на Пенчо Славейков „Епически песни“.
          Името на героинята е българско. Вероятно произлиза от народното название на съзвездието Орион, което прилича на рало. Чрез името образът на Ралица става носител и на небесни, и на земни черти, осъществява връзката небе - земя, превръща се в своеобразен крепител на света. Името се асоциира с физическа красота и нравствена добродетел. Героинята Ралица въплъщава красотата и духовната сила на българката.
          Поемата е плод на новото духовно движение около кръга „Мисъл“ за съчетаване в литературата на традициите с модерните европейски идеи, както и на философията на Пенчо Славейков за „отвоюването на човека в българина“. Литературата трябва да извади на повърхността скритата универсална човешка същност, стояща под битовизма.

          ЖАНРОВ МОДЕЛ

          Творбата е поема. Получава се интересно сплитане между художествените средства на лириката и епоса.
          В поемата изказът се води от лирически говорител, който едновременно е и разказвач. Не се назовава и изявява пряко, не е участник в събитията, остава привидно неутрален, скрит зад думите и действията на героите. Долавя се отношението му на стилистично равнище, например, когато възкликва: „Ех, хубава усмивка беше тя...“. Говори в трето лице, единствено и множествено число. Като структурна част на поемата, в която има елементи и от драмата, е вграден диалог, в който се чуват гласовете и на лирическите герои.

          СЮЖЕТ И КОМПОЗИЦИЯ

          Състои се не от строфи, а от части. Очертават се етапи в развитието на действието на поемата – експозиция, завръзка, развитие, кулминация, развръзка. В експозицията е представена героинята в нейната среда и косвено чрез думите на старите хора, очертава се любовният триъгълник между Ралица, Иво и Стоичко, решението на Ралица да се омъжи за този, който й е на сърце, и годежът й. Завръзка е срещата на Ралица със Стоичко при Бешбунар. Картината на семейното щастие е ретардация преди първата кулминационна точка – убийството на Иво. От думите на разказвача: „Ех, хубава усмивка беше тя“ читателят е подготвен да очаква някакво нещастие и това усилва напрежението. Следва втора ретардация – мъчителното очакване да се завърне Иво, изпълнено с тревожно предчувствие, втора кулминация – узнаването, нахлуването на хаоса. Развръзката е раждането на детето.
          До двете кулминации се стига по различни линии на развитие на сюжета. Първата кулминация е по линия на външната динамика – убийството, а втората кулминация е по линия на вътрешната динамика, т.е. психологическата, която е доминираща в творбата. Убийството на Иво става пред къщата и читателят узнава нещо, което героинята не знае. Мястото на действието се прехвърля в дома, където са Ралица и майката на Иво, на които им предстои да научат истината. Това е интересна стратегия на разказвача, защото читателят е изпълнен с напрежение как Ралица ще узнае за трагедията. Следва втората ретардация, която е от психологически характер. Двете жени почти не разговарят, те чакат. Но душите и на двете постепенно се изпълват с безпокойство и те узнават за станалото интуитивно, преди да са го видели. Така че втората кулминация е подготвена психологически.
          Поемата е с кръгова, но отворена спирало-видна композиция. Спиралата символизира съзидание и възход, свързва се с цикъла на раждането, смъртта, възраждането, прераждането или новото раждане. Посланието на творбата е, че независимо от нещастията, добродетелният и силен духом човек устоява и надмогва съдбата, чрез страданието се извисява над материалното и достига идеалния свят на висшите ценности, вечността.

          ПРОСТРАНСТВО И ВРЕМЕ

          В творчеството на Пенчо Славейков е заложена идеята за двумирието. Съществуват два свята – материален и идеален. Материалният е изпълнен с хаос и зло. Ралица е изключителна личност, притежава извънмерна, божествена красота и трудно се вписва в него. Тази изключителност е едновременно и дар, и проклятие и върху нея се стоварват ударите на съдбата. Героинята е демиург, носител на идеалния свят – хармоничен, цялостен и ненакърним, разпръсква го около себе си, не допуска хаоса на материалното да порази вътрешната й хармоничност и цялост.
          Времето протича кръгово – както в народните песни, сменят се сезоните, но Ралица сякаш притежава свое, индивидуално време, по което се движи. Например тя се годява през зимата, сезонът, който символизира смъртта, но героинята като демиург сътворява свят и като слънце го разпръсква около себе си:
                    „У лелини й дворове широки 
                    като че слънце грееше – и всички, 
                    що Ралица споходиха, оттам 
                    излазяха, като че ли и тях да 
                    бе огряло слънце... „

          ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

          Основният похват, чрез който е изградена поемата, е контрастът, редуват се контрастни картини, използвани са изразни средства и образи от народната песен – разширени епически сравнения, постоянни епитети, етимологични фигури, алегории. Очертават се символните опозиции: хаос – космос, мрак – светлина, зло – добро, духовна слепота – осъзнатост, небесно – земно (материално – духовно), устойчивост – слабост.
          Централен проблем в творчеството на Пенчо Славейков е сблъсъкът между тленното и вечното. Съзнанието за човешката преходност е драматично преодоляно чрез търсенето и постигането на вечността. Човекът трябва да се издигне над битовото, като вътрешно се себеизгради. Такъв е образът на героинята Ралица, която се проявява като независима личност, неподвластна на външни влияния, надмогнала дори съдбата.
          Поемата започва със сравнение:
                     „Като оназ вечерница в небето 
                    една бе в село Ралица девойка.“

          В експозицията героинята е пестеливо представена, само чрез сравнение („Като оназ вечерница в небето“), което подчертава нейната единственост и изключителната й, божествена (свързана с небето) красота. В цялата творба образът на Ралица се изгражда само чрез детайли – синекдохи (усмивка, сърце), постоянни епитети („тънка, вита кършена лоза“), разширени сравнения със слънцето, вечерницата и зорницата, също с птица, както и чрез традиционната народнопесенна символика (слънце, лоза), а накрая на творбата атрибут на Ралица се явява и хурката като символ на надмогнатата съдба.

          Хурката като символ – представата идва от трите мойри, богини на съдбата в древногръцката митология. Едната държи хурката и издърпва нишката, другата я пресуква, а третата я реже. Затова всяко занимание с нишка, в зависимост от контекста, се свързва със съдбата. Шивачът също се възприема като пратеник на съдбата. Ушиването и обличането на нова дреха винаги означава нов, съдбоносен етап в живота. В случая Ралица държи хурката, тя сама реша-ва съдбата си.

          Така образът придобива плътност чрез напластяването на близки по семантика символи – свързани с небето, светлината, хармонията, устойчивостта, духовната сила.
          Непригодността на девойката към материалния свят е внушена чрез лудостта, която нейната красота предизвиква: „цяло село лудо бе по нея“.
          Ралица е сираче, белязана от съдбата със страданието, още от малка познала болката и нещастието. Отгледана е от леля си с грижа и обич.
          Ударът на съдбата е преодолян, но цялата експозиция е прорязана от знаци, които внушават тревожност, мрачни предчувствия, че той няма да е единственият.
          Ключов образ в творбата е изворът Бешбунар, който символизира живота. Там стават важни събития. Този символ, както и стомните, менците като вместилища на вода, се свързва с женското, раждащото начало. И изворът, от който героинята черпи вода, и винаги пълните й „бели менци“ или „писани стомни" подсказват ярката женственост, струящата жизненост и щедрост, както и добродетелността на девойката.
          В експозицията се очертава и символичната опозиция „светлина – мрак“. Образът на Ралица се свързва със светлината и небесата, но в света на обикновените хора, в материалния свят, красотата й („модрият й поглед“) пада „като мъгла, на всички на душата“. Тази извънмерна, неземна красота смущава, предизвиква хаос в душите на обикновените хора. И тук е използвано разширеното сравнение:
                     „и мислите им все около нея 
                    се виеха, кат сърмений колан 
                    о кръшната й тънка половина.“

          В света на материалното жаждата за притежание е огромна, коланът около талията е алегория на желанието и означава точно това.
          Диалогът представлява косвена характеристика на героинята и насочва към идеята, че тази неземна красота е едновременно и дар, и проклятие. Едни казват: „Блазе комуто на честта се падне“, а други:
                     „... Ех, кабил ни край не е 
                    на хубаво да води тая хубост.“

          Тук лирическият говорител е предоставил ду-мата другиму и цитира нещо дочуто.
          Очертава се любовният триъгълник между Ралица, Иво и Стоичко Влаха, привидно разрешен от дръзкия избор, който прави Ралица. Стоичко е от богато семейство, а Иво е беден. Героинята избира да следва любовта, а не материалното, което в патриархалния свят е неприемливо. Чрез този свой избор тя отново демонстрира свободата и независимостта си, верността към себе си, вътрешната си цялост и хармоничност, същевременно това отново я оразличава от другите.
          Двамата влюбени, Ралица и Иво, са представени от разказвача идилично със средствата на народната песен чрез етимологични фигури („лика и прилика“), постоянни епитети („вакли очи“) и алегорично в духа на традиционната народнопесенна образност. Ралица е „тънка, вита, кършена лоза“, а Иво – „явор столоват“.
          Времето протича както в традиционната култура, кръгово, сменят се сезоните, настъпва зимата: „напуснати посърнаха полята“. В контраст с умиращата природа домът на героинята е пълен със светлина и топлина. Ралица е сравнена със слънце, тя сътворява свой свят, движи се по собствено време, които произтичат от богатството на нейния микрокосмос:
                     „и всички, що Ралица споходиха... като че тях 
                    да бе огряло слънце!“

         Завръзката – отново чрез контраст на фона на светлината, която излъчва Ралица, се откроява „тъмният“ образ на Стоичко – въплъщение на Каиновото начало, слепец, обсебен от злото и гнева, персонифициращ инстинкта, първичното, насилието, пълна противоположност на Иво с „ваклите очи“. Стоичко пресреща Ралица на Бешбунар и й предлага златен наниз, опитва се да я изкуши, да купи любовта й. И след като тя отхвърля подаръка, хваща ръката й, за да демонстрира надмощие. И този път героинята остава вярна на любовта си, като реагира с твърдост и вътрешна сила:
                     „Пусни!... Сърцето силом се не зема.
                    Не е то пита, то се не ломи.“

          Ралица успява да се отскубне, но душата на Стоичко се изпълва със зли намерения: „... и недобър гореше плам в очите му“. Богатият младеж, свикнал да има всичко, не може да приеме отказа. Мрачните предчувствия са заменени с явна заплаха. Девойката ще плати скъпо за дързостта си.
          Лирое-пическият текст обича да се „разпорежда“ с интензивността на протичащото сюжетно време и редува сцени, в които времето се разтяга или свива. Така първата кулминация е предшествана от картина на щастливия семеен живот на Ралица и Иво, изпълнена с детайли, диалози между съпрузите, свързани с хляба и огъня, символи на семейния уют и топлота, в която се разбира, че Ралица вече очаква дете. Той я нарича „мое пиле“, за него тя е „скъпо ненагледно благо“, а
                     „(...) усмивката й крехка 
                    допадаше – тъй ведрата зорница 
                    допада на стопани ранобудни: 
                    не е ли тя на ясни дни благ вестник?“

          Реторичният въпрос за очакваните ясни дни е последван от горчивото възклицание на разказвача: „Ех, хубава усмивка беше тя...“.
          Усмивката на Ралица ще изчезне, защото на героинята й предстои да мине през страданието, но отново ще се появи в края на творбата като знак за победата на доброто над злото, на духа над материята.
          Душевността на героинята е разкрита чрез синекдохите сърце и усмивка. Сърцето, което „прелива като пълна чаша“ и „не се ломи“, означава вярност, щедрост и метафизична цялост, а усмивката – вътрешна хармония и доброта.
          Чрез разширени епически сравнения с вихър, хала и виелица е въведено дебнещото зло:
                     „А вихъра, като пътник закъснял, 
                    на прозорците блъскаше...“

          Така образно в поемата е представена битката между мрака и светлината, хаоса и космоса: 
                     „виелица в очите, шепи сняг 
                    от стрехи нейде сграбил и вкъщи 
                    да се премъкне хукнала несвястно.“

          Всички подробности – разговорите между съпрузите за забавилата се майка на Иво, жестовете и мислите на Иво, когато тръгва да я търси, разтягат времето (ретардация) преди злосторническия акт, убийството на Иво – първата кулминация. В тази сцена времето се свива и сякаш избухва в миг, за да разкрие ударно бруталността на злодеянието.
          В противоречие с името си, защото същността му е нехармонична, Стоичко се поддава на злото и се превръща в убиец. Допуска ужасна грешка, която ще погуби както семейното щастие на Иво и Ралица, така и самия него, защото поставя на една плоскост думите и ножа, не признава чуждата свобода и реагира с агресия:
                     „– Мене нейни думи – тебе моя нож!“

          Стоичко представлява персонифицираното зло, изчезва, сливайки се с тъмнината и вихъра.
          Без да знае, младата жена подсъзнателно предчувства нещастието и това е показано чрез красиво, разгърнато в седем стиха епическо сравнение на героинята с птица, която чува изстрела на ловец в гората.
          Картината на мъчителното очакване любимият да се завърне е изпълнена с психологизъм. Това е втората ретардация – времето отново се разтяга.
          Двете жени – съпруга и свекърва, не изричат страховете си – мълчанието е по-страшно от вилнеещата навън буря, а вътрешното им състояние е представено чрез жестове и разширени сравнения, както е в древната епическа традиция. Вихрушката отвън утихва, а напрежението в душите на жените още повече се усилва. Стъпките, които се чуват отвън, наподобяват учестеното биене на сърцето, нарастващата тревога. И те скокват едновременно, в синхрон, защото вече душите и на двете знаят за нещастието, без да са го видели.
          Узнаването на истината за подлото убийство на Иво е втората кулминация, в която времето отново се свива до миг. Разлаялите се псета и писъците маркират нахлулия хаос.
След трагедията Ралица остава напълно сама в страданието си. Тя го понася стоически, с достойнство. Не се поддава на зли мисли и гняв. Не се оплаква, не търси нито помощ, нито виновници, не желае отмъщение:
                     „Начесто
                    западаше й мисъл за Стоичка;
                    западаше й – „Божичко, нима?!“
                    И морници побиваха я хладни.“

          А Стоичко, погубил семейството, погубва и себе си – „нанякъде забягна...“
          Във финала отново се появяват, но на по-високо равнище, трите мотива – за сирачеството, за усмивката и за несломеното сърце. Така се очертава композицията на поемата като спирала, символизираща съзидание и възход.
          В развръзката героинята устоява на всички външни изпитания, оцелява, става майка. Остава с мъката в душата си, „Живей сиротно с своето сираче (...) и прязнощ я над хурката заваря.“ Хурката е знак за победената съдба. Така изключителният човек остава самотен в света на материалното, а страданието го извисява и го прави господар на съдбата, неподвластен на външното зло, което не може да порази неговия дух.
          В творчеството на Пенчо Славейков страданието не е самоцелно търсено, то е изпитание, което материалният свят изправя пред човека. Но изключителната личност намира сили да преодолее страданието, да се самоусъвършенства и себепостигне. Възвисява се над битовото и открива у себе си духовните, вечните стойности.
          Платила скъпа цена за своя свободен и безкомпромисен избор, Ралица живее трудно, но „момчаната й рожба“ и спомените за миналото щастие й възвръщат радостта:
                     „и пак оная хубава усмивка 
                    на устните й цъфва, от живота 
                    ненадломена — с несломено сърце.

           Наистина физическата красота е голям дар, но най-големият човешки дар не е материален, това са силният дух, верността, любовта, щедростта и добротата.
          Така Ралица отново се оказва „една“ в село и образът й става иконичен, извисява се като мъченица на доброто и крепителка на света. Красивата селска девойка, битовото момиче, е личност, изключителен човек, творец на свят, творец на себе си, тя се въздига над материалното – тя е вечната жена.

          Въпроси и задачи
          • Като си припомните изученото в урока за поема, обсъдете какви особености на жанра откривате в „Ралица“.
          • Кое сближава поемата „Ралица“ с народната песен и кое я различава от нея?
          • Как в поемата са съчетани традиционното и модерното? Илюстрирайте устните си разсъждения с примери от текста.
          • Какви изразни средства (тропи и реторически фигури) откривате в творбата? Какво е тяхното въздействие върху читателя?
          • Припомнете си философската поема на Пенчо Славейков „Cis moll“, изучавана в 10. клас. Намирате ли общи проблеми и идеи в двете поеми?
          • Кои идеи на естетическия индивидуализъм откривате в „Ралица“?
          • Припомнете си поемата „Изворът на Белоногата“ на Петко Рачев Славейков, изучавана в 9. клас. Съпоставете двата женски образа – на Гергана и на Ралица.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave