Когато законът е писмо в джоба: анализ на фейлетона „По „изборите“ в Свищов“ от Алеко Константинов и на „моралното влияние“ в байганьовското общество
Зареждане на оценките…
Фейлетонното творчество на Алеко Константинов, създадено в последните три години от живота му (1894-1897), разкрива острия публицистичен патос на открито заявен протест срещу наблюдавани антиобществени явления в българската действителност. Изминали са десетилетие и половина от Освобождението на България, а моралният девиз на Щастливеца „Свобода, честност и любов!"е все още утопия, несбъднат идеал. Далеч от истинския морал и нравственост са общественополитическият и културният живот в страната. Алеко внимателно наблюдава действителността, улавя контрастите, негодува срещу несправедливостта. Критичният поглед срещу обществения живот се задълбочава. Грубост, политически произвол, насилие и беззаконие властват навсякъде. Иронията е единственото оръжие срещу аморалния лик на обществото. В поредица от фейлетони, публикувани в подлистниците на вестниците „Знаме” и „Млада България”, Алеко Константинов заявява своето разочарование и протест срещу деформираните нрави на обществената действителност в България през последното десетилетие на XIX век. Един от тях е „По „изборите”в Свищов” С прецизна точност авторът посочва мястото и времето на създаване на творбата: „София,21 септември 1894 г."
Поводът за написване на фейлетона е конкретен - парламентарните избори в България на посочената от Алеко дата. Елемент на сюжетна хронология внася предлогът „по”в заглавието на творбата. Това е разказ за нещо преживяно от писателя очевидец. Исторически достоверни са публицистично коментираните факти на художествено изобразените събития. За това говори и твърде оригиналното мото - откъс от телеграмата на министър председателя на България в този важен за страната исторически момент - г-н Стоилов, до автора на фейлетона: „Свищов, Алеко Константинов, Окръжният управител има заповед да се придържа строго в границите на закона . Стоилов"
Темата на художественото изложение: законността на изборите, е въведена с публицистични средства. Алеко Константинов, кандидат за народен представител, получава официално потвърждение, че законността ще бъде спазена. Това е позицията на правителството, която авторът неслучайно извежда като предпоставена теза. Тя е публично огласена, но нейният обществен отзвук противоречи на официално заявеното отношение към правото на всеки гражданин на свободен, демократичен принцип. Това е основното доказателство на Алеко с публицистично, официално достоверно съдържание за изграждане на художествен контраст между своята лична, гражданска позиция и скритите антиобществени намерения на правителството. Средствата за „морално влияние” са намерени. Те са публично афиширани от управляващите, но художествено разобличени със средствата на иронията и сарказма от автора на фейлетона „По „изборите” в Свищов”. Той има реални основания за критика и протест. Изборите са опорочени от упражнено „морално влияние” на окръжния управител, председателя на постоянната комисия и на околийския началник върху избирателите в няколко села из Свищовска околия.
Изборът е „законен" и „морален" само за кандидатите на Негово царско височество. С нескрито иронично презрение Алено цитира част от манипулативните средства на „морално" влияещите: „Негово царско височество преди няколко дни, като мина край Свищов, поръча да изберете тези (Консерваторите), недейте избира другите (Алеко Константинов, д-р Ванков и Никола Константинов), защото те ще изпъдят княза."
Привеждат се нови доказателства за аморалността на придържалите се „строго в границите на закона". Има царска поръка. Това е „закон”. Трябва да се спазва. А законното, е морално! Гласоподавателите са длъжни да се подчинят. В противен случай ще бъдат наказани. Те са „закононарушители". Алеко Константинов, макар и да проявява интелектуално превъзходство над грозните нрави на обществото, не крие огорчението си. Иронията му става все по-прецизна и точна. Разбиранията на твореца за чест, морал и съвест са различни от тези на управляващите. Алеко не приема тяхната позиция за „честно "изпълнен „морален" дълг към обществото. Има свободата да мисли различно и да протестира с откритата публицистична критика на словото си. Изборите са пародия на законността, затова и в заглавието на фейлетона авторът недвусмислено посочва подмененото смислово съдържание на това понятие. Съществителното име - „избори", назоваващо грозно обществено политическо явление, е поставено в кавички.
Фейлетонът „По „изборите” в Свищов” разкрива нравствените последици от „моралното влияние" върху човешката и гражданска съвест на Алековите съвременници. Те са очевидци, но и участници по силата на „закона" в срамен политически „спектакъл". Едновременно са зрители, но и главни действащи лица в определен крайно необходим момент - избирането на кандидатите на „Негово царско височество". Репортажният стил при представяне на събитията придава публицистична острота на фейлетонното изображение: „В навечерието на изборите, в събота, окръжният управител с Атанаса Данков, един от „избраните", беше тръгнал от кафене на кафене, от кръчма на кръчма да „ влияе". В едно турско кафене ги нагазват троица младежи, най-видни търговии, от които единият като се обърнал към находящите се в кафенето турци, посочил към управителя и извикал: „И този е окръжен управител! Не го е срам, да ходи по кръчмите да заплашва мирните избиратели!". Тия трима младежи в същата вечер бяха нападнати от една пияна шайка, предвождана, от полицията, и арестовани." Груби са политическите нрави в България, далеч от разбирането на Алеко за свобода и човешки права. Но най-голямото разочарование идва, когато и свободата на демократичен избор е отнета. Човекът е жертва на обществената принуда и беззаконието. Политическото насилие е винаги ненаказано, а унизеното достойнство на привидно свободния гражданин - една от целите на „моралното влияние". Оценката на честния публицист и гражданин не закъснява, този път наситена с тъмните емоционални краски на сарказма. Деформациите на човешкото съзнание раждат примитивизма в поведението и действията: „Сутринта, в неделя, почнаха да се стичат избирателите към определеното място и мирно очакваха да се почнат изборите. По едно време откъм крайната махала се зададе с музика начело една тълпа от пияни чудовища, с кървави от всенощно пиянство очи, предвождана от А. Данкова, Няголовци, Копоевци и подобни тям личности, лишени от граждански и политически права за позорни престъпления."
Публицистично обективен е тонът на художественото изложение. Но в него се долавя личното възмущение на Алено срещу брутално афишираното антиобществено поведение.
Поставените извън закопа въвеждат „законов" ред. Престъпността има „право" на избирателен глас, но обикновеният гражданин е лишен. Подчинението е неговата свобода и неговото право. В противен случай (мисли самостоятелно, не се поддава на „морално влияние") е „недостоен" гражданин и участието му в избори е заплаха за обществото. Грозна е картината на политическите нрави в България през 90-те години на XIX век: „ Тази тълпа от неокачествими страшилища... нахлу в двора, с викове, с грозни заплашвания и псувни нахълтаха в избирателната стая, окръжиха бюрото и почнаха да изблъскват през вратата и прозорците (два метра височина) избирателите, след като им разкъсваха неугодните тям бюлетини."
Лишени от избирателно право са 4853 души. Не е случайна прецизността на цитираните статистически данни. Те са публицистичното „оръжие" на Алено за художествена критика на обществените нрави. Целенасочени и съвсем съзнателни са противозаконните действия на „тълпата от пияни чудовища". Те практически реализират „моралното влияние" на управляващите. Властолюбието на антиобществените страсти налага нов, „чудовищен" морал. Който е единствената алтернатива за човеко, готов да се откаже от достойнството си и действителното право на избор. Алено Константинов протестира. Не може да приеме „моралното влияние" на грубата политическа манипулация. Изборът е предопределен. Причините за „неуспеха" на кандидата за народен представител - г-н К., т.е. самия автор, са в морала на българското следосвобожденско общество. Той „влияе" по нов начин на разбирането за лична свобода и граждански права. Истинско щастие за Негово царско височество е да не бъдат избрани неговите политически опоненти, независимо какви са средствата - примитивни, незаконни или високо хуманни - плод на „морално влияние". Това е без значение. Важно е да се постигне целта и да се „опазят" гражданските права. Разочарованието на Алеко Константинов от наблюдаваната обществена действителност е неописуемо. Публицистичният сарказъм на художественото отрицание, което е и личната позиция на автора във фейлетона, се задълбочава. „Правото" да ти бъде отнета свободата на избор задължава унизения гражданин да благодари на всички, „честно спазили" закона, който принадлежи на по-силния и по-примитивния. Отнемането на гражданските права на 4853-а избиратели е лична обида за Алеко. Тя прозира в привидно спокойния тон на публицистичното изложение: „Всички протестирующи избиратели, преброени един по един в присъствието на прокурора, излязоха 4853 души. Тероризирането на населението се почна още на другия ден след изборите: почна властта да заплашва гражданите; околийският началник тръгна по селата да насилва селяните да благодарят за свободните избори."
Лична свобода и свободни избори в новоосвободена България не съществуват. Макар и декларирани като извоювани демократични принципи за обществено управление, действителността не създава възможности за тяхното реализиране. Напротив, стреми се с всички „законови "средства на „морално влияние"да демотивира българина да се откаже сам от свободата на човешките си и граждански права. Неморалността на общественото беззаконие е единственият морал, който познава българският гражданин в края на XIX век.
Алеко Константинов приема с достойнство поражението си, но иронизира заслужаващата уважение „победа" на политическите си опоненти, защото е „честно извоювана” „Ето в общи чьрти как се извършиха свищовските избори за народни представители. Ето как „победиха" консерваторите. Когато избирателите заявиха на окръжния управител, че той няма право да се меси в изборите; когато му напомняха окръжната телеграма за свободата на изборите, той с една презрителна усмивка отговаряше: Вий имате телеграма, а пък аз имам писмо"... и се тупаше по джеба..."
Окръжният управител има писмо с височайша заповед „да се придържа в строго границите на закона", т.е. да го наруши. Това е негово „право", дадено му от г-н Стоилова и Негово царско височество. Срещу подобна заповед и толкова стриктно спазване на „закона" не може да се възрази. Всеки протест и защита на граждански права е проява на неуважение към законността и правовия рее в държавата. Горчива е иронията на Алекс Константинов. Той е Щастливец, който живее в свободна България в края на XIX век изводите за времето и епохата са откри то заявени: „Ето епоха, Която ми дава неизчерпаем материал за „Бай Ганя"."
Идеалът за „Свобода, честност и любов" е поруган от новия байганьовски „морал" не българското общество. Алеко Константинов не може да се примири с грозното и нелепото в общественополитическата действителност. Послеписът към фейлетона е доказателство за будна гражданска съвест, която се тревожи за негативните обрати в морала и нравствеността на българина: „P.S. Научавам се, че някои младежи в София устройват нов клуб и не могат още де решат как да го назоват: дали „Клуб Бяла Слатина", или „Клуб Морално влияние"... аз съм на мнение Клубът на младежите да се нарече „Клуб Морално влияние". То има по-общ характер, по-дълбока смисъл и съдържа в себе а безконечно ядовит сарказъм." Без да скрива възмущението и сарказма си, достоен е отговорът на Алеко Константинов към байганьовското общество и неговия морал в послеписа на фейлетона „По „изборите” в Свищов”.
Свързани материали
Кривото огледало на изборите: „По изборите в Свищов“ от Алеко Константинов, анализ на първия му фейлетон
Първият фейлетон на Алеко Константинов не е и най-силният му, но е мястото, откъдето тръгва всичко. Разборът разглежда „По изборите в Свищов“ едновременно като отклик на конкретно събитие и като текст, надраснал своя повод. В началото е очертан жанровият проблем: как фейлетонът съчетава информиране и лична позиция и защо у Алеко фактическата истина се превръща в етическа. Приведено е мнението на Пенчо Славейков за Алековите фейлетони, както и оценката на Божан Ангелов за този конкретен текст. Оттам изложението минава към самата творба. Проследена е диалогичната ѝ насоченост и начинът, по който читателят постепенно е въведен в предизборната обстановка от 1894 година. Разгледано е и защо Алеко, макар да е пряк участник, се дистанцира и оставя героите си сами да се разкрият. Самостоятелен акцент е поставен върху селяните като първи изобличители на фалша: анализиран е техният духовит отговор и това, което той разкрива за народопсихологията на българина. Следва разбор на кулминацията в изборния ден и на въпроса защо точно в тази част авторът само съобщава фактите, без да ги коментира. Отделна част е посветена на опорочената институционалност: как властта отрича собствените си функции и как призваните да гарантират реда се превръщат в негови рушители. Показано е и как след кулминацията сатиричните акценти се засилват и как телеграмата от началото на творбата се връща като средство за изобличение. Финалната част разглежда завръщането към шеговито-ироничния тон, смисъла на смеха към самия себе си и обобщението, което носи постскриптумът. Разборът е подходящ за подготовка за изпитване и класна работа върху Алеко Константинов, за съчинение върху фейлетона като жанр, за реферат върху обществените нрави след Освобождението и за преговор на най-цитираните места от творбата.
Чистата съвест срещу мижитурките: анализ на българския свят в Алековите фейлетони
Какво става с един народ, когато се сдобие с държава, но още не и с граждански навици? На този въпрос е посветена разработката, която чете фейлетоните на Алеко Константинов като най-точния портрет на българския свят след Освобождението. В началото е очертана творческата нагласа на автора: откъде идват подтиците му за писане, защо е определен като реалист в най-чистия смисъл на думата и каква роля играе субективният оценъчен патос в моралната му позиция. Същинската част тръгва от двете явления, върху които Алеко се спира най-често, защото са нови за народа и ще оформят характера му за десетилетия напред: изборите и чиновничеството. Проследено е как народът посреща насилието в политиката със старото си оръжие, хитростта, и защо то вече не му върши работа. Отделно е разгледан образът на чиновника и обяснението откъде идва отношението на българина към държавната служба. Следват конкретните текстове: „По изборите в Свищов“ и въпросът кое ражда насилието като политически акт; „Страст“ и позицията автор-герой, която преминава през цялото творчество; фейлетоните срещу Фердинанд, публикувани на руски език и подписани с псевдонима „Башибозук“; „Миш-маш“ и присъдата над българската практичност; „Разни хора - разни идеали“ и четирите типажа, в които се оглежда цялото общество. Финалната част е за художествения похват: сарказмът, гротескната деформация и мястото, където смехът заглъхва, за да останат гневът и негодуванието. Изводът за отношението между авторовия идеал и действителността е формулиран в самия текст и не се издава тук. Разработката върши работа за теза върху сатирата на Алеко Константинов, за характеристика на типажите от „Разни хора - разни идеали“, за съчинение върху българския национален характер след Освобождението и за устен отговор в час.
Мерзко раболепие и отнета свобода на словото: анализ на фейлетона „Сеятели на рабски чувства“ от Алеко Константинов
Един вестникарски абзац от 30 септември се оказва достатъчен, за да избухне гневът на Щастливеца, а само ден по-късно отговорът му е вече художествен факт. Разработката е анализ на фейлетона „Сеятели на рабски чувства“ от Алеко Константинов. В началото е очертана гражданската позиция на автора: непримиримостта му към обществените недъзи и готовността да защити пред управляващите мнение, различно от общоприетото. Следва частта за повода: публикацията във вестник „Мир“ за разрешението военните да посещават представленията на трупата „Сълза и смях“ и отговорът на Щастливеца от страниците на вестник „Знаме“. Същинската част коментира самия фейлетон стъпка по стъпка, с цитати от него и от вестникарските текстове, които той разобличава: реакцията срещу разпореждането с частния живот на военните и въпросът, с който авторът поставя под съмнение правото на министъра. Отделен акцент е поставен върху противопоставянето между патриотизъм и раболепие и върху обяснението защо раболепният човек не може да бъде патриот. Втората част на анализа разглежда публикацията във вестник „Прогрес“ по повод награждаването на Иван Вазов и защитата, която Алеко издига в името на унизеното творческо и национално достойнство. Проследена е и възходящата скала на авторовата емоция: от лекия присмех над глупостта до сарказма и открития гняв, както и ролята на цитата и на диалога с читателя като похвати в публицистиката. Изводът за посланието на фейлетона към поколенията читатели е оставен за самия текст. Анализът е подходящ за час върху публицистиката на Алеко Константинов, за подготовка на съчинение и за откриване на цитати.
Перо срещу властниците на деня: анализ на изобличителната сила и сатиричното майсторство във фейлетоните на Алеко Константинов
Кои са „героите на деня“, които Алеко Константинов изправя пред очите на читателя, и с какво оръжие ги поваля, е въпросът, около който е построена тази разработка. Началото представя писателя като най-последователния критически реалист през деветдесетте години на деветнадесети век и обяснява откъде идва неговата сатира: от всекидневното следене на обществения и политическия живот, от професията на юриста и от убеждението, че богатството на властниците не е плод на честен труд. Обяснено е и защо самият той се смята за щастливец, макар да живее почти без средства. Следва частта за отделните фейлетони. Разгледан е сюжетът на „Страст“ с предприемача и с висшия чиновник, стигнал до поста си с подлости, а след това и картината от изборите в Свищов, където полицията, чиновниците и дори войската са поставени в услуга на силните на деня. Отделен акцент е поставен върху заповедта, забраняваща на военните да посещават клуб „Славянска беседа“, и върху раболепието на вестникарите, най-ярко проявено при награждаването на Вазов с орден. Същинската част е посветена на цикъла „Разни хора, разни идеали“. Четиримата герои са разгледани поред: дребният кариерист от първия фейлетон, който сам се разкрива чрез речта си; бившият властник, който се изповядва без капка разкаяние; великобългарският патриотар с мечтата си за Солунската митница; и еснафът, който учи племенника си да си мълчи. Цитатите са подбрани така, че самоизобличението да се чува от устата на самите герои. Изводите за художественото майсторство на автора и за трайното въздействие на фейлетоните върху следващите поколения са оставени за самия текст. Подходящ за отговор на литературен въпрос за сатирата на Алеко Константинов, за интерпретативно съчинение върху „Разни хора, разни идеали“ и за преговор преди изпитване.
Смехът като обвинителен акт: Алеко Константинов - анализ на фейлетоните, на „До Чикаго и назад“ и на „Пази, Боже, сляпо да прогледа“
Един писател вижда грозното около себе си и го превръща в смях, а смехът се оказва обвинителен акт срещу цяла една епоха. Обширната разработка върху Алеко Константинов събира на едно място творческия портрет на автора и подробен анализ на основните му творби. Началото очертава личността и времето: духовният облик на Щастливеца, деветдесетте години на XIX век, средата около кръга „Весела България“ и нравствената мярка, която писателят налага на своето общество. Следва обособена част за фейлетона, в която са изредени характерните черти на Алековите фейлетони, водещите теми и мястото на автора спрямо традицията на Ботев и Каравелов. Разгледани са конкретни творби: първата политическа дописка, текстът, пародиращ избирателния закон, антимонархичната група фейлетони, сред които и този с рамката на съня, както и икономическата студия, изградена около един неочакван битов предмет, превърнат в централен образ. Обстойно е анализиран цикълът „Разни хора, разни идеали“: типовете герои, монологичната форма и самоизобличението, речевата характеристика, комичните и ироничните ефекти и мечтата, която движи всеки от героите. Отделно място заема фейлетонът „Страст“ с неговия автобиографизъм и с образа на разказвача. Следващият голям дял е посветен на проблема за пътя: пътеписът „До Чикаго и назад“ е съпоставен с пътуването на бай Ганьо, проследени са очакванията и разочарованията от Новия свят, срещите със спътниците, картината на Ниагара и въпросът за цената на прогреса. Последната част разглежда разказа „Пази, Боже, сляпо да прогледа“ като история за прекъснатата връзка с рода, с двата типа пътуване и с контраста между бащата и сина. Текстът е богат на цитати от творбите и на оценки на критиката, затова върши работа при подготовка на литературен анализ, интерпретативно съчинение, реферат или отговор на изпитен въпрос върху Алеко Константинов.
„Тури си едно перде на очите“: печатът като търговия в очерка „Бай Ганьо журналист“ от Алеко Константинов (анализ с въпроси и задачи)
Защо тъкмо вестник, а не трактир, фабрика за квас или банка? Върху този въпрос е построена цялата разработка върху очерка „Бай Ганьо журналист“ на Алеко Константинов. В началото е изведена епохата: неспокойствието на първите следосвобожденски десетилетия, Алековата биография и репутацията му на аристократ на духа, Законът за печата от 1887 година и партийните вестници, които се карат помежду си с непристоен език. Тези факти не са украса, а обяснение защо перото се превръща в средство за разчистване на сметки. Същинската част следва разделите на литературния анализ: жанрът на очерка и границата между документалното и измисленото; смесването на речеви стилове, заради което следосвобожденският свят изглежда като смислово-езиков Вавилон; заглавието и диалогът му с останалите очерци от книгата; тематиката, в която родно и чуждо са осмислени не като етнически, а като етически категории. Отделен акцент е поставен върху проблематиката: журналистическата етика, властта и отговорността на печата, въпросът кой финансира вестника и кой в крайна сметка създава общественото мнение, механизмите на демагогията. Композицията е разгледана през рамката на нехайната компания и през наративната техника разказ в разказа, чрез която героят е отдалечен и митологизиран, а заключителният фрагмент е тълкуван като поанта на цялата книга и е свързан с други български текстове. Образната система съпоставя двете групи персонажи: интелигентите, потънали в приятно безделие, и байганьовците, които обмислят под каква форма да се легитимират в обществения живот. Тълкуванията са подкрепени с точни цитати от очерка, включително думите за пердето на очите, като всеки цитат е въведен и осмислен, а не само посочен. Финалната част се спира върху прощаването с героя и върху надеждата, че байганьовщината не е вътрешно присъща на родното, без да предава готовия отговор. Разработката завършва с десет въпроса и задачи, сред които съпоставки с други очерци и работа по групи. Подходяща е за подготовка за час, за интерпретативно съчинение върху обществото и словото и за изграждане на собствена теза с готови цитати.