„ПО ЖИЦАТА“ – СТРАШНАТА ИСТИНА И БЛАГОРОДНАТА ЛЪЖА

 

          1. СЮЖЕТЪТ И КОМПОЗИЦИЯТА:

          Съдържанието на разказа е лесно за възприемане и запомняне. Двама непознати мъже се срещат насред полето. Гунчо (беден селянин) се отбива при Петър Моканина (овчар), за да го попита къде се намира село Манджилари. Между тях се завързва разговор (Гунчо описва бедняшкия си живот; изказва болката си по изгубените деца; споделя тревогата си за болната двадесетгодишна Нонка; доверява надеждата на отчаяното семейство, че ще срещне бялата лястовица и чедото им ще оздравее). На пътя е каруцата на Гунчо, в която са седнали две жени – майката (не е споменато името й) и болното момиче Нонка. След разговора семейството на Гунчо отново поема по пътя. Моканина изпраща семейството, но продължава да мисли за него.

          Събитието е едно – среща на пътя. Героите са малко – четирима. Действие почти няма – героите просто разговарят.

          Да проследим в каква последователност са разказани основните сюжетни моменти в творбата:

Композиция Сюжетни моменти
Експозиция   1. Овчарят Петър Моканина среща непознат мъж на име Гунчо.
Завръзка   2. Гунчо разказва за страданието на семейството си и историята за болестта на детето си Нонка.
Перипетии   3. Гунчо преразказва мълвата, донесена от кумицата Стоеница, за бялата лястовица (тя е повод за пътуването му).
Кулминация - свързва се преди всичко с преживяването на Моканина    4. Моканина разговаря с Нонка.
Развръзка   5. Моканина се разделя със семейството на Гунчо и размишлява за човешката мъка.

              Основните моменти в разказа не са подредени последователно – от началото към края. Последователната подредба (съответна на протичането на събитията така, както те са организирани в живота) е следната: болестта на Нонка, мълвата за бялата лястовица, срещата на Гунчовото семейство с Моканина, разказът на Гунчо, разговорът на Моканина с Нонка и размислите му, след като се разделя със семейството.
          Срещата между Моканина и Гунчо, която протича в настоящия момент, е „разкъсана“ от два момента, които са минали. Това са два разказа: на Гунчо за заболяването на Нонка и на кумицата Стоеница за бялата лястовица. Разказ в разказа е композиционен похват, чрез който Йовков извежда на преден план преживяванията на своите герои.
          Пейзажът е изчистен от подробности, свързани с времето и пространството. По този начин вниманието на читателя се насочва към героите.

         Чрез композицията (подредбата на основните моменти в случката) се разкрива вътрешният свят на героите – техните чувства, състояния, преживявания, а не външният свят. Това е важна характеристика на Йовковите разкази.

          2. НАЧАЛОТО, КРАЯТ И ЗАГЛАВИЕТО:

          Още в самото начало читателят е „вкаран“ в случката и започва да вижда всичко през очите на Моканина: „...Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда“. Първото изречение въвежда мотива за страданието („някаква беда“). По-нататък разказът само разкрива обхвата и същността на това страдание.
          В края ситуацията остава без изход. Творбата не разказва какво се случва с Гунчо и неговото семейство. Повествователят не може да „успокои“ читателя, понеже „гледа“ през очите на Моканина. А той задава въпроса: „Бяла лястовичка – има ли я?“. Краят на разказа не дава отговор и затова е отворен за читателя. За Моканина обаче е „затворен“ – той поглежда към небето и извиква: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“. Така читателят научава, че в живота има и нерешими ситуации, и непреодолими беди. Благородната лъжа на Моканина дава надежда, но лястовичките по безкрайните жици са „все черни“

          Началото и краят на разказа говорят за едно и също – за бедата. В началото тя е неопределена („някаква“), в края обаче е определена (възклицанието „...колко мъка има...“ означава много мъка).

          Заглавието носи значението на движение, което е ориентирано по жицата. Подготвя читателя да чуе разказ за пътуването на Гунчо по добруджанския път. Началото на разказа обаче изобразява момента на спиране по пътя. Движение в пространството няма. Самото пътуване в горещия летен ден (по пладне) не е описано. То остава встрани от вниманието на повествователя. То не е част от сюжета. Читателят е свидетел на едно друго, „вътрешно“ пътуване на всеки от героите:
          • житейския път на Гунчо: от примирението със сиромашията през отчаянието на бащата поради болестта на чедото му до надеждата за чудото, свързано е бялата лястовица;
          • емоционалния път на Моканина: от отзивчивостта към непознат през загрижеността и съчувствието към болката му до състраданието поради съпреживяване на чуждата болка.

          Истинското движение в разказа е „вътрешно“, свързано е преживяванията на героите, а не външно, свързано с пътя. На външната неподвижност (героите стоят на едно място и разговарят) се противопоставя вътрешното движение (на чувствата, които в края на разказа са драматични).

          3. МОТИВИТЕ:

          Всеки от разказите в този разказ въвежда по няколко мотива:
          • разказът за срещата на Моканина е Гунчо и неговото семейство въвежда мотива за състраданието, за милосърдието и за благородната лъжа;
          • разказът на Гунчо за болестта на Нонка въвежда мотива за незаслуженото страдание, мотива за бедността, мотива за родителската обич, мотива за борбата между надеждата и отчаянието;
          • разказът на кумицата Стоеница за появилата се в Манджилари бяла лястовица въвежда мотива за неумиращата надежда в живота на човека – този мотив е основен, защото е свързан с всички останали мотиви и със символния образ на бялата лястовица.

          Мотивът за пътя свързва началото и края на разказа със заглавието – „По жицата“, т.е. по пътя. Този мотив се разгръща в целия текст с различни значения:
          • пряко: пътят отвежда Гунчовото семейство от едно място до друго; пътят е място за среща и за разговор между героите;
          • преносно: пътят е изпитанието, страданието, отчаянието и надеждата за спасение; духовното единение между героите в съпротивата им срещу злото;
          • синонимна употреба: телеграфната жица, „увиснала и натежала като броеница“ от гъсто накацалите по нея лястовички, е синоним на пътя, чието начало е отчаянието, а крайната точка – надеждата; последната заръка на Моканина след отдалечаващата се каруца е „Все по теля, все по теля!“ (тел е синоним на жица и на път в този контекст).
          Мотивът за пътя свързва началото и края на разказа със заглавието – „По жицата“, т.е. по пътя.

          Чрез множеството „разкази в разказа“ се въвеждат гледните точки на героите, разкриват се техните характери и се разгръщат основните мотиви в творбата.

          4. ПОВЕСТВОВАТЕЛЯТ И ГЕРОИТЕ:

          Повествователят вижда и разказва всичко: той „вижда“ какво вижда Моканина и през неговия поглед представя Гунчо и семейството му; той „влиза“ в душата на Гунчо и разказва за живота и за страданието му; той „изживява“ драмата в душата на Моканина и я изказва; той „чете“ светлия поглед на Нонка, пълен с надежда, и описва момичето и майка му.
          Ние не виждаме повествователя – този, който говори в творбата. Ние не виждаме и автора – този, който е написал разказа. Той е „скрит“ зад своя повествовател. Затова оставаме с впечатлението, че героите са пред нас, и чуваме това, за което разговарят; виждаме емоционалните промени, които се случват в душите им.

          Авторовото отсъствие в текста и всевиждащият повествовател са средство, чрез което у читателя се създава усещане, че е свидетел на случката край пътя. 

          Гунчо: Още в самото начало на творбата е направена косвена портретна характеристика на героя. Читателят вижда неговия външен вид през очите на Моканина:
          • червен елек – знак, че не е тукашен (селянин от Делиормана, местност в Добруджа);
          • беден – ризата му е цялата в кръпки, „едро и неумело шити“, поясът и потурите му са оръфани, бос е, „сиромах и като че ли сиромах се е родил“;
          • висок и едър – „човек планина“;
          • с небръсната брада – „прошарена с цели снопчета бели косми... Моканина знае, че всеки бял косъм е „белег от една грижа“;
          • добър, с благ характер – според Моканина той е „от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват“;
          • погледът му е разсеян и блуждаещ – знак, че „друга грижа има в очите му“;
          • пръстите на ръцете му са мазолести (заради тежката физическа работа) и треперещи (насочват към тревогата му);
          • крачи прегърбен – не от годините, а от мъката, налегнала сърцето му.

          Речева характеристика:
          • привикнал е с бедността си – „Сполай на бога – прехранваме се“;
          • на въпроса на Моканина „Ти май болно имаш?“ отговаря така: „Имам. Една момичка имам болна“ – двукратно употребеният глагол „имам“ и гальовното „момичка“ разкриват бащината му обич;
          • гласът му трепери от вълнение и той внезапно замълчава;
          • разказът му за заболяването на Нонка е накъсан и хаотичен – често спира, изреченията
му са недовършени (читателят разбира колко му е трудно да говори за страданието си).

          Действия и постъпки:
          • тегли без нужда ту мустаците, ту брадата си;
          • посяда на земята, когато говори за болестта на Нонка – действието му насочва към голямото вътрешно напрежение;
          • грижлив и всеотдаен баща — отделял е от залъка си, за да отгледа Нонка; с оскъдните си средства я е водил по доктори; не вярва в съществуването на бялата лястовица, но знае, че тя крепи духа на болното му чедо, затова тръгва да я търси („На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са...“); намира сили с привидно бодър глас да убеди Нонка, че Моканина е виждал лястовицата („Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката“).

          Петър Моканина: Гледната точка за събитията в разказа е негова. Портретна характеристика липсва. Представата за героя се изгражда по два начина: първо, чрез речта му; второ, чрез отношението му към останалите герои в творбата.

          Речева характеристика:
          • първоначално Моканина отговаря на въпроса на Гунчо дали е виждал бялата лястовица, отрицателно – „Не съм, братко, не съм. Нито съм чувал, нито съм виждал“;
          • за да не съкруши надеждата на семейството, Моканина сякаш се опитва да убеди сам себе си в съществуването на лястовицата — затова многократно повтаря глаголите „може“ и „трябва“: „Пък може да има. Може. Бял вол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...“;
          • думите му в края на разказа са най-силният знак за неговото съпричастие към чуждото страдание; трогнат от безпомощния вид и от младостта на обречената девойка, честният човек изрича една благородна лъжа: „— Ще я видите, чедо, ще я видите – високо заговори той. – Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...“ - трикратно повтореното обръщение „чедо“ и многократно употребеният глагол „ще я видите“ са израз на желанието му чудото да стане и Нонка да оздравее;
          • изпраща Гунчовото семейство с напътствието: „Все по теля, все по теля“ – това е пътят на надеждата;
          • останал сам, се провиква към Бог – не за себе си, а за непознатия ближен: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“.

          Действия и постъпки:
          • посреща Гунчо и от пръв поглед го разбира – затова се ядосва на кучетата и ги нахоква;
          • слуша внимателно и търпеливо разказа за заболяването на Нонка;
          • вживява се в чуждата трагедия и непознатите хора му стават близки и скъпи – затова назовава другоселеца „братко“, а Нонка за него е като родно чедо („Нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха“ – в този момент героят достига до най-дълбокото съпреживяване на Гунчовата мъка);
          • разкъсван е между съмнението в съществуването на бялата лястовичка и вярата в нея – „Има ли я?“;
          • гледа подир отдалечаващата се каруца и с болка се провиква към небето – смазваща е истината, че понякога дори да искаш, не можеш да помогнеш на човека;
          • знае, че единствената сила, която може да се противопостави на нещастието, е надеждата.

          Нонка: Виждаме я през очите на Моканина – това е косвена портретна характеристика:
          • тя е слаба – „изпод завивката едва личеше снагата“;
          • лицето й е восъчнобледо – знак, че е физически сломена от болестта (неин символен знак е змията);
          • в очите й свети надежда – те са „...още светли, още млади и усмихнати“ (болестта не може да сломи духа й, жаждата й за живот).
          Виждаме я и през очите на Гунчо (това също е косвена портретна характеристика): тя „вехне“, залинява, „изсъхна като вейка“.

          Речевата характеристика е пестелива. Въпросът „Ще я видим ли, чичо?“ показва какъв страстен копнеж за живот се крие в гаснещото тяло на момичето.
          Действията са оскъдни, почти липсват.
          Девойката е:
          • неподвижна, полегнала в каручката, „завита донякъде с черга“;
          • положила глава на черни възглавници;
          • гледа настрани, взира се в накацалите по телеграфните жици лястовички.

          Майката: И нея виждаме през очите на Моканина (косвена портретна характеристика):
          • поза – говори за нейната болка (седи в каруцата, „превита“, „мушнала ръце в пазвите си“);
          • облекло – черният й ръченик не е забраден; той е с отпуснати настрани краища, „за да й е леко“ („Моканина знае, че когато жените отпуснат така ръченика си, ги мъчи не жегата, а нещо друго...“);
          • състояние – отчаяна; два детайла насочват към това, тя е „жълта и сломена“.

          Речева характеристика липсва – майката е безмълвна (нейното страдание не може да бъде изказано, затова за Нонка и болестта й говори бащата).
          Вместо чрез действията й преживяванията на майката са разкрити чрез бездействието й:
          • тя не гледа към телеграфните жици (за разлика от Нонка), вглъбена е в мъката;
          • гледа напрегнато Гунчо – очаква да разбере какво е научил при разговора си с Моканина;
          • думите на Моканина, че е видял бялата лястовица, като че ли не я изпълват с радост – тя само стисва очи и заплаква (майчиното сърце е усетило благородната лъжа на непознатия овчар; тя знае истината, че бялата лястовичка няма да донесе изцеление на болното й дете; обаче знае и още нещо – никой няма право да отнема надеждата).

          Всеки от героите има своята характеристика. Независимо от вида й обаче (портретна, речева или действена) ефектът от нея е един и същ – разбираме във всеки момент какво е психологическото състояние на героите.

          5. КОНФЛИКТИТЕ:

          Конфликтите са вътрешни, защото са свързани с преживяванията на героите. Разкрити са чрез множество опозиционни двойки (противопоставяния):
          • бялата лястовица, символ на надеждата, щастието, любовта и късмета (свързва се със светлото и високо пространство), противостои на змията, символ на злото, смъртта и коварството (свързва се с мрачното и ниско пространство);
          • илюзорният свят (на надеждата) противостои на реалността (светът на отчаянието);
          • пътят на болестта (болката) противостои на изцелението (спасението);
          • горчивата истина (от която боли) противостои на благородната лъжа (която окриля и дава надежда);
          • село Манджилари (начало на безкрайния път към надеждата) противостои на телеграфната жица, натежала само от черни лястовици (човешкия живот като път на страдание);
          • черното като цвят (символ на отчаянието) противостои на бялото (символ на надеждата);
          • „Има ли я?“ (въпросът на Моканина съдържа съмнение) противостои на въпроса „Ще я видим ли, чичо?“ (въпросът на Нонка не изказва никакво съмнение в съществуването на бялата птица; момичето само не е сигурно дали ще я види);
          • черната забрадка на майката; черните възглавници, на които е полегнала Нонка; черните лястовички по телеграфната жица противостоят на светналите очи на момичето и
на бялата лястовица.

           Изброените опозиционни двойки (противопоставяния) изказват основния конфликт в душите на героите – между страшната истина и благородната лъжа, между отчаянието и надеждата.

          6. ПРОБЛЕМИТЕ И ЦЕННОСТИТЕ:

Проблемите Ценностите
  Каква е ролята на вярата в чудото и на надеждата за чудо в човешкия живот?   • вярата и надеждата като духовни опори на човека
  Какви може да са последиците от благородната лъжа и болезнената истина? Как това влияе на човешките взаимоотношения?   • съчувствието, състраданието, милосърдието към ближния
  Какви са проявленията на човешкото страдание (физическо, социално, духовно)? Как и колко боли всяко страдание?   • всеотдайната родителска обич и грижа

          7. ПОСЛАНИЕТО:

          Добро е всичко, което дава криле на човека – умножава вярата, съхранява надеждата, помага му по Пътя (това е мястото, където се кръстосват, разминават, но и срещат човешките съдби).

@bgmateriali.com

Изтеглиsave