„ПО ЖЪТВА“ – ЧОВЕКЪТ И ПРИРОДАТА

 

           „По жътва“ е от най-представителните творби за творчеството на Елин Пелин, определян като майстор на късия разказ. В нея авторът разгръща една от любимите си теми – мястото на труда в живота на българския селянин. За Елин-Пелиновите герои трудът, от една страна, е вдъхновение, творчество и смисъл на живота, но от друга – той е тежък, непосилен, а понякога – убийствен.
          Изборът на жътварския труд като тема на разказа не е случаен, защото жътвата заема особено място в годишния работен цикъл на селянина. Това е време за равносметка – събира се плодът от дългия труд на нивата. С прибирането на житото се осигурява хлябът за цялата следваща година. Ето защо жътвата е най-чаканият момент, тя е тържество за общността, тя е празник. Обикновено всяка жътва започва със специален ритуал, за да бъде спорна и лека, а природата – благосклонна.
          Сюжетът на разказа следва естествения ход на събитията във времето и е построен върху една-единствена трагична случка – смъртта на млада жътварка, покосена от слънчев удар. Заглавието на творбата обаче загатва, че това, за което се разказва, се повтаря във времето и често се случва по време на жътва.
          Експозицията на разказа представя времето и мястото на случката – жътва в Софийското поле. Описанието на горещия летен ден е изключително ярко. Изразите „слънцето се спряло огнено и немилостиво“, „жарките му лъчи“, „полето а-ха ще пламне в пожар“, „огън и жар“, „адска мараня“, „тежко и душно“ пораждат усещане за изключителна горещина. Цветовете са наситени, предимно в жълто-червената гама, която подсилва чувството за невероятна жега и създава тягостно настроение. 
          На този фон са изобразени жътварите, които работят неуморно, защото „узрялото жито не чака“. Настроението рязко се променя. Ако природата е унила и дори птиците са се изпокрили, то хората са удовлетворени и огласят полето с песните си. С пряка авторова характеристика са разкрити техните действия и душевното им състояние: „Неуморно те жънат там и трупат златни снопи. Пот се сипе от челата, душата без сила остава, няма почивка.“ Трудолюбието и упоритостта са едни от най-характерните черти на тези труженици. Те знаят, че плодородната реколта трябва да се прибере, тъй като е под открито небе и зависи от капризите на природата. В това се изразява и основният конфликт в разказа. Природата и човекът са във вечно противоборство. Тя дава, но и взема, може да бъде много щедра, но и жестоко безмилостна. Хората са благодарни на Бог за плодородието, с което ги е дарил, и затова песните им „се носят на вълни чак до небесата като благодарствени молитви“. Именно тези песни превръщат жътвата от убийствен труд в празник.
          Едва ли има друго художествено описание на българската народна песен, което да представя не само красотата на мелодията и смисъла на думите, но и да разкрива значението й в живота на общността. Чрез песните хората изказват чувствата си, споделят преживяванията си, по време на усилна работа – общуват помежду си: „Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде. И ту развълнувано глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение и победоносно вземаше връх и се носеше стремително и гордо“. С песните общността съпреживява болките и радостите, тревогите и мечтите на отделния човек, за да не се чувства той самотен и уязвим.
          В хармония с всеобщото оживление и откритост са взаимоотношенията в семейството на Никола. Героят е строен („левент“), „усмихнат и бодър“, излъчващ мъжка сила и увереност. Епитетите, с които са характеризирани майката и сестрата („сами-самички“, „стара“, „малка“), подчертават крехкостта и беззащитността им. Явно в семейството няма баща, но то разчита на подкрепата на порасналия син, който се грижи и за възрастната си майка, и за невръстната си сестра.
          Диалогът между Никола, майка му и сестра му е кратък, но достатъчен да се почувстват взаимната обич, доверието и загрижеността, които всеки герой изпитва към другите. Отношенията между членовете на семейството са искрени, открити и говорят за сплотеност. Никола не крие любовта си към Пенка, а майка му и сестра му се радват на чувствата му.
          Закачките, песните и смеховете карат читателя да се отърси от тягостното настроение и да забави за непосилния труд на жътварите и за адската жега. Може би затова вестта за смъртта на Пенка прозвучава така неочаквано и зловещо. Това е кулминацията на разказа. Болката е огромна. Смъртта на девойката не е единичен случай: „Боже! Пак жертва“. Определянето на Пенка като жертва насочва мисълта към жертвоприношението като ритуал. В древността хората са измолвали благоволението на боговете с жертва, защото ценните за общността неща не се получават даром. В разказа селяните се отплащат за щедрата реколта със скъпа жертва – невинна, млада, обичана от всички. Затова и мъката е толкова голяма.
          Хората са покрусени, скръбта им е съизмерена с едно от най-големите природни бедствия: „Град да бе паднал, не би тъй убил сърцата“. Впечатляваща е сцената, в която всички
жътвари се стичат на Пенкината нива. Ужас е обзел „булки и моми, и мъже и жени, и майки“. Портретът на девойката подчертава красотата й и засилва безутешното страдание. Отделните детайли „хубавото й-лице“, „гъсти ресници“, „бялата й гушка“ разкриват и съчувствието на повествователя към невинната жертва. Завладяваща е и мъката на Никола, паднал до мъртвото тяло на любимата си.
          Разказът завършва така, както и започва – с пейзаж. Детайлите в него се повтарят, но звученето му е различно. Ако в началото тягостното чувство се уравновесява чрез бодростта, трудолюбието, песните и смеховете на жътварите, то в края мъката и безнадеждността доминират над всичко – жегата продължава да е убийствена, но из нивите не се чуват човешки гласове: „Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка“. Така двата пейзажа в началото и в края на разказа оформят своеобразна художествена рамка, която огражда случката за човешката трагедия по време на жътва.
          Посланията на разказа „По жътва“ са свързани с основната тема – мястото на труда и природата в живота на човека. Селянинът е зависим от природата, а тя може да го дари с богата реколта, но може и в един миг да му отнеме всичко, да обезсмисли всичките му усилия. Независимо от това за героите на Елин Пелин трудът е ценност, защото носи радост и удовлетворение, и без него животът им не би имал смисъл.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave