Темата за човешкия устрем към свободата, за жизнената необходимост от нея може да бъде интерпретирана не само в контекста на национален героизъм и саможертвено поведение. Тя може да бъде разглеждана и като подсъзнателна потребност на човешкия дух, като бягство от патриархалните предразсъдъци, от социалните условности или от моралните забрани. В „Крадецът на праскови" Емилиян Станев прави успешен художествен опит да докаже човешката потребност от свобода и волност на човешкия дух. Макар да представя героите си на фона на антихуманното зло - Първата световна война, акцентът не пада върху военния сблъсък, а върху драматичните преживявания на персонажите, предизвикани от дълбоко интимни пориви, от голяма и обречена любов. Войната, разбира се, изиграва своята роля на психологически катализатор, защото в извънредни, необичайни обстоятелства сърцето и разумът задължително влизат в единоборство, а това довежда до неподозирани душевни метаморфози.
Героите в повестта са жертви на своето време. Войната е принудила Иво Обретенович да търпи униженията на военнопленник в чужда страна. Елисавета - да пропилява живота си в скука и безделие, лишена от всякакви радости, а полковникът напълно е загубил хуманното си отношение към човешките съдби. Случайното запознанство на гладния военнопленник и апатичната полковнишка съпруга събужда неосъзнатия им порив към свобода. Свободният човек има право на избор, а избирайки, той се докосва до щастието, защото е последвал пътя, предначертан от вътрешния му глас. Познал емоционалните им чувства и щастието, той спокойно може да посрещне и смъртта. Героите на Емилиян Станев изживяват всичко това.
Патриотичният или човешкият дълг е принудил учителя от белградската гимназия Иво Обретенович да изостави изкуството и да отиде там, където се отнема човешки живот. Мирът е заместен от войната, училището - от бойното поле, а музиката - от свистенето на куршумите и воплите на убитите. Едва ли той очаква възстановяване на предишната си житейска хармония, едва ли ще се завърне в родния си Сплит. Но съдбата му отрежда дни, каквито не би изживял дори и в мирно време. Съпругът на Елисавета категорично обобщава, че е по-добре да паднеш убит на бойното поле, отколкото да те вземат роб. Тази констатация обаче не е валидна за Иво Обретенович. Смъртта на бойното поле не би му осигурила щастието, любовта и свободата, които той открива по време на своето пленничество. Инстинктът за оцеляване го е принудил да изложи себе си на риск, да се превърне в крадец. Но дори и да е мотивиран от глада, сърбинът не прескача в чуждия двор, воден само от желанието да се нахрани с узрели плодове. Тук личи едно подсъзнателно желание да бъде далеч от пленническия лагер, да се чувства свободен. Именно тази неосъзната потребност го насочва и към сърцето на Елисавета. Едва ли само нейната приказна красота отключва изблика на чувствата му. По-скоро това е копнежът на човешката душа към взаимност и топлота. Иво чувства, че в тази жена той може да намери всичко, още повече, че Елисавета не е придобила суровия манталитет на мъжа си, а е добра, човечна и състрадателна. Войната не я е направила егоистка, независимо от историческите обстоятелства. Тази хубава жена не разделя хората на добри и лоши, на наши и врагове, на българи и сърби. Готова е не само да прости за откраднатите праскови, но и да нахрани и да обуе избягалия военнопленник. Сърбинът усеща добротата на Елисавета, затова и не се страхува, когато е заловен от нея на местопрестъплението. Дори се забавлява: „Гласът му беше спокоен, вежлив и малко насмешлив. Очевидно нямаше представа на каква опасност беше се изложил. Той дори се усмихна, макар и виновно. Тънките му устни откриха два реда зъби, чиято белота лъсна и придаде на откритото му лице юношески безгрижен израз." Ето го епитета, който се явява в подкрепа на интерпретираната тема за човешкия копнеж по свобода.
Намирайки се далеч от пленническия лагер, макар и заловен в престъпление, героят се чувства „безгрижен". А това безгрижие му вдъхва смелост и сила да посрещне наказанието, каквото и да е то.
Свободата, която Иво чувства, го кара да се държи дръзко, без да откъсва очи от Елисавета. Сякаш ролите на двамата герои са разменени - като че не той, а тя е откъснала забранения плод, както гласи библейският сюжет за грехопадението. Смутена и притеснена е героинята не само защото съчувства на окаяния крадец, не защото се страхува, че приключението би имало тежки последици, ако не тя, а полковникът е станал свидетел на посегателството над зорко пазените плодни дръвчета, а защото с женската си интуиция Елисавета долавя, че най-после животът я изправя пред изкушение, което може да разнообрази безсмисления й живот. Подобен извод не звучи пресилено, защото вместо веднага да накара войника да си тръгне, с цел да спаси живота му, тя казва: „Ако сте толкова гладен, елате с мен." И тази покана го довежда не само до колибата, но го подтиква да я следва и до дълбините на нейната измъчена душа, на копнеещото й за любов сърце.
В залеза на своята младост героинята на Емилиян Станев не само усеща, но все по-осезателно разбира, че животът няма да й даде втори шанс да изживее неизживяното. Неизпитала съпружеска ласка, неосмислила живота си с дете, Елисавета не би позволила на разума, на патриархалното си възпитание и на предразсъдъците да я откажат от греха на изневярата. Още повече, че при нея тази стъпка встрани от общоприетото й дава не само радост и удовлетворение, но и възможност да разбере смисъла на свободата, защото за първи път в живота си тя обича. Чувства се все по-независима, самоуверена. Ако разумът й говори едно, думите й изричат онова, което й диктува сърцето. В нея сякаш са се вселили
и ангелът, и демонът. Но тук трудно може да се определи кой носи по-голяма разрушителна сила. Общоприетото схващане е дяволът да подтиква човека към греха, а ангелът - към доброто. Но в съзнанието на героинята границата между добро и зло се прелива. Самоанализът я хвърля в изтощителна психологическа борба. С годините хоризонтът на живота й ще се стеснява, възможностите да компенсира пропуснатото ще стават все по-малко. И ако тя приеме за добро досегашната си вярност и преданост към брачния живот, би обрекла себе си на безкрайна самота и на вечно пленничество, обгърнато от студенина и лицемерие. Ако пък приеме за грешно непредвиденото си запознанство с Иво и внезапно разгарялата се любов, би означавало да осъществи невъзможното - да върне годините назад и да изживее по съвсем друг начин своята младост, да осъзнае какво значи да бъдеш свободен. Защото, както отбелязва старата слугиня: „Човек се подмладява, когато душата му е свободна." И Елисавета избира да е щастлива грешница. Дори и да активира противопоставителни сили, да се бори с онова, към което я тласка демонът, у нея винаги побеждава истинското усещане. Ако през годините е била лицемерна, демонстрирала е любов и нежност, въпреки отсъствието им, то сега не би могла да бъде неестествена, не би могла повече да играе роля: „Тя поиска да даде на лицето си израз на обезпокоена и малко сърдита жена, ала устните и се усмихваха против волята й. "Ангелът и дяволът я разпъват на кръст: „Едната половина от нейното същество искаше да отиде при него, докато другата й заповядваше студено: „ Стой си на мястото. .." Но усещането за пълноценност я тласка към Иво, защото за пръв път чувства, че и душата, и тялото й са устремени към една и съща цел: „Можеше да се каже, че се отдаваше за пръв път на мъж с цялото си тяло и цялата си душа..."
Ако наказанието за съгрешилите праотци е изгонването им от райската градина, то за грешниците от повестта на Емилиян Станев възмездието идва със смъртта. Но и за двамата, независимо как е предизвикана, тя е спасение, свобода, възможност да запазят любовта си. С това писателят доказва, че копнежът към свобода не може да бъде потиснат, забранен или унищожен, защото да спреш да го чувстваш, значи да престанеш да бъдеш човек.
@bgmateriali.com
