Старобългарската творба „За буквите...” носи белезите на характерния за епохата стил на художествения и жанров синкретизъм. Тя е едновременно научно съчинение (трактат), художествена полемика, т.е. спор, реализиран със средствата на риториката, и апология - защита на научна теза или художествено твърдение с настойчивите и силно въздействащи внушения на публицистиката. Разнообразието от жанрови форми - трактат, полемика и апология - създава особената специфика на стиловия изказ и неподражаемия колорит на форма и съдържание, характерни за посланията на старобългарското произведение „За буквите...”, създадено в края на IX век (893 г.).
Основна тема на доказателствените твърдения е защитата на славянските писмена от всички противници на човешката духовност. Завоюваното от славяните чрез буквите на Кирил, осветени от Бога, е реален принос в развитието на средновековната култура. Славянската просветна кауза е с универсални духовни стойности, които са част от историята на човешката цивилизация. Затова и старобългарският автор не крие езическия, предхристиянски период в развитието на славянските духовни търсения: „Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки."
Макар и непознали духовния дар на Христовото знание, славяните търсят път към писаното слово: „четяха и гадаеха с черти и резки". Мисловното им развитие има своя графична система за материален израз на духовните послания. Те са обвързани с природно-изконното знание, което искат да съхранят за поколенията, оставяйки материална диря за своето съществуване. „Черти" и „резки" бележат духовния им път във времето. Нямат книги, но се стремят към знание. Разчитат на тайните, мъдри знаци на природния разум, за който говори всичко в обективния материален свят. Езическият период в духовното развитие на славяните е необходим, за да се появи вътрешното желание от промяната на сетивата - славянският род сам да почувства потребност от приемане на християнската религия. А това е ново знание за себе си и за света. Започва нов етап от културната история на славянския дух: „Когато се кръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: БОГЬ или ЖИВОТЬ, или... И така беше много години."
Макар че нова вяра и ново хуманно знание просветляват душите на славяните, те не могат да изпишат на роден език с цялата обич на сърцето си праведното Христово слово. Палитрата на звукове, които обагрят с фонетична сила родната реч, остава неизразена с цялата полифония от гласове, която придава вътрешна интелектуална мощ и духовно озарение на вярващите в единния Бог, създал човека и света. Това ново изпитание за духа на славянския род е преходен етап в културното им развитие. Те са поели по пътя на християнската цивилизация. Имат право на своя писменост, за да оставят за поколенията своята почит към Божествения разум, изразена с „пламенното слово" на роден език, изписан със славянски писмена. Човеколюбецът Бог дарява с буквено слово жадните за Христовото знание славянски души: „ След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви, едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч."
Принципът на културна приемственост е определящ при формиране етапите на вътрешно развитие на славянската писменост. Та се създава въз основа на постигнатото до този момент в историята на християнската цивилизация. Усвоен е натрупаният културен опит. Традицията не се пренебрегва, но и самобитното в звуковото богатство на славянската реч не е забравено, а по достойнство уважено от, „праведния и истинолюбив мъж” Кирил. Затова и създава „едни” от буквите „ по образец на гръцките”, „а други пък според славянската реч”. Този синтез между културната традиция и новите духовни търсения на покръстените славяни говори за универсалната хуманна позиция на Константин Философ към човешкото знание. То е духовен дар, даден от Бога – според християнските религиозни разбирания, но почувстван като вътрешна необходимост за развитие на националния интелектуален потенциал на всеки един от славянските народи. Затова и писмената, създадени от Кирил, изминават дълъг исторически път на усъвършенстване, идентичен с духовната пътека, по която са минали други, далеч преди славяните, покръстени народи. Това е пътят на националната духовна идентификация в християнския цивилизован свят. Към него тръгват и новопокръстените славяни чрез буквите на Кирил. Той ги приобщава към духовните богатства на човешкото знание: „Изпърво започна по гръцки: те прочее казват „алфа", а той „аз". От „а" започват и двете азбуки. И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и той – по гръцките."
Началото на всяко духовно дирене започва от човека. Затова и първата буква е „а”, т.е. човешкият АЗ. Той е първоизворът на неутолимата жажда за познание на всичко видимо и невидимо. Без човека знанието е немислимо. То е духовна абстракция. Придобива реален, интелектуален обем чрез мисловните полети на съзнанието към новото, непознатото и неизвестното. А това е вече вътрешно осъзнатата потребност от знание. Появява се желание човекът да учи, да търси сам знанието, да го обогатява и усъвършенства: „Първата буква у евреите е „алеф", което ще рече „учение". Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: „Учи се" - това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха „алфа". И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето „алфа", което значи на гръцки „търси" вместо „търси учение". Подобно на това и свети Кирил създаде буква „аз"."
Уводното изложение на старобългарската творба „За буквите...” доказва, че са спазени жанровите изисквания за създаване на средновековен исторически трактат. Проследена е хронологията като научно обоснован процес при създаването на славянските писмена. Мотивирана е историческата потребност от поява на 38 букви в културното духовно развитие на новопокръстения славянски род. Научният трактат естествено и непринудено преминава в художествена полемика. Авторът повежда спор за общото и различното на славянската азбука с познати и отдавна известни писмени, графични системи, доказали своята практическа приложимост: „Някои казват: Защо е създал 38 букви, когато може да се пише и с по-малко, както гърците пишат с 24 букви?”, ... „Други пък казват: „Защо са славянските книги? Тях нито Бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначални като еврейските, римските и гръцките, които са още отначало и са приети от Бога."
Използват се възможностите на философския риторичен обрат. Отрицанието е аргумент на убеждението. Позитивът се доказва чрез негативните твърдения на опонента. В неговата отрицателна теза са доказателствените аргументи за защита на славянската просветна кауза. Художественото умение за водене на полемика е безспорно: „На това какво да кажем или що да речем на такива безумци? Но нека да им отговорим, както сме се научили от светите книги, че всичко поред идва от Бога, а не от другиго."
Сътвореното от Бога е неоспоримо. Всяко твърдение, което стъпва на тази богословска теза, има аксиоматична сила, т.е. казаното не се доказва, а се възприема безрезервно като абсолютна истина.
Затова и старобългарският автор твърди, „че всичко поред идва от Бога". А това е достатъчно убедителен аргумент, за да се проследят в библейски хронологичен ред доказателствените мотиви за защита правото на съществуване на славянските писмена. Както народите, така и езиците, на които говорят тези народи, са равнопоставени пред Бога. Той няма любимци, еднакво справедлив е към всички. Обича човешкия род и се грижи за неговото духовно развитие: „Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския език, а сирийския, на който е говорил Адам, и от Адама до потопа, и от потопа, докато Бог раздели езиците при стълпотворението, както пише: „Размесени бяха езиците." И както се размесиха езиците, така и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и изкуствата според народите…”
Бог осъжда справедливо. „Според народите", т.е. според специфичното и индивидуалното в народностния дух раздава творческите плодове на християнската цивилизация, която има своя история и свой просперитет благодарение на човешкия талант и хармоничното разпределение на духовните и културни ценности между народите, които трябва да се отвоюват от тях в национално-историческото им развитие. Старобългарският автор използва историографията като източник на убедителни художествени доказателства. Познава миналото на християнските народи, разбира универсалните хуманни стойности в историческото развитие на всяка национална култура: „...на египтяните се падна земемеренето, на персите, халдеите и асирийците звездоброенето, гадаенето, врачуването, магьосничеството и всички човешки изкуства; на евреите пък - светите книги, в които е писано, че Бог сътвори небето и земята и всичко, което е на нея, и човека, и всичко поред, както пише; на елините пък даде граматиката, риториката и философията."
Времето като хронологичен принцип е използвано за измерване и определяне на историческия обем на художествените доказателства, използвани от автора на старобългарската творба „За буквите...” за защита и прослава на славянските писмена. Историческата необходимост налага само един „истинолюбив"и мъдър мъж - Кирил - да създаде буквите на новопокръстените славяни, което е слаба и чест за целия християнски свят. Не укор, а похвала заслужава славянското културно дело, свързано с творческия акт на създаване и усъвършенстване на буквеното слово. Старобългарският автор се гордее със създаденото от Кирил: „А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години... Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките - елини езичници."
Художествената полемика постига своята основна цел - защита на славянското книжовно и просветно дело, което, от своя страна, води до промяна на жанровата форма за повествователен изказ на твореца в научния трактат с полемичен характер „За буквите...” Появяват се жанровите белези на апологията - вдъхновената защита и възхвала на славянските писмена. От всеки ред лъха нескритата гордост и националното самочувствие на автора от културната сила и мощ на славянската духовност. Това е неговото вдъхновено послание към идните поколения. Славянските писмена ще пребъдат във времето, защото те са дар от Бога, „възжаждан" от славянските души: „...ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил; той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.” Живи са още онези, които са ги видели. И ако попиташ в кое време, то знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз..., в годината 6363 от създаването на света."
Старобългарското произведение „За буквите...” е полемична апология с научно съдържание за постигнатото от писмената културна традиция на целия славянски род. Почетна роля в духовния исторически път на славянството заема българският народ, от което изпитва нескрита гордост и писателят, назован Черноризец Храбър, приет от литературните историци за създател на творбата „За буквите...”.
@bgmateriali.com
